Коледни подаръци

Крис работеше в Централна поща вече двадесет и две години, но никога не беше си и помислял да отвори чуждо писмо. До онзи декемврийски ден, когато пред погледа му попадна поизмачкан и позацапан плик, надписан с неуверен детски почерк. Може би адресът привлече вниманието му: "До Северния полюс, за Дядо Коледа". Крис го отдели настрана от другите и цял ден писмото не излезе от ума му. Мислеше си колко е тъжно, че няма кой да го прочете и как трябва да го захвърли в склада при другите непотърсени пратки. Представяше си как някое детенце тайно от родителите си го е написало и пуснало в пощенската кутия и как напразно ще чака и ще се надява в коледната нощ. Опитваше се да си върши работата съвестно както всеки друг път, но измачканият плик все се промъкваше в мислите му, докато в края на работния ден уж случайно се озова в джоба му.

    Коледните празници бяха за Крис най-тъжния период от годината. Откакто жена му почина преди шест години, а дъщерите заминаха да учат в други градове и впоследствие се омъжиха и останаха да живеят там, Крис се чувстваше много самотен. Вечер сядаше с чаша чай пред телевизора и тъжно се взираше в екрана, без да го вижда. Понякога дори си говореше сам. Нямаше какво да прави, нямаше за какво да мечтае. Но тази вечер нямаше търпение да се върне в къщи и да прочете писмото. Кой знае защо, имаше чувството, че това е много важно, едва ли не съдбоносно. Писмото гласеше следното:

     "Мили Дядо Коледа! Аз се казвам Мила Георгиева и съм ученичка във втори клас. Тази година бях много послушна и добра. Мама казва, че тази Коледа няма да можеш да дойдеш, защото няма сняг, но аз тайничко се надявам. Мама е много болна и точно затова ти пиша. Аз дори не искам подарък, искам само да се върне усмивката по устните на мама. Аз вярвам в теб, вярвам в магията и чудесата на Коледа и затова те моля с цялото си сърце: направи така, че мама да оздравее, защото аз си нямам никой друг на света."

      Това беше преди пет години. В коледната сутрин малката Мила отвори входната врата на дома им и замръзна от изненада. На прага беше оставена голяма кошница, пълна с шоколадови лакомства и плодове, а между тях надничаше малка сладка муцунка. Кученцето беше още бебе, увито в топло одеялце, а на врата му беше вързана червена панделка. Имаше и картичка, на която пишеше "За най-добрата дъщеря на света от Дядо Коледа".

       Оттогава животът на Крис се промени. В очите му се появи живец, а особено в навечерието на Коледа, ставаше някак по-енергичен и съсредоточен, но и по-щастлив. Всяка година няколко различни деца получаваха подаръци от Дядо Коледа -  все пак възможностите на Крис не бяха големи, но гледаше да зарадва деца, които наистина имаха нужда. Не подаряваше подаръци на деца, които пишеха: "Мили Дядо Коледа, прати ми ново колело с двайсет скорости, защото старото вече ми омръзна". Не, той просто подаряваше надежда на бедните деца.

       Работният ден почти беше приключил, когато Крис сложи писмата в джоба си. Това бяха последните две писма за годината, адресирани до Дядо Коледа. Обърна се и срещна острия поглед на началника си, когото не беше чул да влиза. Смути се.

         - Не е каквото си мислите - промърмори. Боже, по-тъпа реплика не можа ли да измисли? Чувстваше се като прелюбодеец, когото са хванали на местопрестъплението.

         - В моята служба не търпя крадци! - прогърмя гласът на Шефа. - Имаш ли нещо да кажеш в свое оправдание?

       Какво можеше да каже? Бавно остави писмата на бюрото и тръгна към изхода. Разбираше, че вероятно ще загуби работата си, но не съжаляваше за нищо.

       Беше задрямал пред телевизора, когато го стресна звънецът на входната врата. Не беше звънял от години, навярно някой беше сбъркал етажа. Но на вратата стоеше началникът му и смутено се усмихваше?

         - Може ли да вляза? - попита.

       Крис мълчаливо му направи път. Затвори врата и остана прав.

         - Крис, не бях прав! - започна шефът му. - Моля те да ми простиш! Разбрах всичко, още щом видях адресите на писмата. Мила и майка ѝ са ми съседки. Целият квартал още говори за тайнствения Дядо Коледа. Майката оздравя като по чудо, а лекарите почти я бяха отписали. А Мила... няма за нея по-скъпо същество на света от кученцето и на всички се хвали, че го е получила от Дядо Коледа.

        Крис не знаеше какво да каже. Изведнъж осъзна, че още стояха прави в средата на стаята.

           - Ами... да пием по чаша вино - предложи.

           - Добре, но само ако ми помогнеш да зарадваме едно друго болно дете. Нали вече имаш опит... Дядо Коледа...

        Двамата си говориха до късно през нощта и вече не бяха уморени самотници, а щастливи Дядо Коледовци, свързани чрез своето съзаклятие. Без да осъзнават,

и те бяха получили коледен подарък - едно ново приятелство.