Тишината в стаята беше нарушавана единствено от звука на четката. Бавно нанасях боята, пласт след пласт, върху лицето си. Не бързах за никъде, това, което предстоеше, беше неизбежно и резултатът щеше да бъде в моя полза. Това щеше да бъде третият ми път за този град и скоро ми предстоеше отново местене. Винаги спазвах правилото, което сам си бях наложил: „Не повече от три на град”. И тогава просто щях да продължа пътя си към следващия град, към следващите жертви. Избирах големи градове, там, където никой не можеше да свърже случаите с мен. Понякога за съжаление ми се налагаше и да минавам през малки градчета, а как само ги мразех. Всички се познаваха, всички ме гледаха, сякаш бях някаква напаст, дошла да разбие на пух и прах спокойното им ежедневие. Всъщност това, последното, като се замисля, беше вярно. Оставих бавно четката при останалите ми принадлежности и нежно затворих кутията. Без нея бях за никъде, това нещо ми помагаше да живея ден след ден, откакто тя ме прокълна. Погледнах с ...