Тишината в стаята беше нарушавана единствено от звука на четката. Бавно нанасях боята,  пласт след пласт, върху лицето си. Не бързах за никъде, това, което предстоеше, беше неизбежно и резултатът щеше да бъде в моя полза. Това щеше да бъде третият ми път за този град и скоро ми предстоеше отново местене. Винаги спазвах правилото, което сам си бях наложил: „Не повече от три на град”. И тогава просто щях да продължа пътя си към следващия град, към следващите жертви. Избирах големи градове, там, където никой не можеше да свърже случаите  с мен. Понякога за съжаление ми се налагаше и да минавам през малки градчета, а как само ги мразех. Всички се познаваха, всички ме гледаха, сякаш бях някаква напаст, дошла да разбие на пух и прах спокойното им ежедневие. Всъщност това, последното, като се замисля, беше вярно. Оставих бавно четката при останалите ми принадлежности и нежно затворих кутията. Без нея бях за никъде, това нещо ми помагаше да живея ден след ден, откакто тя ме прокълна. Погледнах се отново в огледалото. Бях готов. Бялата боя идеално пасваше върху лицето ми, нямаше и едно оставено петънце, което да показва цвета на истинската ми кожа или истинската ми възраст. Изкусно нарисувана фалшива усмивка стоеше върху лицето ми. Сложих и последния детайл- червения нос, сега наистина бях готов да започна. Мъжът се беше превърнал в клоун. Обожавах метаморфозата, която претърпявах. Сякаш се превръщах в друг човек, в моето истинско Аз. Облечен в шарените си абсурдни дрехи, поех към поредната къща. Хората ме приемаха с усмивки на лицата, пускаха ме доброволно в домовете си, без да предполагат какво бях аз и какво щеше да остане след моето заминаване. Позвъних на звънеца и привидно търпеливо чаках да ми отворят. Кракът ми потропваше нервно върху дъсчения под на верандата. Отвътре се чуваха детски викове и смях. Прокарах езика си по зъбите, вече предвкусвах това, което предстоеше. Вратата ми отвори млада жена, не беше на повече от 30 години.

- Здравейте. Вие сигурно сте клоуна - очевиден факт, след като съм облечен като такъв и имах тъпа усмивка на лицето. Но вместо острия отговор, който ми беше на езика, отговорих:

- Да, аз съм клоуна Чарли. Къде е партито? - настроението ми беше доста приповдигнато, нека сега видим кой ще се засмее пръв.

- Насам. Това там е синът ми, той е рожденникът и става на шест години. Какъв късмет, че точно на неговия рожден ден минавахте през града... – ... да, наистина какъв късмет, но за кого. Показа ми едно дребничко момченце с руса коса и сини очи, колко банално само.

- Има ли тук един рожденник? - извиках, за да привлека вниманието на децата, които както си и знаех, щом ме видяха, започнаха да пискат още по-силно и да подскачат нагоре-надолу. Рожденникът погледна майка си с учудено изражение, явно бях изненада и то каква. Децата вече ме бяха наобиколили и задаваха от безбожно глупавите си въпроси ”Ама ти наистина ли си клоун?”,  „Защо носа ти е червен?”,  „Къде са балоните?”. Отговарях търпеливо на всеки един въпрос, колкото и да кипях от гняв вътрешно. Малко по-късно, тогава щеше да получа заслужената си награда.

- Чарли е тук да ви забавлява. Чарли е ваш приятел и знае много фокусии-декларирах наизуст заучената реплика, а при думата фокуси всички пощуряха още повече, ако това беше възможно. - Чарли иска да си играе с вас, но трябва да седнете.

Веднага започна блъсканица кой ще седне първи на пейката. Беше един от малкото топли есенни дни и рожденият ден се беше пренесъл вън на двора, където децата се замерваха с купчини изпопадали листа или просто се въргаляха в тях. Изчаках, докато всички вече бяха седнали. Сега шоуто можеше да започва. Всички чакаха мен, десетина детски очи бяха вторачени в мен и очакваха. Извадих един продълговат син балон.

- Знае ли някой какво е това?

- Балон- закрещяха в един глас децата.

-Не, как не можахте да познаете. Аз пък ще ви кажа, че е кученце- с няколко извъртания на балона и кученцето беше готово. Те запляскаха с ръце и едно момиченце се засмя с ентусиазма на шестгодишно. Атмосферата вън на двора веднага се промени, но само аз можех да усетя това. Докато се смееше от устата на момичето започна да струи синя светлина във формата на нишки. Започна да се извива около нея и около другите деца, докато в един момент аз не започнах да я изсмуквам към мен. Заби се право в сърцето ми и веднага усетих силата, която получих от енергията на нейния смях. Тялото ми реагира на новата доза, която получи. Бях като някой шибан наркоман, чакащ поредната доза. Топлината се разстилаше бавно по вените ми, тръгвайки от сърцето щеше да достигне до всяка една част на изтощеното ми тяло и щеше да го регенерира. Но никой друг нищо не беше усетил, силата беше само в мен, около мен всичко продължаваше както преди това.

- Хареса ли ви кученцето? А знаете ли, че мога да жонглирам.

- Лъжеш - викнаха децата сияейки.

- Чарли никога не лъже. Може би трябва да ви покажа.

- Да - извикаха децата и най-вече рожденика. Да, за него бях дошъл. Смехът на децата беше толкова чист и непокварен, но  рожденика… Това беше като най-вкусната храна, деликатесът на деня. На този ден детето знаеше, че всичко му е позволено, че това е неговият ден, само в негова чест. Е, аз имах малък подарък за хлапето. Извадих две червени топки и започнах да ги мятам една след друга, докато образуваха елипса.

- Това дори и баба ми го може - изкрещя едното дете, очевидно засегнато, очаквайки нещо повече от Чарли.

- А това може ли  го? - извадих още две топчета, които включих  към останалите две.

- Уау- децата ме гледаха изумено, колко лесно се впечатляваха само. Както жонглирах, нарочно изпуснах топките и една от тях падна на главата ми. Докато се наведох да събирам другите, се направих, че се подхлъзвам на една от тях и се изтърсих здраво на земята. Всички деца започнаха да се смеят, точно какъвто беше замисълът. После не били жестоки, а да ги разсмива чуждото нещастие, затова и си заслужаваха това, което щеше да им се случи. Потърсих с очи рожденника, той се смееше най-силно от всички. Синята енергия направо изпълваше всичко, цели кълбета обикаляха около тях. Съсредоточавайки се, бавно я издърпах към мен, докато не стана едно с мен. Това напълно ме засити, тялото ми на старец допреди това, вече напълно се беше променило. Отново бях на двадесет и пет, поне за около седмица. Вгледах се в смеха на другите деца. Сигурно никой не ви е казвал, че всеки един смях е уникален, като човека от който идва. Имаше зелени, червени, розови, лилави нишки на енергията. Но аз, аз се хранех именно от синята светлина, тя беше най-силната, най-искрената, идваща право от сърцето. Забавлявах ги още половин час, въпреки че вече тръпнех да се прибера, тук работата ми беше свършила. Платиха ми и се отправих към стаята в хотела с усмивка на лицето. Но тази усмивка беше истинска, не като клоунската, нарисувана на лицето ми. Бях наистина щастлив до следващия път.

На другия ден, докато пътувах в автобуса, отгърнах страниците на вестника и там именно на първа страница с големи букви гласеше:

„Още две деца изпаднаха в кома. Лекарите нямат представа какво предизвиква това. Родителите разказват как децата им се строполили изведъж, сякаш в някакъв ужасен момент нещо било изсмукало целия живот от тях.”