Нямах никакво време да реагирам. Велосипедистът внезапно изскочи пред колата ми и аз го блъснах. Тялото му се удари в предното стъкло и се претърколи над колата. Веднага набих спирачки и отбих в дясно. Ръцете ми трепереха на волана. Бавно излязох от колата за да проверя дали вече съм станал убиец или още съм девствен в тази област. Тялото лежеше на двайсет метра зад колата, близо до тротоара. Беше млада. Лежеше на лявата си страна и не помръдваше изобщо. Русата й коса покриваше по-голямата част от лицето й. Тръгнах към нея. Две пенсионерки уплашено се скриха във входа на близката сграда. Идваше ми да им изкрещя, че нямам навика да ям хора, а само да ги блъскам с колата си.

Очите й бяха затворени. Коленичих до нея и лекичко докоснах рамото й. Тя се размърда, изохка и изпърха объркано с мигли. Почувствах се изключително щастлив, че е жива. Синьо- зелените и очи гледаха невиждащо към мен.

- Как си? Боли ли те нещо? - попитах плахо аз.

- Какво стана? Кола ли ме блъсна? - каза тя с треперещ глас и красивото й лице се сбърчи от болка.

- Всичко стана толкова бързо. Нищо не можах да направя. Потърпи мъничко, ей сега ще извикам "Бърза помощ" - отговорих аз като се стараех гласът ми да изглежда спокоен.

Докато се обаждах на "Бърза помощ", тя започна да стене. Коленичих до нея, съблякох якето си и внимателно го пъхнах под главата й. Тя ме изгледа уплашено и започна цялата да трепери. Почувствах се страшно виновен.

- Толкова много ме боли - промълви тя тихичко.

- Къде те боли, миличка?

- Краката.

Беше облечена в блузка, къси дънкови шорти и маратонки. Едната от маратонките й беше отхвърчала на 3 метра от нея, а бялото й чорапче се беше смъкнало до средата на стъпалото. Розовата й петичка изглеждаше малка, почти детинска, а изящният й глезен вече беше започнал да се подува. Другият й крак беше изпружен и леко извит навътре.

Започна да хлипа жално, а очите и се изпълниха със сълзи. Гърдите й се надигаха често и рязко. По балконите на близката сграда се бяха появили любопитни зяпачи. Едно дебилче попита на висок глас: "Ти ли я сгази бе, пич?" Имах чувството, че линейката се бави цяла вечност.

- Не се страхувай, всичко ще бъде наред - казах аз и докоснах нежно ръката й. - Много съжалявам. Дано да няма нищо счупено. Аз просто...

- Сама съм си виновна - каза тя и опита да ми се усмихне.

Докато гледах как линейката спира до мен, някакъв полицай ме потупа грубо по рамото и се представи. Качиха я и потеглиха с вой на сирена, а аз останах да отговарям на тъпи въпроси, по няколко пъти.

След два часа се довлякох в "Пирогов". От санитарите на входа не успях да науча нищо и затова реших да се забия пред ортопедичния кабинет. Голямо чакане падна, но най-накрая успях да разбера, че са я настанили някъде по горните етажи. След още два часа ми позволиха да я видя.

Лицето й беше бледо, очите - тъжни, а краката - гипсирани. Левият й крак беше гипсиран до коляното, а другият беше целият в гипс, единствено босото й стъпало стърчеше навън. Някаква странна система от въжета и тежести държеше краката й вдигнати високо.

Позна ме и се усмихна мило, а аз се почувствах още по-виновен от преди.

- Казвам се Моника - каза тя и протегна малката си ръка към мен.

Аз я поех и я стиснах внимателно.

- Калоян.

- Странен начин за запознанство - вметна тя и с подчертано женствен жест отметна кичур от русата си коса зад ухото.

- Толкова много съжалявам.

- Няма за какво. Бях се забляла нанякъде и тръгнах да пресичам

неправилно. Ти не си виновен изобщо.

- Счупени ли са? - попитах аз, гледайки краката й.

- Потрошена съм на три места, но докторът каза, че костите не са много раздробени и ще се оправя сравнително бързо.

- Дано! Боли ли те много?

- Вече не - каза тя и размърда пръстите на краката си, - но когато наместваха костите...

- Какво мога да направя за теб - попитах аз с тъпото усещане, че вече бях направил достатъчно нея - почти я бях убил.

Погледът й се заковаха изпитателно в мен. Издържах го въпреки синьозелената красота на очите й.

- Тук се грижат добре за мен.

- Близките ти знаят ли?

- Вече се обадих на съквартирантката ми в общежитието да не се тревожи. Все още не искам да казвам на нашите. Когато ме изпишат, ще им се обадя да си ме приберат във Варна.

- Къде учиш?

- УНСС, втори курс, финанси, но май съм дотук с ученето за този семестър.

Усетих, че се изчервявам и сведох очи към пода.

- Сладък си - каза тя и се изкикоти.

- Искам да ти помогна - обявих твърдо аз.

Тя се усмихна палаво с очи.

- Много ме сърби стъпалото, а не мога да го стигна.

Кожата на стъпалото й беше изключително нежна и мека. Наслаждавах й се повече от минута, а после целунах глезена й. В момента, в който се отдръпнах от нея, разбрах, че съм започнал да се влюбвам.

- Утре ще дойдеш ли да ме видиш пак?

- Разбира се - отговорих аз, ухилен до уши.