– Господин президент, Земята е унищожена. – гласът беше задъхан. Думите излизаха на части и бяха почти неразбираеми.

– Големи ли са пораженията и загубите ни?

Кратко мълчание.

– Ядреният удар беше прекалено силен… загубихме почти всичко… планетата е опустошена…

Пак мълчание, този път малко по-продължително.

– Тоест, Северна Америка вече не е същата?..

Отново тежка и мъчителна пауза

– Господин президент, Северна Америка вече не съществува. Унищожена е напълно. Както и Европа, Азия… Все още нямаме пълни данни за Южна Америка и Австралия. Почти всички комуникационни връзки са прекъснати. Цялата планета Земя е унищожена. Нашият ответен ядрен удар също беше успешен…

Думите увиснаха със страшна сила в като че ли замръзналото околно пространство. Някаква неестествена тишина беше обхванала всичко наоколо. Толкова беше тихо, че човек дори можеше да чуе как ужасът бавно се прокрадваше. И в този момент прозвуча най-важният въпрос:

– Кой ще поеме отговорността за нападението над нас?

Всички в помещението се спогледаха.

– Господин президент…

– Не ме ли чухте – питам ви кой ще поеме отговорността за всичко това? Все още никоя групировка ли не е направила изявление? Какво ще правим, ако никой не поеме отговорност?

– Господин президент, Земята е почти напълно  разрушена, трябва да помислим за…

– Аз много добре чух какво е разрушено! – тонът започна да става по-висок – А вие разбрахте ли какво ви питам? Един напълно ясен въпрос – кой ще поеме отговорността за това нападение? – лицето на президента беше станало толкова червено, че чак беше започнало да потъмнява – Питам кой ще поеме отговорността за унищожението на света и човечеството?! Кой ще поеме проклетата отговорност?! – той удряше с ръка по плота пред себе си – Кой ще поеме отговорността? Кой?…

Copyright Adrian Bantchev 2010