Клечка за зъби и Ом Шанти, хайде с мир

    Много време се мина, драгий читателю, откак съм ръждата свалял и сменял маслото. Та време е, па дано мина техническия преглед (изгорял е и задния стоп, ама туй го не казвай на тенeкиджията, че ще да нарами един чук и колата ще ми върже на възел). Та, днеска моя милост Зигфрид Философ, Зигзаг Фройд, Зигзагообразният или АнтиЗигфрид се реши да вземе си живота в ръце и да се напудри. Абе, да се прероди, исках да кажа! Не, да се пресътвори… тъй де! Та взе че старата раница грабна, тениската на райе с V-образно деколте (за мъжественост) нахлузи през рошавата тиква и хукна навън, в пека и жарта на лятото. 

    Да, драгий читателю, правилно си се не досетил… Да, разбира се, че не знаеш за какво говоря! Ам че то елементарно – отидох на врачка! Да ми гадае ще мине ли колата на техническия. Бре, да знайш какви страхове имам ази от врачки и технически прегледи! Затуй, като истински юнак балкански се насочих право към първия си страх.

    Врачката, брате, е най-опасния вид женско същество. Всъщност, жените са всите врачки, запомни го от мен, само че едни ти портфейла вземат по врачуващи причини, други ти портфейла вземат по моловете, трети ти не вземат портфейла щото веч портфейл нямаш да даваш! Аз да не съм Америка, я, долари не печатам... Та тази една врачка врачуваща много любезна, усмихне се – падат звезди, намръщи се – пада таванът. Тъй съм чувал. При нея прати ме мой най-добър приятел, Никифореца. 

    Врачката няма да ти я описвам, брате! Едни дълги коси, да се заплетеш. Едни дълги нокти, задължително ти ще да трябва чантата да носиш, щото да се не счупи някой… а очите са най-големи. Ама огромни, гигантски, галактическо кръгли очи. Да не можеш да не гледаш!

    Седнах ази тежко, мъжкарски, на стола срещу мадам Големи Очи и наперено прокарах ръце по V-образното си деколте. Да го подчертая, та да не мине незабелязано. И ти тъй да правиш, брате. 

    – Дошъл съм да прося бъдещето! – заявих аз – в частност, за колата ми Шевролет Спарк, сребрист, номер СВ 3076…

    – Моля, моля! – прекъснаха ме Очите – аз тука да не съм КАТ! КАТ съм, ама КАТ като тежка категория, не КАТ като котарак. Глоби не трия. Я си дай тука ръчичките, момченце, и стига си ми казвал какво да правя! Аз много добре знам, много добре… 

    Подадох си треперливите ръце, а косата ми тъй се стресна, че се цялата накъдри и ластика скъса. Не мърдай, Зигфрид, викам си с паника и рев вътрешен – не мърдай, мръднеш ли, те е категоризирала! 

    Врачката врачуваше по дланите на юнака.

    – Така. Я гледай ти! Ти си бил наследник на съсловие тайно. Казва се съсловие Йога Майстори от Германия. Даже някъде имаш скрита тояга в дома си, виждам я тука на тая линия. Тоягата ще те изведе напред, към бъдещето. Вземи тоягата в колата и да, тогава ще минеш на техническия, тогава и само тогава! 

    Гледах я шашардисан. В дланта ми две дълги линии, брате, толкоз дълги, че ще паднат още малко! 

    – Вечен живот писан ли ми е, бре?! – възкликнах ази, и Очите се вдигнаха към мене заплашително. 

    – Юнако, ти се докосна до истинската истина! Вече всите отговори са написани на ръката ти. А ти се учи да четеш. 

    С тез резки, жестоки думи тя ми взе портфейла (целия!) и ме изгони с метлата от апартамента. Нейде из Люлин (Люлин 100, в частност) се намирахме, а на четвъртия етаж е горял огън – най-вероятно опит да се някои портфейли спасят от дамата на 13-тия етаж и половина, на който бях. Та, беше стар коридор, хладен и мамещ, че е нормален. Ази стоях там, взирах се в линиите на ръката си, и треперех като чихуахуа на 15 градуса – сиреч, ужасно много, треперя, ченето трака, дрехите падат… е, без да падат дрехите, разбира се, драгий читателю, не очаквай такива неща от мене!

    Решен, че Очите са винаги прави, аз се върнах вкъщи да диря под дърво и камък, чаршафи и микровълнови где се е скрила тая тояга. Без тоягата нема минаване, викам си, затуй търся, търся, та се скъсвам. Ама нийде няма тояга на Йога Майстор. А след час съм на технически! 

    Тогаз ми хрумна най-жива идея! Отворих шкафа, извадих клечките за зъби и взех една, държейки я като самурайски меч. 

    – Това ще да свърши работа! 

    Доволен, с клечката за зъби, препасана в колана, се ази завтекох към колата си. Дорде обаче още не съм и отключил вратата, до изгорелия стоп видях тъмна, страшна сянка. Гледам, брате, и не виждам отгде пада! 

    – Най-накрая те намерих! Великий Зигфрид Йогийскомайсторски! – каза ми сянката, а ази се пуля где са ѝ очите. Нямаше такива, братия, нямаше! 

    – Не! Бегай от тука, демон! – извиках върло и измъкнах оръжието си, ятагана, от колана. Размахах го най-злобно, най-военно, ще речеш съм прекарал много години в казармата и съм се научил да козирувам правилно и да не спя на пост. Козирувам с клечката, брате, козирувам, но демонът се не маха. Скача ми и вика, че ме намерил най-накрая и че ще да ме прати обратно в космоса, отгдето съм дошъл.

    И що да сторя? Паника заля плещите ми, сърцето ми припадна и се отказа от мене, ръцете ми затанцуваха египетски… нищо не подейства! 

    Тогаз се сетих ази за единия урок по йога, на който съм ходил. Викам си, е това ще да ме спаси! Поех си най-дълбокия дъх, на който съм способен (пукат ребра!), още малко ще хвръкне V-образното деколте, и надух едно силно:

    – Омм шанти! Къш, къш! Оом шанти, бе! 

    Изчезна сянката. Ама най-странното е, брате, че и клечката за зъби изчезна. До ден днешен още не съм я намерил, а къде ли я не търсих.
 

——

Задължителното после-съобщение.

    На ГТП, аз и Спарка минахме с четворка и “до Александър Невски може да ходите за ръчичка”. Ама пустата му клечка, сигурно е влязла в карбуратора, па затуй ще да сме минали.

    А дали съм вожд йогийски, предстои да разбера… кой ти ги казва тез работи.