Искам да се женя
2 min reading
Искам да се женя...
И не, това не е поредната тъпа приумица на перхидроления ми мозък. Просто идва един момент, в който човек осъзнава, че онзи, другият до него означава толкова, колкото и живота. Когато го разбереш, под русата грива започват да се блъскат едни мисли:
1. За бели рокли като на принцесите, толкова натруфени и тежки, че накрая се носиш като кашалот към избранника си.
2. За палави деца - чудовища, щъкащи около теб и омазващи стените на новото ( задължително) жилище със сладолед. А ти нямаш нищо против, даже се смееш щастливо.
3. За красив, благоверен съпруг, винаги прибиращ се в къщи с букет цветя.
4. И всички са толкова чудесни и живеят толкова чудесно, че чак му се гади на съседа, като ги гледа.
Мдаааааааа, искам да се женя! И това не е каприз. Не желая да ме възприемат повече като сексапилната любовница, която с готовност се разделя с бельото си. Не искам повече да ме възприемат като очарователната приятелка, без която неговите приятели не могат повече да си представят една вечер. Не искам да ме възприемат повече и като сладкия, богато опакован подарък, с който има право само той - богопомазаният, да спи.
Толкова много искам да се оженя, че се отказах от глуповатата си визия на блондинка, подрязах косите си и ги боядисах в червено - като страстта, която пари сърцето ми. А пък то, горкото, така се свива... Всеки път като го видя и изпитва болка... Защото толкова го обичам, че съм готова да се отрека от себе си и да се отдам на прахосмукачката и мръсните му чорапи. И не само това... Толкова съм заслепена от любовта, че съм готова да зарежа кариера, свобода и независимост. Нищо, че другите си казват:
- Ебати тъпачката!
Ще го направя и дори ще изпитам удоволствие, защото обичам...
Та искам да го попитам:
- Толкова много ли искам? Да получа правото да те обичам до края на живота си, без да се страхувам, че някой ден ще се събудя, а ти няма да си до мен? Да получа правото законно да те ревнувам? Да получа правото да родя законните ти деца? Толкова ли много искам?
Не мога обаче да го кажа. Въпросите ми свиват гърлото в страх. Не мога да го кажа, защото всеки един от тях се е вкопчил в ергенството и ако се ожени, то ще бъде притиснат от обстоятелствата.
Искам да се женя, да ... Искам, но защото обичам, не, защото се налага.
И не, това не е поредната тъпа приумица на перхидроления ми мозък. Просто идва един момент, в който човек осъзнава, че онзи, другият до него означава толкова, колкото и живота. Когато го разбереш, под русата грива започват да се блъскат едни мисли:
1. За бели рокли като на принцесите, толкова натруфени и тежки, че накрая се носиш като кашалот към избранника си.
2. За палави деца - чудовища, щъкащи около теб и омазващи стените на новото ( задължително) жилище със сладолед. А ти нямаш нищо против, даже се смееш щастливо.
3. За красив, благоверен съпруг, винаги прибиращ се в къщи с букет цветя.
4. И всички са толкова чудесни и живеят толкова чудесно, че чак му се гади на съседа, като ги гледа.
Мдаааааааа, искам да се женя! И това не е каприз. Не желая да ме възприемат повече като сексапилната любовница, която с готовност се разделя с бельото си. Не искам повече да ме възприемат като очарователната приятелка, без която неговите приятели не могат повече да си представят една вечер. Не искам да ме възприемат повече и като сладкия, богато опакован подарък, с който има право само той - богопомазаният, да спи.
Толкова много искам да се оженя, че се отказах от глуповатата си визия на блондинка, подрязах косите си и ги боядисах в червено - като страстта, която пари сърцето ми. А пък то, горкото, така се свива... Всеки път като го видя и изпитва болка... Защото толкова го обичам, че съм готова да се отрека от себе си и да се отдам на прахосмукачката и мръсните му чорапи. И не само това... Толкова съм заслепена от любовта, че съм готова да зарежа кариера, свобода и независимост. Нищо, че другите си казват:
- Ебати тъпачката!
Ще го направя и дори ще изпитам удоволствие, защото обичам...
Та искам да го попитам:
- Толкова много ли искам? Да получа правото да те обичам до края на живота си, без да се страхувам, че някой ден ще се събудя, а ти няма да си до мен? Да получа правото законно да те ревнувам? Да получа правото да родя законните ти деца? Толкова ли много искам?
Не мога обаче да го кажа. Въпросите ми свиват гърлото в страх. Не мога да го кажа, защото всеки един от тях се е вкопчил в ергенството и ако се ожени, то ще бъде притиснат от обстоятелствата.
Искам да се женя, да ... Искам, но защото обичам, не, защото се налага.
© Деси Мандраджиева All rights reserved.
