azura_luna (Петя Стефанова)
154 7184
8 нояб. 2011 г., 13:23

Кафе на разсъмване 

  Проза » Рассказы
1787 0 35
4 мин за четене

По протежението на дерето, между  ниските, като моминска гръд, хълмове, протичаше реката, заблатена  на места. Отмалели край нея лежаха биволите на керванджиите. Току рогатите сдъвкваха  млада, тъничка тревица и виреха  глави към нацъфтелите черешови дръвчета, които сипеха върху  гърбовете им  цветец.  Раздразнено, разтърсваха  туловища, та по чернозема  се насипваше  цветен пух, сякаш   нестопен сняг. И  минаващият покрай Елията, погледне ли отдалече,  упоен застива, с бяло в душата, чисто като  речно камъче...

На разстояние  няколко човешки разкрача се свиваше недостроената Евстатиева чешма, край която седяха уморените керванджии, гърбом облегнати на впрегатните дъски на каруците си. Слънчеви зайци пробягваха по стоките и току  се  протегнеш да ги уловиш,  се мушваха  в невидимите си зайчи дупки. 

В близост, старец  наблюдаваше надигащата се пяна от кафеничето. Вареше кафе на  уморените пътници, развеждаше   добитъка или  разказваше причудливи истории. Бе известен като дядото от спирката с чешмата, но и търсен събеседник. За указания за посоката, за времето, за помощ или съвет, керванджиите се допитваха до него.

- Дурак  деде, ще те купим заедно с кафеничето – шеговито, по турски  подвикваха мъжете.

А старецът  се сърдеше, несхванал  шегата им. Свъсваше вежди, че  го наричаха глупав.

- Глупак ли съм, че ви варя кафе и ви вардя   гадините?

- Не се сърди, дядо! - опита се да го утеши един.

- Глупави сме ние, че  сме тръгнали по тези пътища и  като остареем, недостроени ще останем  като чешмата... - подметна   натъжено друг.

- А, за чешмата ли викаш, бре момче? То нашият Евстати търговийка въртеше,  на Божи гроб  се покланя, та   и  парче от кръста целува в двукатовите си къщи,  ама син не му  се роди. Та чешма  дигна, че Мара-баячката му рекла, че  граденото остава след човека.

- Ами тя недостроена, бре дядо?! – каза керванджията и посочи чешмата.

- Животът не стига за всички градежи, момчета. Наполовина остават... Бог  така иска.  Друг да ги завърши...

- Че Евстати къде е?

- Ей там! - посочи дядото към реката, където лежаха воловете. - Влязъл да си умие  ръцете, ама нещо го завлякло и оттогава не се чу за него.

Нещо запря разказа на стареца. Биволите тревожно затресоха земята. Керванджиите се надигнаха, раздразнени от шумотевицата. Най-едрият от рогатиите  лежеше и пухтеше тежко. В очите му цветния пух от черешата изглеждаше  като  топчета кристали. Биволът умираше.

- Какво ù стана на тази пущина? – питаше единия от мъжете, докато  се взираше в   в зениците на падналото животно.

- Карамане, стани, бре момче! -  казваше другият и разтъркваше корема на животното със стиска трева.

А старецът  тихичко  повтаряше:

- Бог така иска.  Друг да завърши пътя...

Караман  изпухтя повторно  и олекна на земята. Задуха силно. Черешата се  разтрепери и посипа  мъртвия бивол  с цветчета, сякаш саван.

- Ще тръгваме, дядо! - каза единият от мъжете, докато  завиваше тялото на животното с клонки.

- Да не останем  като Евстати с недовършена работа! - каза другият.

- Само Бог разполага, момчета. А ние само си мислим, че времето ни е предостатъчно... Сбогом тогава, момчета!

- С Бога, старче! Запази ни по чаша кафе! – пожелаха керванджиите и  шибнаха биволите, заклатушкаха се по кривия път.

Почерня небето над неотдалечилите се. Стана страшно. Засвистя  вятър  над рогата на  добитъка.  Гората, откъдето минаваха,  се разпищя. Облак от пролетни скакалци се пусна върху кервана. Като черна фуния смучеше  живината на гората. Мъжете приклекнаха.  Закриха главите си с ръка, че най-лошото е  да нямаш очи за из път... На слепешката караш ли, бъркаш посоката. И когато всичко утихна, гората навлече черно, сякаш вдовица, събираше  окапалите си цветове. Воловете  се бяха натръшкали, изсушени  сякаш  чирози. Керваджиите  се олюляха и потърсиха своя си Бог с очи. По очерненото пролетно небе  пълзяха накъсани облаци. Гледаш ли го, ти се къса сърцето и ти се иска   земята да се продъни, та и ти с нея...

- Прокоба има тука, брате! Струва ми, че  джендемът под краката ни се разтвори...

- Прав беше старецът. Горчиво е всичко, що мисли човек за правилно. Само бог разполага. А всичко друго си е път към  пъклото... - рече другият от мъжете.

Преди да съмне, керванджиите поеха наобратно. Съвет да искат от стареца. Не го намериха. На една от плочите  на недостроената чешма  пишеше по български: „Съграждай!”. Загорча им, сякаш неподсладено кафе.

© Петя Стефанова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • "Когато Бог отнеме нещо от твоята хватка, той не те наказва, а просто изпразва ръката ти, за да получиш нещо по-добро".
    Разказът е хубав!
  • Благодаря!
  • "Животът не стига за всички градежи"
    Радост е, че си тук и публикуваш!
    Обичам да те чета, Петя!
  • Определено Бог разполага. И ако си мислим че "времето е предостатъчно", жестоко лъжем себе си.
  • Благодаря, Сеси!
  • Пишеш много вълнуващо! Съпреживях разказа ти! Поздрави, Петя!
  • Не съм сама, има ви!
  • Хубав, с голяма образност, интересен и вълнуващ разказ!
    Разгледах чудни картини,
    пренесох се в живописна местност,
    докоснах се до разни чувства,
    мисли и душевност.
    Поздрави, Петя!
  • Радвам се, че сподели, Ребека!
  • Интересен разказ.. Кара те да се замислиш. Много ми хареса! Поздрави!
  • И с всички ви, приятели!
  • само Бог разполага...
    по Йовковски топло, вълшебно написан разказ..
    радвам се на таланта ти, мила Петя...
    Бог да е с теб...
  • Според мен, за да отрази миналото и настоящето, художникът трябва да потопи четка в самото време, във вълненията на героите, в болките им, в стремленията им...Радвам, че за сравнението с Йовков, но нямам все още неговата висота.
  • Това е много силен, увлекателен и вълнуваш разказ в типичния за теб български възрожденски стил! Определено този начин на писане ти се отдава много добре, наподобява ми донякъде на разказите на Йовков, но написани по твой начин!
  • Благодаря и аз, Галина!
    Разказът е по предание за село в Русенски регион,за сполетелите го беди.
  • Е, дано има ефект
  • Нарочно влязох в профила ти, да прочета нещо за оправяне на вкуса в устата. Поздрав и благодаря за разказа.
  • Светло е, след идването ти!
  • Съграждаш светове, Петинко, ралиствайки душата си!
  • Усмихвам се, когато знам, че има там някой, който се вълнува след нещата,които пиша!Благодаря!
  • рисуваш с думите, Петя...!
  • А на мен ми е по-хубаво, когато знам, че ненапразно е написаното!
  • Винаги потъвам в твоята приказна образност. Хубаво пишеш, Петя!
  • <a target="_blank" href="http://smajliki.ru/smilie-909590151.html"><img src="http://s15.rimg.info/a2979eab5c79880d98c021ee535fd9b2.gif" ></a>

    Благодаря!
  • Благодаря за прочита!
  • Поздрав,Петя!
  • Не съм детайлист, Раш, но обичам да създам атмосфера в героите и извън тях...
  • виждам, че другите читатели харесват мъдростта, но на мен като "художник" особено много ми хареса описанието на пейзажа, на обстановката, - цветно, богато, вижда се и доставя удоволствие.
    Според мен то е важно, защото създава "битовост" на всяка случка или идея, нещо задължително за класическия разказ или поне било задължително в миналото.
  • Добре си ми дошла, тогава!
  • Благодаря ви, момичета, че споделихте!
  • Вървим улисани в делничното. Не чуваме, не виждаме знаците, за истинските ни дела. Гневът Му е маяк, но често и за него сме слепи...
    Всеки твой разказ, е извор на мъдрост!
    Сърдечен поздрав, Петя!
  • Поздравления за разказа, Петя!
    "като остареем, недостроени ще останем като чешмата..."
    Замислих се...
  • Аз често наминавам, но не винаги коментирам! Харесва ми много колко вълнуващо пишеш. Разказващ толкова задълбочено, че понякога забравям да дишам...
  • Радвам се, че намина!
  • Почувствах... Много хубав разказ! Поздрав сърдечен, Петя!
Предложения
: ??:??