Ригадугите са нещо средно между  бозайник и птица. Кожата им е космата като на бобър или видра, но иначе изцяло приличат на патица. И като дивите патици са пъстри. Женските в жълтооранжеви нюанси, а мъжките в изумруденосинята гама. Изобщо са атрактивен пример за животинско присъствие. А пък малките ригадугчета никой не може да ги стигне по цветова окраска. Даже на истинските художници палитрата им не е достатъчно пъстра, за да ги нарисуват такива, каквито в действителност са.

Веднъж нашето семейство Ригадуга излязло от бистрите и студени планински води и като се поотръскали от пръските, изсушили кожухчетата си на хладното планинско слънце. После скрили плавниците между пръстите си и вече като обикновени млекопитающи се отправили към билото на планината. Пътят бил стръмен и тежък, но нашите ригадуги не си давали зор, тъй като заникъде не бързали.

Мамаригадуга била чула от някаква съседка, че горе, на върха, расте боров храст, който цъфти веднъж на сто години. А това била годината на цъфтежа му и който зърнел червения му цвят го очаквали само късмет и здраве. И Мамаригадуга не се поколебала и подканила семейството си към приключението да намерят вълшебния цвят на планинската роза. (Оказва се, че боровото растение носи това романтично наименование.)

И нали си били тромави като патиците, на които толкова много приличали, петте ригадуги в колона една подир друга, пата-кюта, пата-кюта, се придвижвали бавно напред и нагоре.

(Следва продължение)