Извор на болка

            Там, нейде далече, в някакъв измислен свят, сред тъмни гори от вековни дървета и сухи поля, покрити с високи жълти треви, в подножието на самотен хълм, зад който всеки ден се скрива златното слънце, има мътно изворче. Водата му е образувана от капка по капка изплакани горчиви сълзи и пролята алена кръв на минувачи с разбити сърца, на пътници без посока, на деца без мечти, на старци без спомени. Всеки човек, минал оттук, е оставил следа от себе си. Удавил е във водата зловещ спомен, погребал е в полето мечта, изгубил е в гората надежда. Откъснал е червена роза от черната почва край изворчето и с острите ù бодли е порязал своята плът. Бликналата кръв се е сляла със сълзите и е паднала във водата. Окъпан от кехлибарените лъчи на вече изкуственото слънце, омагьосан от залеза – толкова невероятно красив и прекрасен, човекът се е предал и е изгубил своята наранена душа. Забравил е духа си в нощта и отново е тръгнал да броди по света, търсейки щастието и любовта. Но всеки път, когато настъпи здрач, се връща тук при своята душа и разговаря с нея. Само на нея може да сподели разочарованието и болката, които е наказан да изпитва, търсещ утеха, която не намира. Проклятието, което го преследва и от което не може да избяга, е да прекарва живота си в самота, в търсене на нещо, което не съществува.