Беше студена и мъглива утрин. Както всеки ден, и днес дядо Йордан стана рано и пое по стария черен път, отправяйки се право към селското гробище. Баба Мария, неговата единствена и най-любима жена бе погребана там, а на него все още му беше трудно да си представи живота без нея. Отиваше на гроба и сядаше върху един голям бял камък, който незнайно откъде се бе взел, но стоеше точно до бабиния Мариин гроб. Сядаше там дядо Йордан и размишляваше. Имаше дни в които целият простор се огласяше от птичи песни, а стария човек с усмивка и почти гласно изразяваше своето възхищение:
„Колко е кратък техния птичи живот в сравнение с човешкия, а как само умеят да му се радват!”
Постояваше, колкото постояваше и отново поемаше назад към селото, но преди да се прибере у дома, той се отбиваше в кръчмата. Не пиеше алкохол, но кафето на Дончо кръчмаря му доставяше такава наслада, че нямаше как да го подмине. Дончо беше пълничък червендалест мъж на средна възраст, наследил кръчмата от своя баща, така ѝ не ус ...