Как се оцелява сред боклуци 

(или вече си един от тях?)

1.

            Изгрев, залез, изгрев, пак залез...

Нищо ново под слънцето. Ставам, излизам на терасата и гледам хора, а виждам животни. Виждам мъстта в очите им, как две жени, издокарани с вечерни рокли на Диор и Шанел (странно за 9 сутринта) се разминават, поздравяват се „О, мила, как си? Как мина почивката, как е Ники, чух, че са го повишили, страхотно!“ Другата се опитва да на направи нещо като усмивка (но трудно и се получаваше, защото очевидно имаше повече ботокс и от Шер) и заговори с дразнещ глас „Да, повишиха го, изкарахме страхотна почивка, плаж, слънце. Чужди пари, знаеш как хубаво се харчат.“ При което двете избухнаха в смях. Ужасяващ смях, който би смразил дори Ханибал Лектър. Те се смееха, а аз седях като залепена.

            Разговорът продължаваше за обичайните глупости – мъжете им, новите им коли, кой какво им подарил и прочее. Не след дълго те си размениха по няколко от онези глупави целувки тип „леко, че ще ми размажеш грима и ще ми изтриеш фон дьо тен-а“ и си обещаха да се видят възможно най-скоро „на кафенце“.

Всяка продължи по пътя си. По изражението на едната се четеше: “Дано хванат мъжа ти да пере пари и да ти вземат цялата покъщнина, заедно с лъскавата кола и бутиковото куче“.

Без да виждам другата, бях сигурна, че и нейното изражение е същото, може би малко по-цветущо, но като замисъл - същото. Докато си представях клетвите на другата жена, чух заветното „О, муцка, ти ли си това?“

            Не издържах и влязох обратно в стаята. Нямаше как да изтърпя още една сцена ала:

            -Уау, изглждаш страхотно! - а имаше предвид "Кучко мръсна, ходила си да ти източват сланините от задника, дааа, знам че е така..."

            -Благодаря, и ти изглждаш чудесно! Лицето ти направо сияе! - в пряк превод "И не, съвсем не е благодарение на парите на мъж ти и на армията хирурзи, които те режат по 3 пъти в годината...“

Мразех да ставам свидетел на подобни сцени, мразех да чувам неща, който не ме интересуват. Знаех, че цял ден ще ме преследва онзи смях на двете дами.

Направих се кафе в опит да удавя видяното и чутото в кофеин и да се излъжа, че съм сънувала някакъв странен кошмар. За съжаление успех нямаше. Влязох в банята и се приготвях психически за ежедневното сливане с тълпата на големия град. Град, в който всеки твърдеше, че е различен, че е личност, но тъй като никой не знаеше това, си оставаше парче плът. Пуснах радиото, а от там се чу:

„Bodies in the way of me,

bodies in the cemetery.

And that’s the way it’s gonna be…”

Поне не само аз съм на това мнение...

2.

            Някъде между купчините празни листи и такива, които ме чакаха да се занимая с тях телефонът ми звънна. Личният, който не бях задължена да вдигам (нещата не стояха така със служебния). Избягвах да вдигам да непознати номера, защото обикновено ме занимаваха с глупости от сорта „Здрасти, с теб учихме заедно в трети клас, искаш ли да се видим да пием го кафе“, като в главата ми моментално се появяваше отговора „Айде не“, но винаги намирах по-учтиви начини да откажа. Можем и по телефона да си кажем колко сме остарели, колко  много време е минало и как висшето образование е променило всички ни. “Да, да, добре, дочуване, обаждай се като си в града“ (о, не, недей, няма да се видим, и ти го знаеш, както и аз, но нали така се казваше...). Но този път вдигнах.

            Чух познат приятен глас. Приятелка, с която преди прекарвах повече време в излизане по женски, но впоследствие тя се омъжи, а аз се отдадох на работа по академичното си бъдеще и нямахме допирни точки. Не я бях виждала от години и даже се радвах да я чуя и сама предложих да се видим на по едно. Отговорът, разбира се, беше положителен:

            -Довечера?

            -Идеално! Който стигне пръв поръчва.

            -Няколко шота за начало? - засмях се аз като мислех, че няма да се сети какво имам предвид.

            -Шест с бадеми, нали? - чу се смях и от другата страна. Тя помнеше.

            Вечерта се очертаваше интересна. Проблем беше, че работният ми ден тъкмо беше започнал и вечерта беше далеч.

            Обадих се да ми донесат папката с отзивите и се зарових в разглеждане на проблема отбелязан от клиента:

Щриховката е проблем, изберете друга, с тази изглежда зле.

            Да, специално за Вас, господин Бастун, ще звъннем тук там и ще променим всички стандарти, даже ще ги отменим.Правилото, че клиентът винаги и прав ме изкарваше извън контрол в моменти като този. Написах мила рецензия за това как няма констатирани проблеми и как стандартите са спазени. Пък дано някой във фирмата на господин Бастун се сети да му каже, че няма как да иска такива неща. А дано, ама надали.

            Щеше ми се да кажа, че времето е минало много бързо, че вечерта е дошла съвсем неочаквано, но не мога. И все пак стана 6 часа и си събрах партакешите и изчезнах. Тръгнах направо към Z. Едно от онези заведения, които всяка година сменят собствениците си, но го посещават все същите хора. Там ме чакаше тя – същата като преди години – усмихната, силно гримирана, с огрооомно деколте – сякаш времето не съществуваше за нея. По нищо не личеше и тя да се изненадва от моя вид, явно не намираше някаква драстична промяна. Дори не бях близо до нея, когато започна:

            - Пак си сложила прекалено малко гланц за устни!

            - Знаеш, че не си падам по прекалено силния грим, пък и нали съм образцов служител.

            - Е, сядай, как са нещата, като изключим скъпия костюм и лъскавата кола.

            - Е, сега не сме се събрали да говорим за работа - нямаше и смисъл, по вида и беше лесно да се каже, че и тя не беше изпаднала в пета глуха.

            -Така е, права си, поръчах шотовете.

            -Само по няколко. Кой ще те прибира?

            -Не, аз ще се прибера пеша, купих си апартамент в центъра.

            -Най-накрая си успяла, браво. Някога ще ходим да го видим.

            -Още днес-ти оставаш у дома.

            -Да бе, как ли не. А мъжът ти?

            -Той е на работа, пък и какво ще ми каже, ще ми забрани ли да водя някой в моя апартамент, няма как да стане.

            -Ами добре - отговорих аз и отидох да преместя колата в някоя от вътрешните улички. Петък вечер не е най-удобното време за намиране на място.

            Започнаха едни велики женски разговори и часовете се изнизаха толкова бързо, че и двете те разбрахме кога ни донесоха сметката и ни помолиха да се омитаме, съвсем учтиво разбира се. Никой не би рискувал да се скара с хора, който висят с неплатена сметка, независимо колко незначителна беше тя на фона на общия оборот. Платихме и излязохме.

            -Как си?

            -Трезва. Ти?

            -И аз. Към денонощното!

            И отидохме за пиене и шоколад. Една комбинация, която може да оправи настроението на всяка жена. Замъкнахме се до дома и и почнахме да правим шотове домашно производство. Накратко-довършихме се тотално. Говорихме за бивши, за настоящи, за временни забежки, за всичко.Изведнъж тя попита:

            -И с кой спа, за да стигнеш до този пост?

 Втрещих се. Не знаех какво да кажа, нима тя сериозно ми задаваше такъв въпрос?

            -Какво? - измрънках аз като се стараех да изглеждам максимално неразбрала.

            -Чу ме, не се прави на ударена. С кой спа, или само му духа? Много си била добра! - смееше се тя, а аз само мигах насреща ù.

            -Абе как ще спя с някой за пост, бе?! - отговарях и през смях.

            -О, били са повече.Събрала си шефовете и си духала на всички, после си отваряла краката за всеки поотделно.

            Не можех да повярвам. Все едно нейната уста се мърдаше, но думите излизаха от нечия друга. Момичето, с което бях споделяла какво ли не от живота си, днес стоеше пред мен и ме наричаше курвата на офиса. Реших, че е прекалено пияна и не заслужава да обръщам внимание. Отидох да налея нещо студено и за двете ни, пред това време тя беше забравила за какво говореше преди две минути и нещата продължиха по старо му. В главата ми се блъскаше мисълта, че тя ме мисли за курва, но там имаше и много алкохол, така че беше лесно да не и обръщам внимание. Само че започнах да изтрезнявам, както и тя. И попита:

            -И все пак не разбрах, с кой спа за позицията - говореше ясно и отчетливо. Това ме плашеше повече от всякога. Преди можех да кажа, че е от алкохола, но очевидно не беше. Вече и аз не издържах и повиших тон:

            -Какви глупости говориш? Да го кажеш на друг - добре, но на мен, да ми кажеш такова нещо?!

С невероятно спокойствие тя седна на пода и продължи:

            -Хайде, хайде, не на мен тия. Така да бъде, не искаш да си кажеш, срамуваш се. Тогава аз ще ти кажа, ти ще се поотпуснеш и ще си кажеш всичко. Ето, на последната си работа как се уредих според теб? Отидох на интервю с уникалното деколте и готово. Той знаеше че може да ме има, стига да ме назначи. Започнах и още на втория ден се затваряхме с неговия офис и бях негова. Както поиска, където поиска. После започнах да ходя без бельо на работа за по-лесно и всички бяхме доволни.

            Чудех се какво да направя, какво да кажа за да изляза от ситуацията, но не знаех, не можех да намеря решение. Мълчанието, продължило няколко секунди, ми се стори цяла вечност.

            -Ама ти сериозно не спиш с шефа, а? - каза тя, а аз само си мълчах.

Последваха още няколко неловки минути, през които аз стоях с наведена глава и изведнъж осъзнах, че нямам място в стаята.

            -Аз тръгвам.

            -Къде? Чакай, виж колко часа е, нека ти викна такси.

            -Не, сама ще си викна, няма нужда.

            -О, разбрах. Сега вече не можеш да говориш с мен, не искаш дори да си близо до мен, а, така ли? Вече не съм същата ли? Нека ти обясня, кукло, такива като теб не оцеляват дълго, набий си го в праведната главица. И преди съм чувала за себе си, че съм в графа елитни курви, но ти дори не смееш да ми го кажеш.

            -Не, защото ще излъжа. Елитните курви ходят с бельо, а проститутките – без. Ти сама ще ми кажеш в коя графа си. - казах аз докато си търсех телефона, въпреки че толкова ми се искаше да изляза възможно най-бързо, че бях склонна да оставя обувките си, телефона си, якето си. Чувах я, че говори, но не я слушах. 

            Тъкмо отварях вратата, когато в лудницата от думи чух нещо, което звучеше така, сякаш тя беше убедена, че е права:

            -И ти си като мен! Всички сме еднакви и ти не си изключение! Не си по-различна от мен!

            Затръшнах вратата след себе си, но продължавах да я чувам в ума си – не си по-различна от мен, не си по-различна от мен, не си по-различна от мен...

Нима беше права? Нима аз бях същата като нея, но просто не го забелязвах? Нима аз бях същата курва като нея?

            -Майната ти! Върви по дяволите! Майната ти! - крещях аз пред вратата ù, като така и не разбрах на кой го казвам – на нея или на онази част от мен, която повярва на думите ù.