Какво те уби, дете?

        Искам да върна времето назад, назад преди да се погуби едно дете, преди да се заличи един ангел от лицето на земята.
        Къде си, дете? Къде скри вярата, която те водеше през безгрижните дни, къде загуби надеждата, която те държеше за ръката и милваше бледото ти лице?
        Уби истината и я замени с лъжата, суетата и лицемерието. Откри изневярата и я предпочете пред верността. Ангел, ти беше ангел... Вярваше, търсеше и виждаше красотата, а сега откриваш само болка и горчивина. Беше ти непозната самотата, а сега е единственият ти другар в дните. Обличаше се семпло, защото от лицето ти струеше тайнственост, екзотика, невинност... сега носиш крещящи цветове, защото обликът ти е станал безличен, семпъл, блед, изгубен в сивота.
       Къде те загубих, дете? Къде остана звънкия смях, който ехтеше в квартала и караше минувачите да се обръщат, за да могат за секунда дори да се докоснат до безгрижието на детето. Обичах те, дете... ти беше олицетворение на красотата и красотата беше твое олицетворение. В искрящите от щастие кафяви очи се четеше неутолима жажда за живот, обещание за дни, изпълнени с любов и щастие. Вече кафявото в очите рядко искри, погледът е потъмнял и помъдрял. Често улавям тези очи да гледат с болка, често виждам самота в тях. Някога сърцето ти обичаше - искрено, по детски безразсъдно, сега сърцето ти е на части и ти вече дори не се опитваш да намериш пръсналите се частички от него.
      Не времето те уби, дете. Животът го направи. Загуби всичко, което притежаваше. Дори усмивката си не запази. Някога само с нея постигаше желаното от теб, тя предизвикваше и опитомяваше, изкарваше най-доброто от хората, които не можеха да й устоят. Сега с усмивката си успяваш само да накараш мъжете да желаят тялото ти. Това те прави нещастна, но и те кара да се усмихваш. Но не на детето, а на тях...
      Липсваш ми, дете... липсват ми потрепващите от ентусиазъм устни, блесналия от щастие поглед, жадните за знания очи, високо вирнатата глава и игривите кичури коса. Липсваш ми... обичах да те гледам крехка и невинна, винаги до мен, винаги вярваща и искрена.
     Какво те уби, дете? Не може да съм аз... аз те обичах... и още обичам спомена за теб... но теб вече те няма... търсих те, виках името ти, плачех за смъртта ти в съня си, а сутрин ставах с надеждата да видя отново усмивката ти в отражението на огледалото. Но теб те няма, дете. Не остави нищо след смъртта си. И не е толкова болезнен споменът за теб, по-болезнено е това, което започва да избледнява в него. Това, което започва да се изплъзва от мислите ми, това, което забравям с времето. Скоро няма да си спомням очите и усмивката ти, дете, няма да си спомням, че някога те обичах.