По протежението на дерето, между ниските, като моминска гръд, хълмове, протичаше реката, заблатена на места. Отмалели край нея лежаха биволите на керванджиите. Току рогатите сдъвкваха млада, тъничка тревица и виреха глави към нацъфтелите черешови дръвчета, които сипеха върху гърбовете им цветец. Раздразнено, разтърсваха туловища, та по чернозема се насипваше цветен пух, сякаш нестопен сняг. И минаващият покрай Елията, погледне ли отдалече, упоен застива, с бяло в душата, чисто като речно камъче...
На разстояние няколко човешки разкрача се свиваше недостроената Евстатиева чешма, край която седяха уморените керванджии, гърбом облегнати на впрегатните дъски на каруците си. Слънчеви зайци пробягваха по стоките и току се протегнеш да ги уловиш, се мушваха в невидимите си зайчи дупки.
В близост, старец наблюдаваше надигащата се пяна от кафеничето. Вареше кафе на уморените пътници, развеждаше добитъка или разказваше причудливи истории. Бе известен като дядото от спирката с чешмата, но и търсе ...