Да си влюбен, да обичаш, да гориш и да искаш всичко покрай теб да е светло и слънчево, живо и диво, е толкова хубаво, че страх да те хване.

Да се страхуваш от обичта и да се терзаеш от факта, че си влюбен, да отричаш и да търсиш причина да избягаш е толкова малодушно, колкото и факта, че се чувстваш слаб и беззащитен...

Когато една принцеса с избодени от тръните по пътя крака, с разрошена от драките коса и влачеща в изцапаните си от кал ръце корона започне да се изкачва по хълма на емоциите със зачервено лице и препускащо сърце,  е жалко. Толкова жалко, че и най-смелият принц би побягнал с навирена опашка.  И когато тя погледне от високото, стиснала до кръв последната звезда в ръката си, ще види сияйна дъга, пролазващо между белите захарни облаци слънце и необятното жълто на слънчогледовите полета. Ще иска да полети на крилете на „любовта”... Ще види бъдеще в цветя, безкраен покой, няма да осъзнае поредната лъжа... Илюзията, че живееш щастливо.

Спри! Това е поредната приказка, поредната жестока приказка, която те кара да вярваш, че все още има начало за тебе. Една лъжа, която, ако скочиш, ще се раздроби на ледени късове, които пък ще прорежат следващите дълбоки, кървящи рани в сърцето ти.

Принцесата е мъртва. Лежи бездиханна сред любимите си слънчогледи, които се надсмиват  над онова, което е останало от нея. Попиват кръвта и в здравите си стебла. Жива, все още топла, червена и пълна с онази любов, за която винаги е мечтала. Принцесата е мъртва. Умря изтощена, уморена да живее без обич. След малко ще дотичат онези дивите, буйните... Нейните хрътки... Ще напрегнат мускули, ще пребродят цялото жълто, ще издирят късовете на пръсналото се стъклено сърце и ще вият... Ще вият до полудяване. Докато луната смени слънцето, защото тези зверове имат повече сърце. Няма да разберат до сетния си час защо тя избра да избяга, защото за тях любовта е вярност. А верността не подлежи на предоговаряне, тя е вътре в тях, преплетена в инстинкта им на убийци.

Принцовете, които я убиха, никога няма да разберат, че имат вина. Ще наклонят глави над чаши с ракия, ще пият за нея за последно и после ще се хвърлят обратно в живота, за тях миналото не носи поражения. То е чисто, кристално и ясно, бистро като планински ручей. Не притеснява никого, не ги обвинява в нехайство, не ги обременява с тъга.

Тя запази последната си звезда. Използва я умно, не за да я захвърли в ръцете на поредния, заедно със сърцето. Последната, най-искрящата, най-голямата запази за себе си, за да я направи нея самата звезда. Принцесата осъзна самотата. Прие я в себе си. Направи я най-добра приятелка. Осъзна, че да си защитен е равносилно на това да си студен. Да блестиш далечно, в цялата си прелест, да си отидеш без обяснения, забил за последно нокти в сърцето на другия... Тогава ще е спасена завинаги... Ще е спокойна във вечността, ще има сърце само за себе си. Ще има очи само за красивата земя и за безкрая. Тогава тя откри щастието... наблюдавайки дребните от високо...