Животът на дядо Йордан
Беше студена и мъглива утрин. Както всеки ден, и днес дядо Йордан стана рано и пое по стария черен път, отправяйки се право към селското гробище. Баба Мария, неговата единствена и най-любима жена бе погребана там, а на него все още му беше трудно да си представи живота без нея. Отиваше на гроба и сядаше върху един голям бял камък, който незнайно откъде се бе взел, но стоеше точно до бабиния Мариин гроб. Сядаше там дядо Йордан и размишляваше. Имаше дни в които целият простор се огласяше от птичи песни, а стария човек с усмивка и почти гласно изразяваше своето възхищение:
„Колко е кратък техния птичи живот в сравнение с човешкия, а как само умеят да му се радват!”
Постояваше, колкото постояваше и отново поемаше назад към селото, но преди да се прибере у дома, той се отбиваше в кръчмата. Не пиеше алкохол, но кафето на Дончо кръчмаря му доставяше такава наслада, че нямаше как да го подмине. Дончо беше пълничък червендалест мъж на средна възраст, наследил кръчмата от своя баща, така ѝ не успя да се довери на новите средства за правене на кафе. Палеше печката на дърва, слагаше медното джезве и забъркваше силно кафе с каймак, което знаеше още от времето на дядо си. Ароматът му бе несравним.
Дядо Йордан винаги сядаше в най-отдалечения ъгъл на кръчмата, обичаше да слуша разговорите на съселяните си, без да взима отношение. Знаеше разказите им наизуст, но му беше интересно, как една и съща история можеше да има десетки различни версии. Усмихваше се, отпивайки кафето си на малки глътки, а после се връщаше у дома, където го посрещаше Бобчо. Той беше старо и вече трудно подвижно куче, до скоро не пропускаше разходка и винаги правеше компания на стопанина си, но напоследък предпочиташе да се уединява на някое слънчево и закътано място по двора, съзерцавайки грациозните походки на котките, които сновяха назад-напред по плетищаците, необезпокоявани. Когато видеше своя стопанин, Бобчо бавно ставаше от мястото си и с видима радост се заусукваше в краката му, мятайки рунтавата си опашка, сякаш искаше да му каже нещо, гледайки го право в очите с обич, която дядо Йордан не бе виждал в никое човешко същество:
„Ех, Бобчо, Бобчо, остаряхме ние с теб, но какво е живота без остаряването! Едно обаче се чудя, как на човек понякога и сто години не могат да му стигнат за да се научи на обич, а вие, кучетата, се раждате с това! И отвън на студа да те оставя, и със синджир да те вържа, пак в очите ти ще виждам признателност!”
Дядо Йордан седна на прага, погали старият си приятел и се загледа някъде в хоризонта, ръцете му леко потреперваха, а в очите му съвсем неволно се настаниха няколко сълзи, на които той не обърна внимание.
Бобчо легна в краката на стареца, положил глава върху предните си лапи и само от време на време поглеждаше към своя стопанин. В този кучешки поглед се бе събрала цялата любов на света!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Руми Все права защищены
