Ключът на любовта

Глава 10

Дойде 1-ви юли – денят, в който снимачният екип трябваше да отлети за острова, предназначен за снимките на филма. Всички бяха обхванати от трескаво вълнение, суетяха се насам-натам, оглеждайки за последно дали целият необходим инвентар е натоварен на самолета – декори, сценични костюми, камери и всякакъв вид друга апаратура.

- Готови сме. Можем да тръгваме – извика накрая един от мъжете. Това беше режисьорът на филма Ник Съливан. – Нека си пожелаем успех и Бог да е с нас!

Един по един всички започнаха да се качват в самолета. Вивиън и Ричард се озоваха съвсем близо един до друг вътре в салона. Тъкмо когато тя вече се оглеждаше кое място да заеме, Джейсън се провикна от пилотската кабина:

- Вивиън, Ричард! Елате. Ето вашите места – първите две най-отпред. Най-важните ни фигури трябва да получат най-добрите места, нали така? – и той гръмко се засмя.

Двамата безмълвно се подчиниха и седнаха на седалките. Щяха да пропътуват цялото разстояние до острова, разделени само от няколко милиметра. Рамо до рамо. Вивиън леко извърна глава и се усмихна на Ричард. Той на свой ред също ù отговори с едва забележима усмивка и изрече:

- Е, г-це Питърсън, надявам се няма да Ви отегча с компанията си по време на полета.

- Какво говорите? За мен е чест да делим две съседни седалки – и Вивиън отпусна ръката си близо до неговата.

Самолетът набра скорост по пистата и след няколко секунди се отлепи от земята и полетя във въздуха.

Това беше първото излитане на Вивиън със самолет. В момента, когато машината се отдели от пистата, я обзеха необяснима паника и страх. Инстинктивно поиска да се хване за нещо и първото, което ù попадна, бе ръката на Ричард. Топлината на кожата му се вля в нейната длан и тя почувства как по гърба ù преминаха приятни тръпки. Страхът ù изведнъж изчезна като снежинка, разтопила се под силното слънце.

- Какво има? Уплашихте ли се? – усмихна ù се Ричард.

- Малко – отговори Вивиън. – Надявам се, не Ви изглеждам като някоя страхливка, която се плаши от най-малкото нещо. Просто за пръв път летя със самолет – чувството беше малко странно. Но сега съм добре.

Несъзнателно тя все още стискаше ръката на Ричард.

- Може да ме държите, ако така ще сте по-спокойна – каза Ричард.

Но Вивиън смутено отдръпна ръката си от неговата.

- Простете! Не исках да Ви притесня – едва успя да промълви тя.

- Не се тревожете. А и нали ни предстои много време, което да прекарваме заедно в бъдеще. По-добре да се опознаваме малко по малко – опитваше се да я разсее Ричард. – Представете си ме мен, когато се качих за пръв път на кораб. Два дни не успях да изляза от каютата си заради проклетата морска болест. Станах за смях на всички. Така че няма за какво да ми се извинявате. Всеки от нас има своите лоши моменти – Вивиън не можа да се сдържи да не се засмее, чувайки това признание от устата на Ричард.

Той говореше така мило, така мъдро и задушевно, че Вивиън изведнъж се почувства все едно цял живот бе летяла със самолет. Колко добре ù се отразяваше близостта на този мъж!

Прекараха следващите няколко минути в разговор за предстоящите снимки, след което и двамата замълчаха. Вивиън се загледа през малкото прозорче на самолета. Небето ù се струваше толкова близо, да протегне ръка и щеше да го докосне. Един след друг се редяха копринени облаци. Тя бавно притвори очи и се замисли – през съзнанието ù преминаха чудни, непознати картини. Навярно виждаше бъдещето. Вивиън леко се усмихна, а главата ù се наклони на рамото на Ричард. Неусетно беше задрямала.

Усетил главата ù на рамото си, Ричард внимателно се намести на седалката, за да му е по-удобно да придържа заспалата Вивиън. Завладя го изблик на нежност към нея, желание да я закриля. Не беше изпитвал нещо подобно досега. Дори и към Ребека. Какво ли беше това непознато чувство? Защо близостта ù смущаваше покоя му?

Когато Вивиън отвори очи, беше изминал вече повече от половин час. Тя изведнъж осъзна, че е заспала на рамото на Ричард и от притеснение бузите ù се покриха в ален цвят.

- Толкова съжалявам! Защо не ме събудихте? Какъв срам! – започна да се извинява тя.

- Как така ще Ви будя? Спяхте толкова сладко, като невинно дете. Сърце не ми даде да го сторя. А аз бях тук и бдях над Вас – отговори Ричард с присъщата си доброта.

* * *

- Вижте! Ето го острова – извика въодушевено Ричард и посочи с ръка.

Действително, след дългото пътуване самолетът ги беше отнесъл до островчето. Приближаваха. След броени минути щяха да стъпят отново на твърда земя. Вивиън надникна през прозореца на самолета.

Точно под тях, като малка зелена топка, се разстилаше остров “Червената орхидея”, разположен в южната част на Тихия океан – името си дължеше на множеството червени орхидеи, които цъфтяха там. Легендата гласеше, че преди стотици години един мореплавател пристигнал тук с любимата си, за да изследва местното население. За зла участ жената се разболяла тежко малко след идването им и загинала. Полудял от мъка, мореплавателят също решил да сложи край на живота си от близките скали. Прегърнал трупа на любимата си, той бавно закрачил към смъртта. По пътя ръката на жената се закачила за някакъв храст и една капка кръв обагрила бялата орхидея, която растяла наблизо. Цветето придобило кървавочервен цвят – символ на силната и страстна любов между двамата влюбени, които щели да бъдат заедно дори и след смъртта си. Оттогава на острова започнали да цъфтят червени орхидеи и местните хора вярвали, че те пазят спомена за тази красива любов, по-силна от смъртта и че душите им се възраждат с всяко цъфнало цвете...

Неслучайно сценаристите на филма бяха избрали същото име за острова, на който се развиваше действието, което те бяха създали. Това бе нарочно търсено съвпадение. Те вярваха, че легендата може да внесе допълнителна мистика в сюжета и бяха решени да я използват в лентата си. На мястото, където трагично бе умряла една любов, щеше да се роди нова, този път щастлива и благословена, преживяла хиляди препятствия и трудности, но въпреки това оцеляла, победила злото и триумфираща.

Всички възлагаха огромни надежди на този филм. А с приближаването на острова снимачният екип вече предвкусваше успеха.

У Вивиън това място събуждаше други емоции. Колко пъти беше преживявала съдбата на героите тук, на този остров. Беше плакала с тях, беше се радвала на щастието им. И през ум не ù беше минавало, че някога ще дойде на острова. Че ще бъде част от неговата флора и фауна, че ще сподели красотата му, магията му, че ще се докосне до мечтите си.

- Докато гледах филма, не предполагах, че мястото е толкова приказно красиво – възкликна Вивиън, не можейки да сдържи вълнението си.

- Как така, докато сте го гледала? – учуди се Ричард, дочувайки думите ù.

- Не ми обръщайте внимание! От цялото това природно вълшебство мислите ми започнаха да се объркват... Исках да кажа, докато четях сценария на филма – успя да се измъкне за пореден път от неловката ситуация Вивиън.

Най-накрая самолетът кацна недалеч от брега, на един от хълмовете, пригоден за излитания и приземявания на самолети. Пътниците нетърпеливо слязоха от машината, замаяни от дългия полет. Още със стъпването на това райско кътче ги лъхна аромат на свежа зеленина, примесен с хладния океански бриз. От всички страни долитаха звучните песни на тропически птици, които навярно им пожелаваха “добре дошли”.

- Хотелът е тук, съвсем наблизо – обърна се Джейсън към Вивиън, която все още не можеше да се опомни от случващото се. – Хайде, Ричард, идваш ли?

 Хотелът – единственият на острова – наистина се намираше съвсем близо до плажа, кокетно сгушен между две скали. Няколко палми се издигаха от предната му част, като войници, застанали на пост. Той представляваше старинна бяла сграда на два етажа, с уютни стаи с изглед към океана, над който вечер танцуваше луната, а сутрин слънцето поздравяваше ранобудните птици, прелитащи наоколо. Персоналът, работещ в хотела, идваше и си отиваше от острова с малка яхта, пригодена и за разходки сред океана за любителите на забавни пътешествия.

 Мястото все още не беше превърнато в голям туристически център. Особено във вътрешността на острова рядко стъпваше човешки крак. Там необезпокоявани живееха местни племена, запазвайки обичаите си от преди хиляди години. Почивка на това място можеха да си позволят единствено богати хора, които пристигаха на острова с частния си самолет или яхта, за да прекарат няколко дни на спокойствие в красивия хотел сред девствена природа. Но туристи в момента тук нямаше, защото целият хотел беше резервиран за снимачния екип. Всичко беше предварително платено и уредено.

 - Хайде, колеги! Да се насладим на кратка почивка след изморителното пътуване – чу се гласът на един от операторите, след като всички бяха влезли и получили ключовете на стаите си. – След това ще поогледаме отново района за предстоящите снимки. Надявам се, че всичко си е така, както го оставих предишния път, когато идвах тук. Това е то да съчетаеш работата с приятните емоции.

Стаята на Вивиън се намираше на втория етаж. Мраморни стълби, декорирани с цветя от двете им страни, я отведоха до там. Отключи вратата и се огледа. Стаята беше обзаведена с вкус и още с влизането ти създаваше усещане за комфорт. Подът беше застлан с мек килим с флорални мотиви. Спалнята ù представляваше масивно дървено легло, над което се спускаше розов балдахин. Слънцето влизаше в помещението от двата големи прозореца и изпълваше стаята със светлина. В единия ъгъл имаше изящна малка маса с два стола, която Вивиън можеше да ползва за писане, четене или просто за отмора, загледана в неуморните вълни.

“Тук е като в приказка!” – плесна с ръце Вивиън. “Същински земен рай – островът, хотелът и Ричард сред цялата тази вълшебна красота. Каква щастливка съм само!”

Възхита и радост се четяха в погледа на Вивиън, когато тя с един скок се озова върху мекото легло и дълго лежа по гръб с разперени ръце. “Това е моето чудо!”