Преди няколко години се случи да мина край едно малко селце на път към студентския град, в който щях да уча.

     Пътят беше ужасен, а селото почти безлюдно. Тук-там се мяркаха малки къщурки, но с много красиви дворове. Макар че храстите на места бяха избуяли, то над тях, леко прегърбени висяха тънки вейки цъфнали вишни. Забелязваха се и доста изоставени къщи. Попарени и изсъхнали лозови клонки се виеха около оградите им, а по малките дворчета се виждаха разхвърлени тухли и стъкла от счупени прозорци.

    Минаваш, просто минаваш, но нещо силно те тегли към тези изоставени къщи. Впиваш поглед в тях и си мислиш- „ Кой ли е живял тук, къде ли са отишли? Дали са тръгнали на път към по-добър живот или стопаните почиват в прохладна отмала в черната земя? Дали изоставена баба е била последният жив човек тук? “.

Мислиш, мислиш и те изпълва скръбно чувство, дори носталгично. Непозната къща, непознати стопани, а някак близки, а някак съдбата на тази къща е съпреживяна.

    Доверявайки се на модерните технологии, решихме да минем на по-кратък път, но се оказа, че е черен път с множество дупки. Карахме бавно и така имах възможност да наблюдавам всичко описано до тук.

Малко на север, зад къщите, прошумяваха ветрите и току-виж си мярнал самотен дъб в далечината. Обширни поля се реят, но пак някаква тегота. Защо ли? В същото време някакъв възторг плиска по сърцето ти. Каква симетрия? Как плавно се смесват малките хълмчета със самотната долина. Гледаш природата и си казваш- „ Бог е бил навярно първият изкуствовед“.

Гледаш пътя- черен, изоставен, скрепен някак си едва. Дело човешко, дело краткотрайно...

   Колата ни беше твърде ниска, а пътя безобразен, но се натъкмихме на една по-дълбока дупка и гумата се спука. За жалост или благодарност нямахме резервна. Оставаше ни не повече от пет километра да навлезем в града, но вече се смрачаваше, а и започна да ръми ситни капки дъжд. Излязох от колата- нищо не разбирах от коли- но все пак излязох. Изпратиха ме да потърся помощ. Къщите около нас бяха изоставени затова се наложи да се върна по-назад при някои от къщите с цъфнали вишни. Макар че се предполагаше да бързам, аз никак не бързах, напротив дори забавих крачка. Наблюдавах къщите и претворявах историите им в моя ум. Бях мокър, но понякога е толкова хубаво да си мокър. Изоставени къщи, долини, хълмове и лек вятър- просто ти се иде да паднеш ничком и да прегърнеш земята, и да плачеш, да плачеш, и сълзите ти да се смесят с капките дъжд, и да видиш ръцете си мръсни, целите в кал. Ах, такъв възторг и такава тегота изпълниха ума и душата ми, че казвам Ви, би било по-добре да ме погребат тук. Над мен да цъфне вишна и над мен да мине прохладният северняк.

     Стигнах до една къща, опитах се да вляза, но едно куче започна да лае по мен. Къщата беше много ниска. От малката портичка до нея имаше естествена пътека, естествена, защото отстрани имаше трева, а по пътеката само тук-таме. Отвътре излезе младо момиче, почти дете. Не видях добре, но повече мислих за изоставените къщи. Тя запрети на кучето да не лае и то престана. Това малко ме изненада, макар че не би трябвало. Явно беше ме попитала какво търся, но се загледах така странно в кучето, че ù се наложи да повтори малко по-силно въпроса си. Бях започнал да обяснявам за спуканата гума, когато дъждът шурна още по-силно. Излезе стара бабичка, явно нейната, и ме покани да вляза. Малко се поколебах, но реших да вляза. Обадих се на приятелите си и им обясних къде се намирам и как да дойдат при мен.

   Къщата беше едностайна с две легла. Едното в единия край на стената до малкото прозорче, а другото на противоположния край. В средата, прилепната до стената, се намираше готварска печка, а на страни от вратата малък стар фотьойл. Над леглото, до стената имаше декоративен килим за стена. На него беше изобразена „Богородица с младенеца“.

    Приеха ме много гостолюбиво. Огънят в печката бълбукаше и от време на време пръщеше. Нещо се печеше в печката, със сигурност някоя вкусна гозба. Приятелите ми пристигнаха и всички се настанихме. Трябваше да изчакаме да спре дъждът, но той сякаш напук ръмеше ли ръмеше.

   Досега не бях обърнал внимание на момичето, но сега нещо грабна вниманието ми. В първия момент си помислих, че е съвсем дете, но се оказа, че е на онази възраст, в която трудно се определя дете ли е или млада мома. Косата й бе толкова черна, че сякаш са я миели с катран. Имаше свежо, румено лице. Устните и бяха тънки и свити, а очите много кафяви, големи като бадеми. Направи ми впечатление, че е много любопитна. Задаваше смело въпроси от всякакво естество. Бабата мълчаливо предеше нещо, което не бих могъл да определя.

   По едно време стана, взе две кърпи и извади вкусната гозба. Печено телешко с картофи. Направи набързо марулена салата, късайки направо от задния двор. Опитвахме се да бъдем сдържани и настойчиво отказвахме да хапнем, но тя бе по-настойчива, а и като се включи и внучката решихме да похапнем.

    След първата хапка цялото стеснение и срамежливост бяха изядени заедно с телешкото. Момичето говореше силно и ясно. Беше ведра по душа. Дъждът спря и трябваше да тръгваме, но нямаше с какво. Момичето сподели, че има приятели в града и може да се обади да дойдат и да ни вземат заедно с колата. Така и стана. Сбогувахме се и тръгнахме по живо, по здраво.

     Вече учех трета година, но от време на време този спомен за безлюдното село ме мъчеше. Тези цъфнали вишни, лозовите клонки, хълмчетата, бабичката и момичето, всичко това беше някакъв сън, блян, мечта.

   Реших се един ден и сам самичък тръгнах към това село. Ходих пеша и ми отне около два часа да пристигна в селото. Но беше хубаво...беше.

    Отново бе дошла пролет и същите онези чувства заиграха и заплискаха в мен. Стигнах до познатата къща. Колкото се приближавах до нея, толкоз силно усещах скръб, тегота и носталгия. Естествената пътека беше изчезнала и по нея беше поникнала трева. Виках, но никой не дойде да запрети на кучето да не лае, а и не се лаеше, нямаше и куче. Отворих портата, която вече скърцаше от обхваналата я ръжда. Видях колибката на кучето, беше си същата, но сега от нея се подаваше само празна верижка. Влязох в къщата. Беше добре запазена. Нямаше никой, беше безлюдна. Леглата бяха непокътнати, липсваше им само топлотата на живото тяло. Печката беше покрита с прах. Мярнах по нея да се движи червено паяче. Обърнах се към леглото до стената. Сърцето ми се сви…. Килимът с образа на „Богородица с младенеца“ беше разкъсан по средата, сякаш разделяйки Богородица от младенеца. Навън започна да ръми. Излязох по средата на улицата. Огледах всичките страни. Всички къщи бяха безлюдни. Северняка зарида, а дъждът ръмеше върху мен. Паднах ничком и сълзи рукнаха в очите ми и се смесиха с капките дъжд. Прегърнах земята, прегърнах я, и казвам Ви исках тук да умра. Изправих се, погледнах към познатата къщурка и вече знаех историята й, бях я съпреживял. А дъждът ръмеше ли ръмеше...