Протегна ръка и набра номера на родителите си.

- Мамо, днес няма да успеем да дойдем на обяд. Имаме малък семеен проблем, не се тревожи. Емил каза, че иска развод.

- Но… - усети недоумението и тревогата в гласа ù.

Майка ù беше твърда жена, която беше свикнала да се справя сама в живота, въпреки постоянната помощ от страна на мъжа й.

- По-късно, моля те, не сега. Сега не съм в състояние да говоря.

Помисли си, че се беше държала прекалено рязко с майка си. Тя не го заслужаваше, нямаше никаква вина. Но, уви! Тя е майка! Ще я разбере и ще прости! Знаеше, че не трябва да е така, но в момента нямаше повече сили. Трябваше да се обади и на Люба. Тя е добър юрист, а и добра приятелка. Тя се е сблъсквала с много подобни случаи. Сигурно ще ù помогне.

- Люба, здравей!

- О, Ира, как сте? Отдавна не сме се чували. Как е „идеалното cемейство”? Имаш ли нужда от нещо, или искаш просто да се чуем?

- Идеалното семейство е на път да се разпадне. Необходима ми е

твоята професионална помощ. Кога ще ти е удобно да дойда?

- Какви ги говориш?! Как стана така? Знаеш, че за тебе винаги имам време. Ще те чакам.

Затвори телефона. Какво още трябва да направи? Тя се замисли. А, да! Трябваше да намери децата и да се опита да ги успокои. Не беше сигурна дали ще намери точните думи. Ще успее ли? В момента и нея някой трябва да успокоява! Какво да им каже? Как да им помогне да преодолеят шока, да намерят сили да продължат живота си по нов начин. Чувстваше се объркана. Знаеше, че те имат голяма нужда от утеха. Не трябваше да остават с убеждението, че са сами и изоставени. Беше сигурна, че те винаги щяха да бъдат с нея и те трябваше да бъдат убедени в това. Трябваше да знаят и да вярват, че животът продължава, въпреки че техният татко няма да е до тях. Самата тя беше толкова объркана и може би дори изплашена, и не беше сигурна как ще се справи. След като осемнадесет години си живял с някого и изведнъж край! Може би дори е малко страшно!

------------------

         На следващия ден се обади в работата, за да предупреди, че ù се налага да закъснее. Заета с мисли какво ще стане нататък, какво ще обяснява на родителите си, в службата, пристигна пред вратата на кантората на Люба. Почука плахо. Отвътре се чу:

- Влезте!

        Приятелката ù беше седнала на бюрото си. Пред нея имаше отворена пишеща машина с лист хартия. Тя пишеше усилено и дори без да погледне кой е влезнал, измърмори:

- Седнете, моля, само момент, скоро ще свърша и ще ви обърна внимание.

Младата жена седна послушно и зачака. След минута адвокатката се освободи и погледна кой е влезнал.

- О, Ира, извинявай. Добре дошла. Трябва да подготвя едно дело и... Какви ги наговори по телефона. Какво се е случило?

- Емил е подал за развод…

Не успя да продължа и сълзите бликнаха от очите ù. До този момент не беше давала воля на тъгата и обидата си. Пред децата - не искаше, пред колегите – не биваше, защото те бяха чужди!

- Кажи, че не е истина. Нали се шегуваш... По всяка вероятност не е шега! Ти плачеш!

        През сълзи Ира се опита да обясни какво стана. Люба клатеше замислено глава. От време на време сякаш на себе си промърморваше: “Не може да бъде! Не може да е истина! Но защо?” Накрая каза:

- Не се притеснявай. Аз ще съм ти адвокат. Това е ясно. Ще се оправим. Ти само се успокой! Децата не трябва да те виждат в такъв вид.

Поговориха още малко и Ира си тръгна. Чувстваше се малко по-спокойна. Сякаш със сълзите се беше отмила една мъничка част от обидата и мъката. Все пак не беше сама в мъката, а и Люба си разбира от работата.

Следващите дни протичаха почти по един и същи начин. Разговори с адвокати, работа... Колегите разбраха. Опитваха се да не говорят на тази тема пред нея, но шушукаха. Децата бяха станали много тихи и послушни. Емил спеше другаде. Почти не се срещаха. Не си говореха, ако случайно се срещнеха, той дори с децата не правеше опит да говори. Дида направи няколко плахи, неуспешни опити за контакт с баща си, но той ù отказа. Това я натъжи и тя питаше непрекъснато:

- Мамо, това нали е моят татко, не ме ли обича вече? Обещавам, че ще слушам повече!

Опитваше да я успокои, че сигурно в момента си има други проблеми. Той винаги ще я обича, защото тя е неговото малко момиченце. Тя клатеше недоверчиво глава, но все пак приемаше с надежда, че това е истината.

Яна показваше, че е сърдита и обидена на всички и най-вече на майка си, неизвестно защо.

--------------

        Явиха се на първото дело. Гледаха се като непознати. Двама души, които бяха имали толкова много общи неща, двама, които бяха мечтали, бяха създали дом, две хубави деца. Как се случи, че се отчуждиха толкова бързо? Емил дойде на делото, придружен от една доста по-млада жена в напреднала бременност. На всички им стана ясна причината за този развод. Ира не го оправдаваше. Никога нищо не му беше липсвало. Защо трябваше да постъпи така с нея, с децата?

        Пред съда той изобщо не постави въпрос за децата. Като че ли те бяха само нейни и отговорността беше изцяло нейна и само тя трябваше да се грижи за тях. Интересуваха го само къщата, вещите. Оказа се, че само те имаха някаква стойност за него. Явно, че беше живяла само с измисления образ за този човек. Въобразявала си е, че той ги обича, държи на тях. Той просто ги беше оценявал само в пари! Добре, че макар и късно, но разбра истината.