Тази история не се случи. Най-вече, понеже главният участник в нея така и не се роди. Отчаяна от годините след Прехода, още бременна, майка му се хвърли от една неугледна тераса в Пирогов. Докато тя летеше към своята неизбежна гибел, нашият нероден герой формулира своята първа и последна житейска мисъл: "Я, морска болест!".

***

Беше 24 октомври 2024 г., три дни след избори, и докато цяла България обсъждаше невалидния вот, Софийският университет раздаваше дипломи. Беше красива церемония, изпълнена с клиширани слова и вонящи на нафталин мантии.

Дипломите, всъщност, раздаваше деканът на Хуманитарния факултет, чието име нашият герой така и не си направи труда да запомни. Деканът, когото имената на студентите вълнуваха дори по-малко, обаче, щеше да запомни неговото. Свил вежди и тайно подозиращ, че някоя от секретарките си прави базик с него, старият професор отново запита:

- Има ли тук Клецо Клецов?

За кратко, вниманието му привлече лек смут, възникнал сред иначе отегчената публика и причинен от неволното възклицание на един първокурсник, който за първи и последен път в живота си достигна до заключението колко безсмислени са съвременните български университети. В рамките на няколко секунди, първокурсникът формулира гениална теория, която някой ден щеше да революционизира образованието в България, поставяйки страната сред най-напредналите по този параметър. Това, обаче, така и не се случи. Първокурсникът умря 5 минути по-късно, на 19 години, бързайки да се прибере у дома, за да запише мислите си. Блъсна го шофьор на камион с начално образование, който по това време разясняваше по телефона, на своето дебилно отроче, как България никога няма да се оправи.

 Бързо изгубил интерес и трайно уверен в неспособността на секретарките да скалъпят подобен номер, деканът реши, превантивно, по-късно да удари една патка на някоя от тях. През този ден съдбата му погоди два номера: Първо, абсолютно реалният студент Клецо Клецов не дойде, за да вземе своята диплома. И второ, малкият му син, тайно искайки братче, по-рано същият ден, проби с игла всичките му презервативи. В резултат, бе заченато едно копеле, чийто житейски път, десетилетия по-късно, доведе до фалита на Софийския университет.

Нашата история, обаче, изобщо не се интересува от съдбата на Софийския университет. В ръцете си деканът държеше лъскава диплома със съмнителна стойност, по нашумялата и също толкова съмнителна специалност "мениджмънт на локални кризи". За него, дипломата се оказа изключително полезна – използва я, за да прикрие временната си ерекция. После, подготвяйки се да изхвърли името Клецо Клецов завинаги от живота си, той сви рамене и небрежно я остави върху един бързо нарастващ куп от нейни себеподобни. А церемонията продължи.

Клецо Клецов така и не стигна на време за завършека ѝ. Бе имал такова намерение и дори сутринта си върза вратовръзка, но после всичко тръгна на опаки. Първо, тролеят закъсня с половин час, а после, разсейван от тумба досадно кресливи хлапетии, шофьорът спираше на всяка спирка, за да скачва проводниковото рамо на машината към електрическата мрежа.

Клецо окончателно изгуби желание да се занимава с институции, когато пред очите му друг разсеян шофьор помлете млад студент на Орлов мост. Сам по себе си бъдейки млад студент, той кимна съчувствено по посока на мелето, след което се заби в първата долнопробна кръчма, попаднал пред очите му. Беше 1 часа на обяд, а той пи за упокой на душата на някой, когото никога не бе срещал.

По-късно, към него се присъединиха двама верни другари - Пешо Бушонката и Владо Тумбака. Първият безапелационно му метна една лъскава диплома, кой знае защо носеща неговото име, а вторият викна по бира. Заедно пиха за упокой на собствените си души.

- Знаеш ли, беше хубава церемония. - рече Бушонката. - Малко префърцунена за моя вкус, но все пак готина. За няколко минути почти повярвах, че имам бъдеще тук.

Клецо не отговори. Опита се да си представи какво ли бъдеще би имало хлапето, чиито разпилени меса в момента събираха от асфалта на Орлов мост, а в главата му се преследваха всевъзможни участи, коя от коя по-лоши. Не след дълго достигна до извода, че първокурсникът е посрещнал възможно най-добрата си съдба.

- Как така ти дадоха дипломата ми? - рече накрая, отърсвайки се от мислите си. - Не се ли води личен документ?

- Знаеш как е в България. - сви рамене Бушонката. - Поисках я и се намери идиот, който да ми я даде.

При последния коментар Тумбака, който по това време надигаше халбата си, прихна да се смее и, съответно, опръска всички им с бира. Направиха се, че не забелязват. Явно, все още живите им души бяха решили, че и на тях им се пие.

- По-точно, - поясни Тумбака - намери се идиот, който да му поиска подкуп. А наш Пешо си е наш Пешо и го направи на две стотинки.

Тримата едновременно кимнаха, след което пиха за упокой на България.

Клецо Клецов отново се сети за размазания първокурсник, после погледна дипломата си. Съзнаваше, че трябва да изпитва някаква привързаност към нея, най-малкото заради положените през годините усилия. Обаче, имаше чувството, че на масата пред него лежи един сандвич от хартия и кожа, със себестойност по-ниска от тази на бургер в МакДоналдс.

Сякаш споделяйки мислите му, Бушонката повтори:

- Да. Почти повярвах, че имам бъдеще в България.

Тримата се запознаха преди четири години – тогава мечтатели, идеалисти, всеки от тях на по 19 години. Спомниха си онзи момент почти едновременно.

- И сега какво? – запита Клецо, все така разглеждайки своята диплома.

Бушонката отговори пръв:

- Приеха ме в Сурбоната. Мисля, че там ще ми е добре. Макар че българският футбол ще ми липсва.

Пиха за негово здраве. Пешо Бушонката, който дойде на този свят при 99% вероятност да завърши живота си в Пирогов, пронизан от нож при сблъсък на агитки с полицията, избегна своята неизбежна участ, кандидатствайки в Сурбоната. По ирония, същият този инцидент щеше да предизвика уволнението на половината висшестоящи в МВР, ефективно реформирайки полицията в България. Тъй като Пешо Бушонката не загина млад на територията на България, това така и не се случи и реформацията се забави с едно десетилетие. Той почина в леглото си, на 83 години, питайки се как ли би протекъл животът му, ако бе останал в България.

- А аз пък временно ще работя в МакДоналдс. – не след дълго заяви Търбуха. – Предложих на Мима да се оженим и тя каза да, така че ще ни трябват кинти, за да си стъпим на краката.

Пиха и за тяхно здраве. Владо Тумбака, който цял живот бе искал да промени света, не остави почти никаква следа в историята, но си поживя добре. Той издъхна на масата, заобиколен от децата и внуците си, дъвчейки сочна пържола. Последната му мисъл бе как ли би протекъл животът му, ако с Мима бяха избягали в чужбина. По ирония, на неговия род бе писано да извърви почти целия път на историята без да й повлияе и в живота на Владо Тумбака не съществуваше нито един избор, който би могъл да промени това.

- Ами ти, Клецо?

Запитаният понечи да отговори, но установи, че не може да формулира конкретен отговор. Клецо Клецов бе статистическа аномалия. Той дойде на бял свят, при 99% вероятност да загине по време на полет в утробата на майка си. От майка си, убита от електрошок в лудницата преди няколко години, наследи цял куп психични заболявания, които можеха, а можеха и да не се отключат във всеки един момент от живота му. На теория нормален, в този момент той не изпитваше нищо. Всъщност, той бе такова петно в очите на съдбата, че тя съвкупно бе решила да му позволи да прави каквото си ще... и именно това започваше да го побърква.

Пиха за негово здраве и му пожелаха успех. После се разделиха. Беше 3 часа следобед и не бяха обменили нито дума за политика. Не беше и нужно. Тримата споделяха мнението, че в България е отколешна практика да се говори за политика без да се прави нищо по въпроса. Пешо Бушонката отиваше в чужбина с ясната нагласа да внася влияние в България отвън. Владо Тумбака цял живот бе възнамерявал да крепи държавата с труда си. В края на краищата, и двамата не постигнаха кой знае какво, но живяха дълго и доволно. Съдбата на Клецо все така си оставаше бяла страница.

В 3 часа и 15 минути той последен напусна заведението. Направи няколко крачки и спря до един мръсен казан. Държеше дипломата си в ръце, имаше 76 лева и 25 стотинки в джоба и цял живот пред себе си.

В 3 часа и 16 минути той извади запалката от джоба си. Дипломата му пламна като напоена с бензин, после полетя към дъното на казана. В ума му нещо застърга. Едно невидимо перо започна да изписва съдбата му.

В 3 часа и 17 минути той се качи на Орлов мост. Недалеч от него няколко чистачки точно отмиваха последните локви кръв от асфалта. Малко по-нататък, шофьорът на камиона описваше за пореден път случилото се пред полицията. В съсипаното му изражение не се виждаше нито намек за безчестие. Той бе от същия сорт дренки като Владо Тумбака – бачкал до затъпяване, обикновен човек. Компанията, за която работеше, експлоатираше хората като добитък. Нейният собственик, мутра с връзки къде ли не, вероятно нямаше дори да отчете факта, че е създал предпоставки, довели до нечия смърт.

В 3 часа и 18 минути Клецо Клецов достигна до извода, че смъртта на първокурсника можеше да бъде избегната, ако държавата работеше. В този миг, неговата съдба беше почти разписана.

Клецо Клецов никога не бе искал да промени света. Бе искал да промени България.

В 3 часа и 20 минути той се обади на Недко Дилърчето и го помоли да се срещнат на площадчето на Славейков. Видяха се половин час по-късно.

Също „забравил“ днес да си вземе дипломата, Дилърчето произлизаше от дълъг род на бохеми и употребяваше единствено, за да държи контакт с философската си страна… или поне така твърдеше. Колеги, макар и не – приятели, двамата споделяха философско уважение един към друг.

Последва бърза размяна – 25 лева за един внимателно свит, първокачествен масур. Докато прибираше цигарата в джоба си, Клецо по навик зададе първата подходяща за дебат тема, която му дойде наум:

- Как според теб да спасим България?

- Не си ли чувал? – попита весело Нед, допушвайки поредната си „цигара“ за деня. – Трябва да ги избесим!

- Кои тях?

- Че дреме ли ти? Бесене да има!

Всъщност, Недко Дилърчето бе един от най-големите пацифисти на територията на столицата. Личната му съдба предполагаше доста висок шанс някой ден той да сътвори свое собствено философско учение, което да се превърне в носещ камък на глобалното общество. Към момента той бе консумирал абсолютно правилното количество трева, за да стори това. За съжаление, един алчен наркобарон започна да меси тревата с евтина дрога и Недко Дилърчето умря в страшни мъки няколко седмици преди да напише първата глава от своето учение.

Клецо Клецов превъзходно разбра шегата, но тя не му даде мира. В България масово се говореше за кръв и вина. Вече 48 минути той се опитваше да свърже двата фактора: Кой имаше достатъчно вина, за да заслужава смърт? Чия смърт щеше да смекчи вината?

Той продължи да размишлява по въпроса на път към дома си. Завари го така, както го заряза сутринта – в пълна неразбория. Набързо разтреби масата, подреди пръснатите вещи и изми чиниите, през цялото време превъртайки в ума си списък на всички политици, които знаеше, и техните предполагаеми провинения. Все още гледаше на въпроса от философската му страна.

В 6 без 10 се закова пред вратата на бащината си стая. Не бе влизал там от години – от деня, в който завари трупа на стареца, проснат върху кушетката и с револвер в ръка. Тогава още тийнейджър, той не можеше да проумее как баща му е направил прехода от „България няма да се оправи“ към това да си пръсне мозъка. По-късно, през последните си години в университета, успя да му прости.

В 6 без 9 натисна дръжката и влезе. Бащиният му арсенал лежеше пръснат навсякъде. Клецо избра един стар револвер и го опря в слепоочието си. Не, нямаше да натисне спусъка. Само се чудеше какво ли е усещането. После вниманието му привлече старият снайпер. Като дете често стреляше с него. Баща му, бивш военен, бе направил това, което и всеки друг военен би – бе тренирал сина си.

Сякаш действайки на автопилот, Клецо вдигна снайпера. Избърса праха и засъхналата смазка. Калибрира оптиката. Провери патроните. Претегли го в ръка и го постави в платнения калъф. После го преметна през рамо. Оръжието му носеше сигурност, стабилност. Смяташе да се разходи с него, може би да намери някоя ливада, където да постреля по консерви.

Той излезе на улицата и тръгна в случайна посока. Насочи се право към Парламента.

В 6 часа и 15 минути си купи пакетче дъвки от една лавка на центъра. Продавачката по-късно разказа, че имало нещо изключително странно в очите на този снажен младеж – някаква всепроникваща увереност, като на човек, който се усмихва след като е погледнал в лицето на смъртта.

В 6 часа и 30 минути той се заприказва с един стар дядо, просещ на ъгъла на Парламента. Говориха си за живота и за това как България не се е променила кой знае колко през последните десетилетия. Клецо го разпита какви са хората, които всеки ден влизат и излизат от Парламента.

Когато по-късно го издириха, дядото не спомена нищо за последния въпрос на младия мъж. Не, защото се боеше от евентуалните последствия, а защото подозираше, че Клецо би искал така.

- Кой от тях е най-лошият, според теб? – попита Клецо.

Просякът се замисли, а после отговори. Отговорът му бе кратък и не разказваше за огромни измами, окрадени милиони и съсипани съдби. Просякът разказа за депутата Коцето Свинята, който всеки ден излизаше пред сградата, с тарелка кебапчета, за да му се изхили. Той не знаеше фамилията му, не знаеше дали досието му е чисто, не знаеше от коя партия е... и, честно казано, нищо от това не го интересуваше.

След като изслуша болезнената история на стареца, Клецо Клецов извади една-единствена банкнота от 50 лева и я подаде с думите:

- Вземи. Вместо утре да просиш, сложи тези пари в джоба си и се разходи из София. Все някъде ще видиш хубави и добри хора.

После се сбогува. В джоба си имаше 25 стотинки, но смяташе, че няма да му потрябват. Бе обмислил да даде и тях, но някак си, това му се стори нередно.

Негов приятел, който отиде да живее в Германия, притежаваше апартамент наблизо. Покрива на сградата предлагаше изключително красива гледка. Внезапно Клецо си спомни, че има ключ от там.

Посрещна изгрева от високо. После погледна към Парламента. Просякът явно го беше послушал, защото не стоеше на обичайното си място. Видимостта беше перфектна.

Клецо извади снайпера от калъфа и нагласи оптиката. Искаше да разгледа влизащите в Парламента. Посвети на това занимание няколко часа.

В 10 часа и 10 минути на стълбите се появи Коцето Свинята. Клецо разпозна тлъстия му образ без проблем. Гадината излезе с тарелка кебапчета и се огледа изненадано. След като не успя да зърне стария просяк, сви рамене и вероятно реши, че дядото се е гъкнал някъде. Понечи да се обърне, но вместо това се разтресе и се срина на земята.

Клецо Клецов така и не осъзна, че е натиснал спусъка. Сякаш решението да го стори бе взето едновременно в миналото, настоящето и бъдещето. Той регистрира убийството като изненадваща реализация на нещо очаквано.

Настъпи пълна суматоха. Жълтите павета се задръстиха с полицейски коли, джипове и линейки. През цялото време, Клецо Клецов не помръдна от мястото си, все така наблюдавайки през снайпера. Имаше възможност да убие половината от хората в списъка си, но не го направи. Той само наблюдаваше.

В 12 часа и 32 минути полицаите най-накрая се ориентираха откъде трябва да е дошъл изстрела и се насочиха към сградата.

Кой знае защо, Клецо Клецов извади 25-те стотинки и ги подреди на парапета пред себе си. После се качи отгоре, разпери ръце и се оттласна. Докато падаше, една-единствена, последна мисъл мина през главата му: „Да му се невиди, имам морска болест!“

Клецо Клецов се самоуби в 12 часа и 34 минути. Не беше луд и до известна степен бе доволен от живота си до мига, в който сложи край. Не остави писмено свидетелство за делата си, а единственото му признание бяха 25 стотинки, внимателно подредени на парапета на сградата, от която бе стрелял.

По-късно пропагандната машина очерни името, делата и целия му неопетнен живот, воден до този последен миг. Ала съдбата замълча. Стореното от Клецо предизвика каскада от причинно-следствени събития. Една теория на вероятностите, която така и не бе написана, дори твърди, че саможертвата на Клецо е единствената причина Пешо Бушонката да не се върне в България и да умре в страшни мъки...

Как стана всичко това? По ирония, Клецо Клецов забрави да си зададе един изключително важен въпрос: „Какво стана с онзи висококачествен масур?“ Същият летя в продължение на 27 метра в предния джоб на Клецовото сако. Тъй като, малко преди да се удари в земята, Клецо се завъртя, за да погледне за последен път небето, цялото му тяло омекоти удара и масурът не понесе почти никакви щети. По-късно, един полицай откри цигарата и я изпуши, отприщвайки най-голямата пиар буря, вилняла в България... Но това е една съвсем различна история.