Минава червеният октомври, месец оказал се непривично топъл, даже потно горещ, даряващ късните есенни дни с приказно чиста безоблачност и мека, южна ласка. Всъщност от три седмици почти не се е спряло да гърми, трещи, духа и вали, но за премръзналото ми и вкочанило се от чакане тяло, природните условия са почти без всякакво значение. Не съм нито метеоролог, нито часовникар, че да се интересувам толкова много от времето, а съм просто съвсем прозаично увлечен от страстта самец, напуснат от ежедневните грижи на тленния материален свят и радващ се на пухкаво бели облаци върху огромно синьо небе – на две облени от страстна светлина величествени, голи тепетата, гордо извисяващи се върху мощната безкрайна гръд на майката земя. Естествено, няма нужда да споменавам, че не съм от Пловдив, нито че въпросната майка земя не ми е никаква възходяща роднина, а просто една майчински настроена, приела ме в мекия си скут, очарователна мадама. Пищна и богато надарена, като багрите на есента, тя върна с един широк замах лятото в живота ми, сякаш е добрата медоносна фея от приказката за Мечо Пух. Макар на малките и крилца да им липсват достатъчни магически способности, за да издигнат масивното и туловище във висините – моите две обикновени и слаби ръце съумяват да поправят физическия дефект. Без да имат документиран фантастичен произход, те чудодейно докарват до блажените небесни простори, крехката и изненадващо чувствителна, импозантна вълшебница.

  Като в летен сън изпълнен с игриви горски духчета, аз продължавам да седя със замечтателно притворени очи и да се взирам в черните от влага, голи есенни дървета. Изпаднал в полудрямка, полека се унасям заедно с тежко надвисналия скръбен танц на меланхолично поклащащите се безжизнени клони. В сиво-мрачната атмосфера на догарящия ден, минутите все по-уморено се влачат, давайки височайше позволение на североизточния вятър, да си играе с купчините сухи листа и пластове миналогодишна шума. Ветрилникът хулигански разпилява и кофите за смет, разнасяйки богат асортимент от боклуци, между безрадостно пустеещите пейки, събрани около прочутото езеро с лилии в Борисовата градина. Колко романтично местенце… ако разбира се, не висиш от 45 минути да чакаш бурята да те отвее - тогава то ти се вижда същинска Венеция. Само че без гондолите, горещото, ароматно кафе и италианското слънце. Единствено миризмата на канал, тиня и гнилоч, пресъздава част от неповторимото преживяване, което всеки замотан из любовната столица на Адриатика турист, копнее да изпита. Има и гълъби, ама от по-мургавите, кирливи като есенното време. Топ локацията ми за рандевута, днес е в целия си блясък, но за жалост повечето трезвомислещи софиянци очевидно не са закалени романтици, за разлика от мен и  от моята трепереща от възбуждение, а и не само от него, моржуваща персона. Кисна като мокър парцал на леденото течение и силно се надявам да бъда по-скоро стоплен между дебелата плът на някоя грейка или в не по-малко топлещите обятия на Мария - жената на всички мъже и на мъртвите даже, както бе писал Борис Христов - а мисля си, по настоящем, също така и на мен. Май че много почнах да мисля, разбира се имам време и за разни карамболи, но по този начин безвъзвратно губя трудно възстановими в създалата се ситуация калории. Ако Марийка все пак побърза, нейните енергийни запаси ще са ми предостатъчни за цялата зима и няма да съществува опасност да ме намери в прегръдката на Бялата смърт. Дано само едрата блондинка не е хлътнала някъде в провеждащото се наблизо културно мероприятие – ежегодният бирфест пред Паметника на Съветската армия, и сред порядъчна алкохолната компания на весели и изглеждащи като Дядо Коледа чичковци, да е забравила за моето скромно съществуване. Доста е отвеяна милата ми хубостница наистина, а сигурно и телефонът и е изпаднал в същото безрадостно положение – захвърлен в немилост из дебрите на някое чекмедже. Дано поне главата и да си е на мястото, та като я видя да я перна с някой звучен шамар…

   Но какви ги говоря ? Естествено, че не бих се осмелил на подобна оскърбителна постъпка, граничеща със собственото ми харакири. Още виждам, в спомените си, черепа на австралопитек, захвърлен като никому ненужна находка на етажната площадка в нашия вход. Това би представлявало откритие от епохално значение, ако не бе просто размазаната физиономия на злощастния бивш приятел на Мария, който бе с габаритите, но явно не и с уменията на небезизвестния сред любителите на професионалния бокс - Николай Валуев. За него - Живота - направил бих всичко, казваше Вапцаров, а аз ще си позволя да го повторя и да се поуча от мъдрите му думи. Тъй че, в крайна сметка, нищо друго не ми остава, освен да търпя и мръзна като опърпан пес, отхвърлен от кварталния клошар и вълчата му глутница.

   Мракът се сгъстява и първите лампи просветват из Парка на свободата. За нещастие и да ми светят и да не ми светят, няма какво да се види, защото съм сам-самичък и единственото ми занимание е да зяпам Братската могила с извратения си поглед. Произведението на изкуството е твърд монумент, прав, дълъг и открояващ се от заобикалящата го растителност. Величествен символ на… едно минало време, в което мъжете навярно не са били сгърчени от студа… нищожества с малки, свили се навътре… сърчица.  Де да бях взел поне нещо от въпросната скулптура…

Изтрещявам ! Почнал съм да завиждам на паметник…

   Малко ми остава наистина да откача или просто да си тръгна, ала като всеки гърчав псевдоинтелектуалец, не се решавам да взема твърдо решение и се опасявам от хилядите последствия, и най вече от едно под формата на любимия ми кристален пепелник, които могат случайно да ми се стоварят на главата. За такъв кат мен, пепелника не ще да е нужен, ама айде. Шубето е голям страх. Алтернативата да измервам пейките цяла нощ и да се натъкна на компанията на някой като Чеци, не е особено по-примамваща, но поне с мъже по-лесно се оправям. Пък и подобни индивиди вероятно гледат да забършат нещо по-така и само при липса на избор биха се прежалили с някой мъж… надявам се… Всъщност не искам да разбирам особено. Искам си само жената, заедно с цялата и ухаеща на ванилия прелест. Свеж, летен микс от сладкарски аромати.

Ако пътьом, след дежурство, не се е изгубила сред бирфеста, значи трябва да се е случило нещо черезвичайно. Баничарниците, доколкото ми е известно, не работят по нощите, а Мария има принципно достатъчно съвест, за да не ме зареже заради първата приятно ухаеща гозба от витрината.

А заради втората ?

- Оффф… Стига съм си тровил акъла с разни щуротии. Ще дойде. Щом е казала, ще дойде. И да се правя на детектив и да не се правя, трябва да я чакам, а дедукцииите да ги вземат дяволите и да си ги ползват, ако щат. И мен могат да ме вземат в пакет, поне ще се пека на топло в казана, което би било истински рай в сравнение с киселия, кафеникав октомври. Ех, синьо лято, къде си…

Добре, че се сетих да го повикам, та да дотърчи… Огромен силует със затсрашителни размери профучава между близките храсти, спира се за миг в най-тъмната сянка на крайпътния дъб и трескаво се заоглежда на всички страни. В Борисовата градина твърде често се срещат подобни силуети, особено около стадион Българска армия, и до колкото ми е известно принадлежат на някаква животинска фракция от типа на едрите млекопитающи или пък бяха просто от по-угоените чифтокопитни видове, не помня. Тъкмо такъв един силует, се е изтъпанчил в целия си импозантен ръст, на десет метра от мен. Без да става нужда да си напрягам слуха, до мен достига тежкото му дишане - нещо средно между сумтене, грухтене и безшумната работата на раздрънкан фризер. Фигурата ненадейно решава да секне нечленоразделните си звуци и да заговори с човешки глас:

      -   Братлее, ти ли си човекът със стоката ? – Един твърде изнежен, препаратно изтънен сякаш гласец, излиза на пресекулки от прекалено напомпаната и обемиста като бургундска бъчва, полу-разлята особа. Аз естествено не правя невъзпитани бележки, нито си позволявам даже бегла иронична усмивка, не че има особена опасност да бъда видян в тая тъмница, но никога не съм обичал да си играя със съдбата или пък с опасни, на първо четене, животни. Отговарям с минимално забавяне и с възможно най-почтителен тон:

     -   Не знам за какво говорите, нещо сте се заблудили, не търгувам с абсолютно нищичко. – и таз добра, ето че и моите гласни струни нещо ми изневеряват. Да можех да стоя изпънат, като паметник и да забоботя с пресипнал, дрезгав бас… ама не става по желание - от устата ми излиза само неопределена, жалостива ария във висок лакейски стил, в изпълнение на видимо калпав, провинциален тенор.

     -   Ааааааа, а пари имаш ли да купиш едно нещо? – и една ехидна усмивка проблясва твърде издайнически.

 Не смятам да влизам в излишни диспути и да питам какво е това нещо, дето иска да пазарувам, а в отговор да получа „ти изпразни портфейла и ще ти покажа“. Тук не позна. Ще слушаш – „Мистър, хвани ме, ако можеш“, в изпълнение на Юсеин Болт, вместо Джон Бон Джоуви. В спринтьорско темпо, невиждано от училищните ми години, успявам с лекота да завъртя половин кръг около езерото, докато непознатия за мен индивид ме гледа невнятно тъпо. Приклякам, изплезвам се като Кубрат Пулев на Владимир Кличко и тихичко, но с висока скорост се изнизвам приведено към спирката на полиграфическия комбинат. Изглежда няма потеря по петите ми, а и не вярвам да бъда бит на тролейбусен стоп, насред оживен столичен булевард. На оня едва ли му идват точно тези съображения в празната тиква, но може и да си е въобразил, че умея да бягам с убийственото си темпо повече от сто – сто и петдесет метра. Кой знае. Ум царува, ум робува, ум патки пасе, ама и аз не съм никак по-добре.

   Вълнуващият ме житейски въпрос, относно бъдещето на настоящата ми връзка, бе решен априори, без да се допитат до потърпевшата страна или може би до обвиняемия, и аз не зная вече какъв точно се падам. Не смея да се върна в тъмния парк, ако ще оня там пари да има да ми дава, обаче и към къщи не ме тегли особено много. Как такъв голям, тежащ си на мястото и в работата, и у дома човек, все успява да ми погоди подобни малки, кални номера. Ще седя аз като някоя баба, да чакам дедовия. Мерси, дано не се видим повече, приятно ми беше, отплувай на където ти видят очите и ако можеш настигни групата кашалоти, от която дойде, желая ти всичко най-хубаво... Ето, заваля и дъжд, чудесно време за напускане на разнебитения пристан…

  - Само се пенява, всичко ще оттече…

   Ситни капки подхващат танц в ореола на булевардната лампа. Греещото шосе сякаш се раздвижва в туист през тънкия воден филтър. Вдигната от асфалта пепел, остро ме ударя в носа и люто ми бръква в очите, без да успея да и обърна гръб – болезнено неприятно закъснение. Примигвам два-три пъти и изправям поглед срещу тътнещото високоскоростно, насрещно движение. Безкрайни планински вериги от метал, безмилостно се състезават срещу израненото ми, червенеещо зрение, а някъде в далечината мъждеят тънките силуети на някакви орли. Горди, импозантни птици, готови да смелят на пихтия малкия човек, сбъркал да премине без личен автомобил, през строго пазеното кръстовище. Пристъпвам от крак на крак, докато пред притворения ми взор, маршируват все нови халюцинации и видения. От сюреалистиното бучащо зрелище, изплува огромно, синьо морско чудовище. Две жълти пипала се развяват, мятайки искри, над зиналата му прозрачна паст, а един остър зъб се е изкривил под формата на петица. Ревящата, скърцаща косатка, а може би кашалот, спира точно пред мен и разтваря със зловещо съскане вратите си. Някъде до прозореца, седи един побелял, приятно закръглен старец, който упорито мърда устни и криви лице, обърнал към мен умоляващия си бащин поглед. От светлата вътрешност на синия кит, долита тих, едва различим глас – Пинокио, ела при татко, нахлузвай шортите и си идвай у дома, лято е сега, момчето ми.