Казват, че планината облагородявала човека. И аз, подгонена от лъжливата игра на вятъра, се изкачвам все по-нагоре и по-нагоре. Като весели минувачи покрай мен преминават обсипаните с бял, пухкав сняг дървета и сякаш ми махат с ръце.
   Снежният въздух се плъзга по ноздрите и изпълва цялото ми тяло. Превръщам се в балон, който лети, лети, лети... Дума не може да стане, че ще спре.
   Дъхът от прясна, горска пръст ме опиянява и пренася по железния коловоз, там -  долу в панелния апартамент, където две топли, детски очи ме очакват.
   Някъде сред дърветата, подскачайки на пъргави крачета, прииждат игриви мелодии. Пленена от техния ритъм, не усещам как пред мен се изпречва дървено павилионче, което сякаш ми нашепва: "Добре дошла на баба Яга!"
   Наистина, баба Яга съществува само в приказките, но все още тук-таме може да се намери нейно подобие.
    Сядам задъхана на пейката и погледът ми се премрежва от безкрайната вис. Изневиделица, облечена в сива, пухкава одежда, изскача катеричка. Подскача от клон на клон, а след себе си оставя елхови иглички. Като малки струйки се ръсят и правят купчинки върху снега.
   Нима и ние не сме като катеричката! Непрекъснато подскачаме и се катерим. Има хора, които се катерят по отвес, други по наклон, а трети изобщо не се катерят.
   Мислите ми се реят и не забелязвам, как катеричката се е приближила до мен. Подпряла предни лапички, ме наблюдаваше с малките си бинокълчета.
   Слушала съм, че някои катерички така са свикнали с хората, че вземали  орехчета от ръцете им. Костеливите хвърляли настрана. В този момент съжалих, че не бях предвидила тази среща. Цял час я наблюдавах в захлас. В един момент тя се отдалечи, наново заподскача от клон на клон и изчезна от погледа ми. А аз отпивах на глътки от чистия въздух, който ми даряваше природата.