Тя седеше в мрака, с обляно от сълзи лице! Свита на кълбо в ъгъла на леглото, плачеща като дете, търсеща причина да живее. Но явно не я намираше. В ръцете и, посинели и от студа, се виждаше нещо... Това беше снимка. Негова снимка! Снимка на мъжа, който тя обича! Мъжа, на който принадлежи, мъжа, за когото ще тъжи цял живот! А той какво направи с тази обич - смачка я, като безполезен лист хартия, потъпка я, като нещо ненужно! Затръшна вратата след себе си и дори не се обърна за едно последно - "Сбогом"! А тя, глупачката плаче ли, плаче и продължава да го обича! Продължава да копнее и да се надява, че ей сега ще чуе стъпките му отвън, той ще отвори вратата, ще каже, че съжалява и пак ще е тук, до нея. Продължава да мечтае, че ще живеят заедно и пак ще са щастливи. Тя още седи в мрака, плаче неутешимо, гледа снимката му и в един момент го мрази и обича! В един момент го желае и ненавижда! А това каква променя? Нищо! Тя го моли, с пресипнал глас: "Остани при мен, не си отивай! Прегърни ме, защото не мога да бъда без теб! Защото съм изградила света си около теб! И не искам да знам какво е да не си в него! Не си отивай! Защото болката е толкова голяма и сърцето ми не може да я понесе!" Моли се за още една малка възможност! За още един последен шанс! За една последна прегръдка и целувка! За един последен танц! За една последно възможност да му каже, че го обича! Но молитвите и отекват в мрака и никой не ги чува - най-малкото той! Едно голямо нищо! ... Ето ни на същото място след няколко месеца: Тя пак плаче в мрака, със снимка в ръце и с история за едно разбито сърце!