Не бе минал и половин час, след обаждането на Лука по телефона. Комисар Анджело Морати заедно с двама сътрудници от криминологията вече изследваха кабинета на уредника в библиотека „Марцина”. Първоначално Лука завъртя спешния номер 112, но веднага прекъсна връзката. Осъзна, че операторът щеше да уведоми полицията във Венеция. А той все пак беше официален член на екип от полицейското управление в Местре. Така че набра личния номер на Анджело, който го посъветва да не говори с никого за станалото и да чака в кабинета си без да пипа нищо. Самото обследване на помещението не трая повече от 45 минути. Криминолозите действаха експедитивно: опитаха се да свалят отпечатъци от входната врата, от повърхностите на бюрото и от злощастно изгорения компютър, но усилията им като че ли се оказаха безполезни. Освен тези на Лука други отпечатъци липсваха. Злосторниците бяха действали с ръкавици, без да оставят каквито и да е следи в кабинета. Докато полицаите работеха, Лука разказа на Анджело за несполучливия си опит да настигне двамата странно облечени непознати мъже. Анджело не остана удовлетворен от прекалено общото описание, което не включваше никакви детайли за евентуалните извършители. По този начин възможността да се изготви фоторобот за сравнение с архива на криминалния контингент беше осуетена.

Накрая, въпреки безнадеждното си състояние, компютърът попадна в голям найлонов чувал, за да бъде отнесен в лабораторията за по-нататъшни проучвания. С този акт приключи полицейската инвазия в кабинета. Анджело реши, че трябва да поразпита охраната на музея „Корер” – някой би могъл да даде повече сведения за двамата мистериозни мъже.

Директор Зорзи бе освободил служителите си от работа до края на деня заради успешното откриване на изложбата. На Лука не му оставаше нищо друго освен да се прибере в скромната си квартира в Канареджо - един от шестте сестиери на града. Беше типичен жилищен квартал, оставащ малко встрани от интереса на тълпите туристи, поради което бе по-тих и спокоен. Освен това в него се намираха разнообразни магазини на по-разумни цени и не на последно място отстоеше само на 15 минути път пеша от площад „Сан Марко”. Квартирата бе на последния пети етаж, но в нея имаше истинско очарование: особено живописната гледка към лагуната, откриваща се от малкото балконче.

Първата работа на Лука, щом се прибра, бе да съблече омразния костюм и да го захвърли на леглото. Взе освежителен душ, отвори бутилка минерална вода от хладилника, измъкна един от готовите сандвичи с шунка и седна да похапне на балкончето с вдигнати на парапета крака. Живееше на последния етаж и едва ли някой от съседните сгради можеше да го види какво прави. Седеше отпуснат, с примижали от удоволствие очи, докато следобедното слънце напичаше краката му.

Но тази наслада не трая дълго. Мислите му отново се върнаха към събитията от последните часове. Все още нямаше сносно обяснение около умишленото повреждане на компютъра. Притесненията му от изгубената информация не траяха дълго. Бе пренесъл по-голямата част от нея в портативния си компютър, с който работеше вкъщи. Ако извършителите са искали да заличат някакви данни, те със сигурност едва ли са имали връзка с работата му в библиотеката. Поне това диктуваше логиката. Ако пък злосторниците са онези двама мъже, и то същите, които са се навъртали около дома на Краньоти и имат нещо общо с неговата смърт, тогава очевидно целта им е била да се заличи информация, свързана с банкера. А такава беше кореспонденцията от електронната поща – онова странно писмо, в което подателят вместо име бе използвал символа с трите преплетени кръга. Същият, изобразен и на златния пръстен на Краньоти.

Лука бе абсолютно сигурен, че е изтрил тези съобщения от паметта на служебния си компютър, така че мисията на извършителите изглеждаше безсмислена. От друга страна нападателите едва ли са могли да знаят този факт и вероятно са решили да не рискуват. А как по дяволите са научили кой е получателят, освен ако по някакъв начин не са засекли тази кореспонденция или пък са имали достъп до електронната поща, която е използвал самият Краньоти. Може би, когато е бил измъчван, е съобщил тази информация на екзекуторите си. Да, това изглежда логично. Все пак този ребус трябваше да бъде разрешен от полицията, а не от него.

Лука изгълта последното парче от сандвича и смъкна краката си от парапета. Бяха започнали леко да изтръпват. Бе доволен, че грижите около подготовката и откриването на изложбата вече са минало. От друга страна мислите му го връщаха към онези детайли, озадачили го в апартамента на банкера: все още не беше намерил разумно обяснение и за тях. Лука често се ядосваше на себе си и най-вече на тази странна способност на мозъка си, която не един и два пъти го бе държала буден до ранни зори, след което отиваше на работа като пребит. Знаеше, че няма спасение – трябваше по-скоро да даде отговор на въпросите, маршируващи като армия в главата му.

Той напусна с раздразнение балкончето, влезе в стаята и се запъти директно към библиотеката си. Тя заемаше почти цяла стена – дървени рафтове, претрупани с книги. Без да се двоуми изтегли една не много дебела книга с херметически текстове на гръцки език. Същата, от която Марсело Фичино бе превел своя Пимандер. След десетина минути откри пасажите, които бе разчел на едната от колоните, нарисувани на картината в апартамента на Краньоти. Знаеше, че не греши относно пасажите, но все пак искаше отново да се увери. Наистина не се лъжеше. В оригинала ставаше въпрос за „филос”, което в превод от старогръцки означаваше приятели, а съвсем ясно си спомняше, че на колоната бе изписано „Филе”, и то с главна буква. При това с представка „пар” пред нея, която в този си вид не означаваше нещо смислено. Може би бе име, поне това подсказваше главната буква, но каквото и да бе, не кореспондираше с оригиналния текст. По всяка вероятност е било вмъкнато нарочно, поради някаква неясна причина. И това несъответствие се появяваше на картина в дома на един банкер, и то убит банкер! В главата на Лука отново прозвучаха думите на Анджело, който изказа предположение, че Краньоти е бил измъчван, за да издаде някаква тайна. Дали пък несъответствието не водеше към тази тайна? Спомни си, че древните мъдреци са променяли детайлите в даден текст, за да „засекретят” определена информация. По този начин тя ставала неразгадаема за обикновените хора.

Лука остави книгата и грабна първата енциклопедия, изпречила се пред очите му. Отгърна я на буквата „Ф” и започна да проследява с пръст думите в колоните. Показалецът му спря на думата „Филе” – остров на река Нил от Горен Египет, точно над първия катаракт, като името му е дадено от гърците. А сега се използва арабското му наименование – Островът на храмовете, поради добре запазените храмови комплекси на Изида, Хатор и Имхотеп. Храмовете били достроявани по времето на птолемеите, а по-късно и при римляните, които почитали особено култа към богинята Изида.

Лука вдигна поглед от страницата и се замисли. Без всякакво съмнение в херметическия текст беше вмъкнато името на египетски остров, на който бе построен най-големият храм на една от най-почитаните в древния свят богини: съпруга на бога на отвъдния свят Озирис и майка на първия митичен египетски фараон Хор.

– Защо пък Изида?! – зачуди се уредникът. – Тронната богиня, тъй като йероглифът й включваше трон. Онази, която според египтяните имаше много имена и владееше всички тайни на магията или „хека”, а според старогръцкия писател Плутарх името й означаваше знание.

– Пар Изис – прошепна без да иска Лука, използвайки гръцкото име на богинята, след като първо бе изпробвал варианта с един от египетските й еквиваленти - Асет.

Докато с египетското име не се получаваше нищо смислено, то с гръцкото не беше така. Словосъчетанието ясно определяше името на голям европейски град – френската столица Париж. Сега на място си идваше и онази странна представка „пар”, която на старогръцки във вида „пара” имаше значение на наблизо, наоколо, а на древноегипетски като „пер” означаваше – във владението на, при, т.е. при Филе или при Изида, ако се използваше името на главната богиня на острова. Все пак „пер” лесно можеше да се трансформира в „пар”, древноегипетските йероглифи са обозначавали само съгласните звуци, но не и гласните. Също както при иврит.

Още повече че едно от значенията на „пар” на латински и на френски беше „до, при” някакво място. И в текста бе използван не египетския, а европейският вариант на тази представка, което бе още един довод да насочи вниманието към Стария континент.

Лука знаеше, че римското име на града е било Лутеция, но след това, според една от най-разпространените версии, това име отпаднало, за да бъде заменено с наименованието на галското племе Парисии, което живеело по тези места. На келтски език името можеше да се преведе като казан или котел, но това бе само предположение. Спомни си още, че при културния обмен с други библиотеки беше попаднал на рядко старо издание, в чиято анотация се споменаваше за вероятността името на Париж да произлиза от това на египетската богиня Изида, чийто култ по тези места е бил пренесен от римляните.

Все още само по халат Лука се върна отново до библиотеката, огледа набързо заглавията на книгите. За момент се замисли, обърна се рязко и се отправи към портативния си компютър. Отвори го, влезе в сайта на библиотека „Марциана” и кликна върху линка, който го отведе в базата данни. Попълни полетата за име и парола и след секунди програмата за достъп му предостави възможността да оперира с данните от целия виртуален фонд на библиотеката. Отвори каталога на обмена и се спря на френския отдел. Само след няколко страници попадна, на това, което търсеше. Жил Корозет – един от първите историци, написал цялостна история на френската столица. Лука копира името и веднага се насочи към полето за търсене, кликна върху опцията за автор и пейстна в празното поле името от каталога. Потвърди избора си и в следващия момент на екрана се изписа съобщение, че заявката му се обработва от системата. Когато се отвори нов прозорец, имаше отбелязано само едно попадение, но то бе напълно достатъчно: „Старини, история и особености на Париж”, издание от 1550 г.

Заглавието бе в синьо, което означаваше, че хипервръзката ще да го отведе директно до електронния вариант на книгата. Лука се усмихна на късмета си, тъй като не беше сигурен, че ще открие тази книга в базата данни. Явно бе постъпила съвсем наскоро по линия на обмена. Кликна върху хипервръзката, отвори се нов прозорец, на който се появи заглавната страница на самата книга. Но вместо да започне да я преглежда, Лука натисна клавишната комбинация контрол + F и изписа в новопоявилото се прозорче „Изида”. След секунда търсачката го отведе до първото попадение. Погледът на Лука се плъзна хищнически по редовете на открития пасаж:

„Що се отнася до възникването на името, говори се, че там, където се намира Сен-Жермен де Пре, е имало храм на Изида.....Мястото се наричало Храма на Изида, а намиращият се наблизо град – Паризис..., което означава недалеч от храма на Изида.”

Лука стана бързо от стола, отново се върна до библиотеката и клекна до най-долния рафт. Дългите му пръсти хванаха сравнително тънка книга и я изтеглиха – представляваше туристически пътеводител на френската столица. Отвори я на показалеца и спря, едва когато стигна до абатството „Сен-Жермен де Пре”. В справката за него се казваше, че е най-старото в града. Фактически датираше от времето на първата френска династия на Меровингите. Дори някои от кралете бяха погребани в него. Сега се намираше на едноименния булевард, от лявата страна на Сена, до Латинския квартал. По-любопитното в историята му бе, че в първата половина на XVIII век един от абатите бил с кралска кръв: принц Луи дьо Бурбон-Конд, граф на Клермон – виден член на Френската академия. Но най-интересното бе, че през 1743 г. е бил избран за Велик магистър на всички френски масони.

Странно, но „сгрешеният” текст от колоната водеше директно към бенедиктинско абатство, намиращо се в сърцето на Париж. Каквато и да бе връзката, тя трябваше да се търси именно там.

Лука затвори пътеводителя с треперещи от обхваналото го вълнение ръце и го остави на мястото му. Върна се в спалнята, измъкна нервно клетъчния телефон от страничния джоб на сакото, проснато нехайно на леглото, и набра номера на Анджело. Щом чу гласа му веднага разказа набързо за откритието си.

– Е, какво ще кажеш? – попита задъхано Лука щом приключи с разказа си.

Последва изнервяща пауза. Най-накрая се чу леко покашляне и спокойният и нисък тембър на Анджело:

– Тогава си стягай багажа, друже, защото утре ще хванем първия самолет за Париж.

– Как така? – отвърна без да скрива изумлението си Лука.

– Много просто. Днес ми попадна списък на пътуванията, които Краньоти е осъществил през последните дни от живота си, изготвен лично от секретарката му. Познай къде е бил седмица преди да го открием в онзи склад на пристанището?

Настъпи ново мълчание, този път от страна на Лука. Отговорът се изплъзна без каквото и да било усилие:

– В Париж ли?

– Знаех си, че не съм сгрешил като заложих на теб, експерте! – отвърна Анджело и се засмя. – А, щях да забравя. Можеш да подадеш молба до шефа си за нов компютър.

– Така ли? – възкликна Лука.

– От лабораторията съобщиха, че от твоя вече нищо не става. Твърдият му диск е безвъзвратно скапан.