Искам да се женя...
И не, това не е поредната тъпа приумица на перхидроления ми мозък. Просто идва един момент, в който човек осъзнава, че онзи, другият до него означава толкова, колкото и живота. Когато го разбереш, под русата грива започват да се блъскат едни мисли:
1. За бели рокли като на принцесите, толкова натруфени и тежки, че накрая се носиш като кашалот към избранника си.
2. За палави деца - чудовища, щъкащи около теб и омазващи стените на новото ( задължително) жилище със сладолед. А ти нямаш нищо против, даже се смееш щастливо.
3. За красив, благоверен съпруг, винаги прибиращ се в къщи с букет цветя.
4. И всички са толкова чудесни и живеят толкова чудесно, че чак му се гади на съседа, като ги гледа.
Мдаааааааа, искам да се женя! И това не е каприз. Не желая да ме възприемат повече като сексапилната любовница, която с готовност се разделя с бельото си. Не искам повече да ме възприемат като очарователната приятелка, без която неговите приятели не могат повече да си представят ...