Аз съм Едмунд Шулц и цял живот съм бил жертва на административни грешки.
Самото ми раждане е резултат на административна грешка. Родителите ми дълго време не можели да имат деца и прибегнали до оплождане ин витро. В документите обаче, поради случайното разсейване на младежа, който записвал данните на семейството, името на баща ми било сгрешено само с една буква и така яйцеклетката на майка ми се оказала оплодена от сперматозоидите не на Нийл Шулц, а на Найл Шулц, от когото, както научих по-късно, съм наследил буйната коса и оптимистичния светоглед.
Името ми също е административна грешка. В болницата разменили етикетчето с данните ми с това на бебето в съседство и така вместо Карл се наричам Едмунд. Майка ми посрещна това с безкрайно негодувание, граничещо с отчаяние.
-Името Карл е много положително, от кралски произход – казваше тя със съжаление, - и показателите му според нумерологията са отлични! Такъв летящ старт в живота щеше да ти донесе! А вместо това – Едмунд. Поне да беше Едмънд, с английско звучене, едно такова, аристократично. Но не. Едмунд. Не очаквай да постигнеш нещо с такова име.
Дали причината за моя неуспех беше в лошото ми име, или заради липсата на мотивация, породена от лошото ми име, аз не знам. Факт е, обаче, че така и не пожънах кой знае какви постижения.
В училище често по погрешка отличните ми оценки нанасяха в графата на следващото по номер момче, Едмънд (“Това е защото се казва Едмънд, а не Едмунд. Казах ти – ако беше Едмънд щеше да се справяш много по-добре!”, мъдруваше майка ми), а неговите забележки пишеха на мен. Докато се усетя бях пред изключване, при това без да съм направил абсолютно нищо нередно.
В началното училище бях примерно целеустремено момченце, амбицирано и гладно за знания, изпълнено с възхищение към училището. Когато стигнах до гимназията, ентусиазмът ми вече беше отдавна убит, погребан, разложен и превърнат в хумус, наторяващ покълващото в душата ми чувство за малоценност. Станах мълчалив и срамежлив, все по-рядко проявявах участие в час и все повече всички забравяха за съществуването ми.
Когато станах на седемнадесет най-после натрупах достатъчен брой чужди слаби оценки и неизвинени отсъствия, за да ме изключат от училище. Междувременно следващото по номер момче, един друг Едмънд, не онзи от началното, получи специална стипендия за пълно отличие и примерно поведение без да се е явил в почти нито един час за целия срок.
Не знам как се случи това. Не мисля, че го заслужавах, но не се оплаквах. Вече добре знаех, че с име като моето просто нямаше как да ми се случи нещо хубаво, а тази мисъл ми носеше едно особено успокояващо примирение с големите нещастия, които с готовност и задушаваща всеотдайност ми поднасяше животът.
Е... преместиха ме в друго училище. Нищо, че беше почти като поправително.
Някъде по това време косата ми внезапно посивя. Оказа се, че имах склонност към преждевременно побеляване, качество, явно наследено от непознатия за мен баща. Тогава още не знаех, че съм нечий чужд син, но бях започнал да се съмнявам още в десети клас, когато в час по генетика учихме, че не може двама родители със сини, весели очи и красиви руси коси, да създадат дете с невзрачни тъмни ириси с неопределен кафеникав цвят и посивяла на такава ранна възраст коса. На осемнадесетия ми рожден ден майка ми реши да ми разкрие дълго пазената тайна за истинския ми произход. Извика ме при себе си на верандата и ме подкани да седна.
- Виждаш ли го онзи лентяй ей там? Познаваш ли го?
Проследих погледа й и видях мъжа, когото дотогава смятах за свой баща, излегнат на един шезлонг в градината. Правеше се, че чете вестник, но по-скоро си пазеше сянка с него, отколкото да следи текста. Познах, защото не си беше сложил очилата. Май беше задрямал.
Странният въпрос на майка ми ме накара да се усъмня в моментното й здраве.
-Да – отвърнах предпазливо. – Това е баща ми.
-Не – поклати глава тя и ми се ухили тържествуващо, сякаш бе казала изключително сполучлив виц. – Този там не ти е баща. Найл Шулц е твоят баща.
-Искаш да кажеш... Нийл Шулц – поправих я скептично.
Тя отново поклати глава.
-Найл Шулц – повтори твърдо.
И това беше. Повече не можах да науча от нея. Чак години по-късно разбрах цялата история от баща ми, не биологичния, а този, който ме отгледа. Изобщо осъзнавам, че е трудно да имаш двама бащи, особено като носят почти едни и същи имена.
Вече навършил пълнолетие и в абсолютно объркване по въпроса кой е моят баща, аз все още никога не бях докосвал момиче, не и по онзи начин. Бях харесвал няколко мои съученички, но те неизменно тръгваха я с някой Едмънд, я с някой Карл, но никога с мен, Едмунд Шулц. Дори не ме забелязваха, знаеха ме като неясното петно в класа, онзи двадесет и пети човек, когото никога не можеш да си спомниш, когато изброяваш съучениците си.
Късметът ми се усмихна чак на следващата година, като се запознах с Карла. За пръв път се радвах, че не се казвам Карл, иначе сигурно щяхме да станем за смях – Карл и Карла! Още първия ден тя седна до Едмънд, не онзи, който беше станал отличник в миналото ми училище, а един трети Едмънд – груб и недодялан минотавър, който в своите собствени очи се виждаше като Херкулес. Беше преместен в това училище, защото пребил жестоко учителя си по физика, задето се опитал да го остави на изпит.
Автоматично се примирих с положението, знаейки какво ще последва. Но в момента, в който Карла се обърна и погледът й срещна моя, в мен се разпали някакво непознато чувство. За пръв път в живота си знаех какво искам и бях готов да се боря за него.
Започнах борбата си бавно, но сигурно. По някаква щастлива случайност се оказа, че Карла живее в моя квартал и се прибирахме по един и същ път. Отначало я следвах от безопасно разстояние, след това започнах постепенно да скъсявам дистанцията, докато един ден събрах смелост да я настигна и да я заговоря. Оттогава станахме неразделни... приятели.
Вечер ходехме на изоставената железопътна линия; тя говореше, устните й се движеха, а аз я гледах и пламенно копнеех за кожата й, косата й, ръцете й. Мечтаех да я докосна и да й покажа любовта си, но същевременно се страхувах, че няма да мога да го направя както трябва.
Лятото косата й миришеше на напечена от слънцето трева, шията й беше бяла и плаха, покрита със ситни капчици пот. Накланяше главата си наляво, докато говореше – според майка ми знак за интелигентност и творчески наклонности. Не знаех защо учи в такова пропаднало училище и не смеех да я питам. С нейния бърз ум и ненадминато интуитивно мислене би могла да влезе в която и да е елитна гимназия. Но... се страхувах да я питам, както и се страхувах да я целуна. Вместо това когато изобщо проговорех, задавах доста по-прости въпроси, като този, който й отправих вечерта, когато пречупих каръка си и за пръв път получих внимание от момиче, и то не кое да е момиче.
-Защо пишеш контролните на Едмънд? – попитах я.
-Защото не може да си ги напише сам – простичко отвърна тя.
-Той е идиот и пропадняк – отбелязах. – Естествено, че не може да си ги напише сам. – Спрях за момент, после колебливо добавих: - Да не би да го харесваш?
Карла избуха в смях.
-Какво, него? Ти сериозно ли? – тя си насили сериозно изражение и изимитира моя тон: - Той е идиот и пропадняк. Естествено, че не го харесвам.
Аз също се разсмях, макар и малко притеснено. Опасявах се, че няма да мога да поддържам този разговор достатъчно дълго, щях да го изпусна и да изпадна в неловко положение. Нямаше моменти, в които да мразех неловкостта си повече от тези, прекарани с нея. Тя ме смущаваше, но го правеше изтънчено, така че аз да усетя смущението навреме и да успея да се преборя с него преди да се изложа твърде много.
-Освен това има и друга причина да не го харесвам. Падам си по едно друго момче.
Стомахът ми се завърза на моряшки възел, развърза се с бясна скорост и се опита да се изстреля през гърлото ми. Преглътнах бързо и за да спечеля време да се преборя с шока се задавих нарочно. Карла ме потупа неритмично, някак недоволна, че съм прекъснал изповедта й.
Преглътнах няколко пъти и събрах кураж. Най-добрата защита е нападението.
-Карл е, нали? С неговото духовито чувство за хумор и с неговите...
-Не е Карл. Той може да не е пропадняк, но си остава идиот.
Умът ми затършува в мисления ми телефонен указател с всички мои познати. Беше толкова препълнен с Едмънд-овци и Карл-овци, че веднага го затворих обратно със затръшване.
-Кой е тогава? – с усилие накарах лицето си да се усмихне. – Хайде де, можеш да ми кажеш всичко, знаеш.
-Не – отсече тя с шеговита усмивка. О, сега ми се подиграва, кисело си помислих. – Това не мога да ти кажа.
-Ха! – възкликнах обидено. – Знаех си, че е...
-Но мога да ти го покажа – прекъсна ме тя и преди да успея да й отвърна, сграбчи лицето ми несръчно и долепи устни до моите.
Целувката беше нескопосана и неопитна, но ме изпълни с миризма на напечена от слънцето трева и изстиващи под нощното небе релси, а в мен бушуваше някаква симбиоза между детски ентусиазъм и мъжко желание. Не знаех как се отвръща на целувка, но се опитах да компенсирам незнанието си с действие и като че ли ми се получи някакво мляскащо, влажно подобие на целувките по филмите. Почувствах се горд от себе си и преизпълнен с щастие.
По-късно се прибрах вкъщи доволен, лъхащ на парфюм и сбогувал се с девствеността си. Това събитие промени до голяма степен гледната ми точка по много въпроси. Вече покорил една цел, в мен се появи желание да се откажа от примиренческия начин на живот и да заявя съществуването си пред света. В този момент ми се струваше, че всичко е възможно. Започнах да се питам много неща, за които дотогава не се бях замислял. Ако толкова не й харесваше името ми, защо майка ми не го беше сменила? Тя имаше това право. И защо нито аз, нито родителите ми не се бяхме опитали да направим нещо по въпроса, когато на мен ми пишеха незаслужени бележки в училище? Внезапно наистина можех да подложа всичко съмнително под съмнение. Кой беше баща ми? Къде живееше, можех ли да го намеря? Дали си имаше други деца? Как ли изглеждаше? Защо майка ми никога не го беше потърсила?
Половин година по-късно новите ми виждания за живота и света бяха безмилостно разбити. Беше последната ми година в гимназията и вече планирах как ще кандидатствам в някой добър университет и си фантазирах как ще ме приемат, въпреки незадоволителното ми представяне. С Карла все още излизахме и бяхме прекарали достатъчно време заедно, за да сме уверени, че сме влюбени един в друг, и да кроим планове за бъдещето. Вече се виждах като неин съпруг, баща на нейните деца, горд собственик на голяма къща с жълта веранда, куче и две котки (тъй като аз обичах котки, а тя – кучета). Това възможно бъдеще беше на една ръка разстояние от мен. Щеше да бъде чудесно.
Точно тогава родителите на Карла решиха, че именно това е най-подходящият момент да заминат за Италия. Дори не можах да се сбогувам с нея, както трябва. Просто един ден не се появи на училище и от Карл научих, че спешно са заминали, оставяйки почти всичкия си багаж тук. Бях толкова сломен, че това дори не ми се стори странно. За мое учудване се изпълних с гняв към младежа, който беше объркал името на баща ми в онази клиника за оплождане. По-добре никога да не се бях раждал. По-добре да не съществувах.
Толкова не ми се съществуваше, че дори не ми се занимаваше да умирам.
Аз съм Едмунд Шулц, жертва на административна грешка, и на деветнадесетгодишна възраст се оказах с разбито сърце.
* * *
Същата година почина майка ми. Баща ми, така де, мъжът, който ме отгледа, изведнъж се разболя от някаква неопределима болест, неизлечима, именно защото беше неопределима. Това, което объркваше лекарите най-много, бе, че нямаше никакви външни белези, които да показват, че е болен. Просто в един миг си беше добре, а в следващия се просваше, напрегнат, с мускули, така опънати, че бяха твърди като камък. Не продумваше и се взираше ококорено в тавана, сякаш виждаше нещо, което никой от нас не можеше да съзре. По това време работех в хранителния магазин наблизо, от който пазаруваха основно бабичките и малките дечица, пратени от родителите си за хляб, мляко или цигари. Веднъж баща ми се появи, уж непринудено, в магазина и като се облегна на тезгяха със знаеща усмивка, ми каза:
-Знаеш ли, сине. Това не трябва да го казваш на никого, но... Трябва да ти го доверя. О, да, това е сензационна тайна. Слушаш ли внимателно?
Кимнах. Той се огледа подозрително наоколо, после се наведе още по-напред към мен и ми прошепна поверително:
-Всички... – снижи глас така, че вече дори аз едва го чувах. – Всички са част от ужасна, ужасяваща конспирация. Искат да ни унищожат. Теб и мен. Тоест двама ни. Тоест. Знаеш. Да ни премахнат. Ще видиш – днес съм тук, а после: хоп! Утре може вече да не ме има. Може да не вярваш, но ще видиш. О, да, как само ще видиш!
И захихика, сякаш знаеше нещо изключително забавно, което на мен тепърва ми предстоеше да науча.
Умря на другия ден. Случи се така, че закъснявах за работа и бях все още в къщата, когато се случи. Веднага се втурнах към него и го хванах тъкмо докато падаше. Не изглеждаше хич добре, беше цял пребледнял и отново се взираше в някакъв невидим враг, конспирация или каквото ще да бъде. Докато чаках да дойде линейката, се опитах да го преместя на леглото, но безуспешно – той отказваше да се помръдне. Внезапно ме сграбчи за яката и ме придърпа близо до него.
-Чуй... – прошепна почти нечленоразделно. Малки пръски слюнка накацаха по ухото ми и ме накараха да потръпна в смътно, неприятно очакване нещо лошо да се случи. – Искам да ти кажа нещо... Една дълго пазена тайна... Всъщност... Тя е...
Това бяха последните му думи. Линейката го откара, но не за да го лекува, а за да го погребе. Никога не разбрах за коя “тя” говореше. Дали за майка ми? Дали за някоя друга жена? Стомахът ми се сви при мисълта, че може да става въпрос за Карла... Но нямаше начин. Той дори не я познаваше.
Малко след това заминах да търся биологичния си баща. Бях удостоен с петминутна среща, която не доведе до нищо повече от размяна на любезности и кратък разговор за времето. Нямаше смисъл. И без друго не го чувствах като баща. Всъщност, вече изобщо нямах семейство.
Животът упорито продължаваше да ме учи на един и същ урок: липсата на някои личности води до обезсмисляне на съществуването на други. А моето съществуване беше безсмислено и водеше до липса на моята обособена личност.
Или, казано другояче, пак бях съвсем сам.
* * *
Истинската беда започна с една пералня и нова административна грешка.
-Значи тази ще закупите?
-Да, тази – потвърдих припряно. – Ъм, може ли да побързате? Закъснявам.
-Да, да... – разсеяно кимна момчето. Носеше червени дрехи и шапка с логото на магазина, избродирано на козирката. Извади пачка с големи бели листи, изписани много ситно на компютър, и скъса един. – Това ви е гаранционната карта. Само един момент да я попълня...
Кимнах и погледнах часовника си. Закъснявах за работа с десет минути. Не, че някой ще забележи. Шефът ми, Карл Карлайл, най-вероятно щеше да вземе колегата ми и съсед по бюро, Едмънд Едуин Карлтън, за мен и щеше да го похвали за моята добре свършена работа.
Наблюдавах как младежът попълваше със ситен почерк празните полета, пропускайки най-малко половината от тях. Като свърши, ми връчи листа с един химикал и, без да ми даде време да прочета условията, ме накара да го подпиша. Подчиних се безропотно, знаейки, че ако тръгна да се разправям, ще закъснея още повече, драснах един подпис и се уговорих за доставката. После грабнах гаранцията, прибрах я във вътрешния си джоб и отпраших към работа.
Нямах кола – не можех да си го позволя. От седем години работех за Карл&Карл, фирма за продажба на недвижими имоти, и не се бях издигнал по-високо от поста на чиновник, нищо, че вършех работата си перфектно, както и работата на колегите ми, нека да добавя. Шефът ми, единият Карл от Карл&Карл, не знаеше, че съществувам, въпреки че всеки ден отивах при него да му нося папките с файлове, които трябва да прегледа (задължение на момчето за всичко), да вдигам телефона (задължение на секретарката му), да му правя кафе и да надзиравам останалите работещи във фирмата (което бе негово собствено задължение). Освен това правех сделки. И продавах имоти. Вместо мен повишиха четирима различни Едмъндовци през годините, единият от които си смени името на Карл и стана втория Карл от Карл&Карл и оттогава не се беше появявал на работа нито веднъж. И неговата работа вършех вместо него.
Никога не казах нищо по въпроса. Все някой трябваше да прави всичко това, нали? Мой дълг като гражданин беше да отменям хората, които не можеха да се справят сами. Освен това откакто се случи това с Карла разбрах, че мечтите не са нещо, което мога да си позволя. Нямах право на собствено мнение. Нямах право на собствен живот.
Имах право единствено на примирение.
Пералнята ми пристигна месец по-късно от очакваното. През времето, докато чаках да ми я докарат, си перях дрехите в публично перално помещение, където половината машини не работеха, а другата половина беше почти винаги заета от пенсионери. Зарадвах се на новата си пералня повече, отколкото бих се зарадвал на увеличение на заплатата, толкова, че почти запрегръщах момчетата, които я доставиха. Беше голяма и лъскава, чисто бяла, с тъмна вратичка като люк на подводница. Толкова й се зарадвах, че ми се прищя да се оженя за нея. Прекрасна, прекрасна пералня, край на мъките ми сред потни дядовци и баби, тикащи мръсното си бельо в големи сиви уреди, които се тресяха и бучаха, гротескно имитирайки тежкото старческо пуфтене, което ги обграждаше.
Нямах телевизор, затова вечерта пусках прането си да се пере, взимах една купа със студени недосварени макарони и сядах пред пералнята, за да гледам как дрехите ми се въртят и въртят... И всяка вечер стигах до едно и също прозрение, което ми се явяваше като дежа вю: животът ми беше една голяма пералня. Едно монотонно движение, не напред-назад, а кръгообразно, символизиращо безкрайността, в която сме заклещени всички ние. Безкрайно въртене, тласкан и подхвърлян от безброй подлеци, наречени Карл или Едмънд, или дори понякога Джодж, макар и рядко. И един ден, когато пералнята приключеше с мен, щеше да ме изплюе навън като недоизпран парцал, подгизнал и безжизнен, никога не успял да поема достатъчно прах за пране от хранилището на света.
Пералнята ми беше едновременно затвор и утеха. Всеки ден работех за другите, за да може вечерта да се прибера при успокоителното й бучене и наново да осъзная смисъла на безсмисления си живот.
Това блаженство продължи за няколко месеца, докато не се реших да прочета упътването и не забелязах едно дребничко несъответсвтие. Веднага реших да позвъня в магазина, за да добия малко яснота.
-Забелязах малко разминаване между информацията в упътването за пералнята ми и гаранционната ми карта? – информирах ги с леко въпросителна интонация.
-Изчакайте, ще ви прехвърля на другата линия.
Чу се изщракване и след кратка пауза заговори нов глас.
-Да?
-Добър ден; аз съм ваш клиент. Забелязах малко разминаване между информацията в упътването за пералнята ми и гаранционната ми карта?
-Изчакайте един момент, ще ви прехвърля на другата линия.
Ново изщракване. В слушалката се обади пак първият глас:
-Да, кажете?
-Здравейте, аз съм.
-Кой сте?
-Аз съм ваш клиент, обаждам се, за да получа малко разяснение по един нетърпящ отлагане въпрос. Забелязах малко разминаване между информацията в упътването за пералнята ми и гаранционната ми карта?
-Ха! Интересно, преди малко се обади клиент със същото оплакване!
-Аз се обадих.
-Така ли? За какво се обадихте?
-За да ви информирам, че забелязах малко разминаване между информацията в упътването за пералнята ми и гаранционната ми карта.
-А, ясно. Изчакайте, ще ви прехвърля на другата линия.
Затворих.
По-късно същия ден отидох в магазина, за да разговарям лично. Посрещна ме отегчен на вид мъж в червена униформа.
-Имате ли нужда от нещо?
-Да – отвърнах благодарен. – Вижте, обаждах ви се днес.
-Обаждали сте се на кого?
-На вас.
-На мен?
-Не, на вас. В магазина.
-Аз не отговарям на обаждания в магазина. Аз съм продавач-консултант. Съжалявам, не мога да ви помогна – и понечи да си отиде. Отчаяно го грабнах за ръкава на червената риза.
-Ама моля ви, имам нужда от помощ! – възкликнах.
Той се спря и ме погледна още по-отегчено от преди.
-Да? Кажете какъв е проблемът.
-Забелязах малко разминаване между информацията в упътването за пералнята ми и гаранционната ми карта. В упътването пише, че моделът трябва да върви с две години гаранция, но в гаранционната карта е отбелязана само една година.
Продавач-консултантът се умисли, след това повика на помощ колегата си. Той също се замисли за известно време, след това извика едната касиерка, която на свой ред доведе другите касиерки, те пък говориха с управителя, а той се обади на жена си, която трябваше да попита любовника си. В крайна сметка се оказа, че никой не знаеше колко действително трябва да е гаранцията на пералнята ми.
-Значи, щом са две различни твърдения, едното трябва да е грешно – философски обясни любовникът на жената на управителя. – А щом едното е грешно, другото следва да е вярно. Хм... Да, ето, ето, точно така! Вярното трябва да е не-грешното. Контрарни понятия, виждате ли. Това ще рече, че изначалното е грешното, за да имаме не-грешно, понеже отрицание можем да правим само на нещо, което вече съществува. А щом грешното е изначалното и първоначално съществуващото, то трябва да е това, което е написано първо. Упътването е отпечатано много преди да се попълни гаранцията, нали? Следователно то е грешното.
-Значи имате само една година гаранция – тържествуващо обяви първият продавач-консултант, който преразказваше чутото по телефона. – Ето. Проблемът ви е решен!
Замислено се прибрах у нас. Вечерта не включих пералнята, за да не я хабя.
Малко след като гаранцията изтече, година по-късно, пералнята се развали. Покрусен и безпаричен, не можех да си позволя да я поправя, но нямах пари и за обществено перално помещение, затова продължих да си използвам моята машина, нищо, че бучеше странно и се тресеше неистово.
Една нощ тя избухна, убивайки всички, живеещи в моя блок, с изключение на мен.
Оказа се, че гаранцията й наистина е била две години.
* * *
В следващия момент се изправих пред нов административен проблем. Официално бях мъртъв.
Научих това в болницата, когато полицаи дойдоха да ме разпитват и ми поднесоха съболезнованията си за Едмънд Шулц, мой роднина, загинал в следствие на избухналата си пералня.
-Но пералнята беше моя – протестирах, а капка пот се стичаше стремглаво към окото ми.
-Значи вие сте Едмънд Шулц?
-Не – поклатих немощно глава. – Аз съм Едмунд Шулц.
-Значи не сте живели в онзи блок?
-Напротив, аз живеех в апартамента, където избухна пералнята.
Полицаят се разсмя.
-Тук трябва да има някаква грешка. В апартамента не е живял никакъв Едмунд Шулц. Починалият се нарича Едмънд. Бедният човек. Дори трупът му не е останал.
-Откъде знаете, че вие не грешите?
-Откъде ли? Ами проверихме документите! В списъка с наемателите си пишеше: Едмънд Шулц. Никакъв Едмунд.
Потресен, аз се облегнах назад, потъвайки във възглавницата, и се взрях в тавана.
-И живота ми взеха. Не стига, че ми отнеха името и пералнята, а и живота... – казах по-скоро на себе си.
Полицаят поклати глава, едновременно развеселен и угрижен.
-Ехей, господине, май доста силничко сте си праснали главата!
* * *
Малко по-късно същия ден при мен дойдоха двама агенти от тайните служби.
-Здравейте, господин Шулц, искам да ви поднеса най-искрените си съболезнования за смъртта на вашия роднина, Едмунд Шулц.
-Аз съм Едмунд Шулц – поправих го уморено.
-А, тук май грешите. Вие трябва да сте Едмънд Шулц.
-Но преди малко дойдоха от полицията и ми казаха, че Едмънд Шулц е починал в експлозията?
Агентите се разсмяха, разменяйки си насмешливи погледи.
-Между нас да си остане, сър – наведе се към мен поверително единият, – но от полицията са идиоти. Ние обаче знаем какво се е случило всъщност. Видяхме докладите от разследването. Там ясно си пише, в списъка със загиналите: Едмунд Шулц.
Направо ми идеше да се разплача.
-Нима едновременно съм Едмънд и Едмунд? Или пък съм Карл? Или нито един от тримата? – попитах отчаяно света.
Агентите се подсмихнаха един на друг, а единият ми каза весело:
-Ехей, господине, май доста силничко сте си праснали главата!
* * *
И така, два смъртни доклада се изготвиха, на името на Едмънд Шулц и на Едмунд Шулц. Изписаха ме от болницата със счупен крак, под името Джон Доу, защото Едмунд Шулц вече явно не съществуваше. Примирих се, но реших, че при тази ситуация все пак си заслужава да се оплача на познат. Изчаках съседът ми по бюро[1] да свърши работа, и го поканих да пийнем по нещо. Имах смътното чувство, че дори не си спомня кой съм.
Докато си сърбаше коняк и слушаше историята ми, по лицето му пробягваха различни изражения – от изненадано, през скептично до почти съчувствено. Когато приключих, той се наведе към мен и ми каза със сериозен тон:
-Виж сега какво. В твоята ситуация имаш само два изхода. Да се самоубиеш...
Обмислих това за секунда и после го прекъснах:
-Май не ми се умира още.
-... Или да си направиш фалшиви документи. Това е по-добрият вариант.
Изсмях се недоверчиво.
-Фалшиви документи? С какво ще ми помогне това?
-Като за начало ще можеш да постъпиш на работа и да си изкарваш прехраната, вместо да умреш от глад. Нали каза, че личната ти карта и паспортът ти са изгорели в апартамента ти. Никой няма да те наеме да работиш никъде, ако нямаш документ за самоличност. А без работа няма какво да ядеш, няма и къде да спиш. Освен това така ще имаш чудесен шанс да започнеш начисто. Ново име, нов късмет, не е ли така?
Кимнах, внезапно обнадежден. Идеята ми се стори доста добра.
Той се наведе още по-близо до мен и ми смигна съзаклятнически.
-Имам един познат. Той може да ти помогне.
Предложението ми хареса. Нищо, че трябваше да живея под един мост, докато документите ми са готови. Месец по-късно наистина започнах начисто и гордо носех името Карл Шелц, невероятно близко до това, което майка ми бе желала да ми даде. Започнах работа и бързо се издигнах в йерархията. Добих самочувствие. Ха! Значи това за името било вярно! За нула време вече ръководех мой собствен отдел и се разпореждах наоколо. Дори планирах да потърся Карла, момичето, което така лудо бях обичал преди толкова години. Тя щеше да разбере и щеше да се смее с мен на неволите ми, после щяхме да си вземем къща с две котки и куче и да се оженим...
Съдбата ми обаче имаше друга представа за бъдещето ми и скоро ме застигна с гръм и трясък, поднасяйки ми една последна, смея да кажа фатална, изненада.
* * *
Оказа се, че приятелят на съседа ми по бюро не бил чак толкова компетентен, колкото се беше изкарал, и някой заподозрял измамата. В следствие на това се обадил в полицията и няколко дни след подадения сигнал дойдоха да ме арестуват. Последвах ги кротко. Какъв беше смисълът да се съпротивлявам? Така или иначе си знаех, че съм направил нещо незаконно. Заслужавах да бъда арестуван. Сигурно ми се полагаха няколко години затвор. Поне може би щях да разреша въпроса с мнимата ми смърт.
Процесът беше кратък и ясен. Пратиха ме в затвора, разположен съвсем близо до съседния град.
Като ме записваха там обаче явно са объркали графата, в която написаха данните ми, и се озовах в отделението за тежки престъпници, сред убийци, изнасилвачи и манияци, под името Едмънд Карлос. Очевидно ме бяха разменили с някой, който бе извършил убийство и по някаква ирония на съдбата Едмънд Карлос беше същият онзи Едмънд от гимназията, който набил учителя си по физика. Този път беше отишъл по-далеч и пребил шефа си до смърт, понеже искал да го уволни. За жалост едно дребно недоглеждане даде на този пропадняк и идиот моята кратка двугодишна присъда, а мен ме прати на най-ужасното място във вселената.
Неговата присъда, която аз по неволя бях получил, беше смъртна.
Отчаяно се опитах да убедя всеки, готов да слуша, че всъщност не той, а аз бях Едмунд Шулц, човекът уж умрял в следствие на експлодирала пералня, който после си намерил фалшиви документи. Никой не ми повярва. Кой би повярвал на един безчувствен хладнокръвен убиец?
Екзекуцията ми е днес, две години по-късно. Не ми се съществува, но не ми се и умира. Не още, не днес.
Краката ми са боси, усещам неравностите по оцапания линолеум. Другите затворници ми откраднаха обувките. Чувствам всяко едно боклуче или песъчинка под стъпалата си. Не изпитвам нищо – може би единствено съжаление. И примирение. Какво бих могъл да очаквам с подобно име, все пак? Какво би могла да очаква една жива, ходеща, дишаща административна грешка? Газовата камера ме очаква затворена, а аз си представям как вътре нагласят химикалите, които ще станат причина за моята смърт. И отново се сещам как животът е една голяма пералня. Съвсем скоро ще ме изхвърли. Може би все пак не бях парцал. Може би бях носна кърпа, да речем, и вече съм се пренаситил с толкова много прах за пране.
Чувам някой да говори вътре. Вратата не е напълно затворена, всъщност е леко открехната. Виждам някаква сянка да се приближава до нея и да я побутва леко, но сякаш се спира и се обръща да каже нещо на останалите. Ето ги, идват – сенки, всеобхващащи, всепоглъщащи. И съдбата ми наистина не е трагична. Просто е пералня. Истински живот. Сещам се за Карла. Може би за нея съжалявам най-много. Затварям очи, за да си припомня миризмата й. Напечена трева...
Някой ме сграбчва и ме тласка нанякъде. Не отварям очи. Мисля си за вечерите с нея, единственото време, когато не мечтаех да се казвам Карл, а истински обичах да съм Едмунд, онзи Едмунд, когото тя харесваше. Каква магия е да бъдеш себе си! Как опиянява само! Как копнея за един момент отново да съм Едмунд Шулц, а не Едмънд престъпника!
Чувам вратата да се затваря зад мен, но все още стискам здраво клепачи. Смътно усещам, че някой ме мести нанякъде, може би ме връзват, не знам и не ме интересува. Най-после успявам да си спомня как изглеждаше железопътната линия. Усмихвам се... и ето я, миризмата! Изгорялата трева! Поемам дълбоко въздух и я приветствам, позволявайки й да напълни дробовете ми заедно със сладострастния аромат на химически съединения. Аз съм на осемнадесет. Аз съм Едмунд Шулц. Аз съм влюбен. Аз съм щастлив. И се страхувам от бъдещето.
Но аз съм също и Едмунд Шулц, осъден на смърт поради административна грешка, изпрана носна кърпа, вечният Едмънд, който никога не е достатъчно добър, за да бъде Карл. Аз съм несправедливо третиран. Аз съм примирен. Аз умирам. Аз не знам кой съм.
Но вече не съжалявам за нищо; аз потъвам тази вечна лятна нощ край железопътната линия.
© Анди Все права защищены