Колко е важно е да бъдеш невинен

   – Падналите ангели не се пенсионират – каза Наташа – Това чувал ли си го?

   – Не – признах чистосърдечно. – Какво означава?

   Наташа се поприведе и ме погледна някак отдолу и отстрани. Един кичур от правата и руса коса падна върху половината ù лице. Почувствах се глупаво.

   – Означава, че ангелите не се пенсионират, дори когато са паднали. – Наташа въздъхна. – Те продължават да помагат.

   – Да. – казах. – Но ти си млада. Защо да се пенсионираш.

   Сервитьорката донесе водката и доматения сок.

   Наташа мълчеше и ме гледаше замислено.

   – Наздраве за падналите ангели! – казах и отпих. – На кого помагат?

   И Наташа отпи. Музиката беше доста силна, говорихме си между песните.

   – На всеки – каза след малко.

   Вдигнах рамене. Какво искаше да каже, не разбирах. Дали Наташа не беше паднал ангел в момента?

   – Ти... паднал ангел си? – попитах за всеки случай.

   Наташа въздъхна. Въртеше широката кристална чаша между тънките си пръсти с нежен розов маникюр. После гаврътна на екс водката.

   Почувствах лек страх да продължа този крайно пестелив разговор. Дали да се подам на инстинкта си и да забравя? Облегнах се на стола и се загледах в красивите бедра на танцуващите на сцената момичета. Бяхме на най-близката маса до подиума. Започнах да разсъждавам наум.

   Аз съм отдавна женен и консервативно мислещ мъж. Независимо от това, като всеки човек, дори и такъв, какъвто посочих по-горе, си имам ангел-пазител, който стои зад гърба му и го води и помага. Ако сега изневеря на жена ми с някоя от тези красиви танцьорки, а ангелът се окаже безсилен да ме спре, какво става с ангела? Става ли той автоматично (след прелюбодеянието) „паднал ангел”? Или може би аз се превръщам в паднал ангел, а моето място заема друг, консервативно мислещ и женен мъж...

   Все още ми беше сложно. Отпих от доматения сок. Водката, както винаги,  само близнах.

   – Падналите ангели не се пенсионират – каза отново Наташа.

   Почвах ли да схващам или така ми се струваше?

   Ако наистина падналият ангел остава на служба, значи никога не ще е късно да ме спаси. Но как ще ме спасява, ако вече съм изневерил. Не, аз повече не мога да бъда спасен, аз трябва да спасявам невинните от изкушенията. Това ще да е било.

   Погледнах Наташа. Излиза, че тя се чувства паднал ангел и иска да спаси някого. Огледах се. Нямаше кого да спасява, освен мен.

   – Наташа, мен ли искаш да спасяваш? – попитах направо.

   Наташа ме погледна втренчено. После поклати глава хоризонтално. Това какво значеше – „да” или „не” на руски? Винаги забравях.

   –  Искам да спасявам себе си – каза тя и изхълца. – Защото няма кой да ме спаси. Няяяма! – Наташа внезапно заплака.

   Протегнах се и състрадателно я потупах по гърба. Гърбът ù беше костелив и самотен.

   От последния път, когато се видях с нея, тя беше се променила коренно. Беше паднала и си счупила крака и куцаше. Нещо беше направила със зъбите си и усмивката ù беше много хубава. Черната ù рокля стоеше прекрасно на слабото ù стройно тяло. Прическата ù беше стилна. Но... куцаше.

   Дядо ми казваше, че трябва да внимавам с хора, които куцат. В момента много внимавах. Държах се внимателно с Наташа и нищо повече. Макар че много ми се искаше да знам какво се беше случило.

   – Ти, в сравнение с мен, си ангел! – каза Наташа. – Ти никога не можеш да бъдеш паднал ангел. Ни-ко-га!

   В такива моменти поглеждах надолу и се срамувах. Всичките ми приятели искаха да ми намерят любовница, но аз се дърпах. Беше ми добре и без любовница. Това обаче ги амбицираше. Странно. Нима и Наташа...

   – От една година не мога да взема решение да напусна мъжа си – продължи тя. – Ти не ми даваш. Ти, с твоята невинност! – ожесточаваше се тя. – С твоите позитивни възгледи за любовта и брака. Няма любов! Няма приятелство! Няма брак!!!

   Мълчах благоразумно.

   – Ти си ненормален – продължаваше Наташа. – Невинен и ненормален! Ти не обичаш жена си, както аз не обичам мъжа си, но не си го признаваш. Искаш да ù изневериш с първата... – Наташа благоразумно не се доизказа. Нещо ù подсказа, че така ще нарече и себе си. – Ами да, не си нормален – повтори тя.

   – Не бъди груба – рекох помирително – знаех, че тонът ми ще я издразни. Предпочиташе да ù трясна един. – Аз те харесвам и като паднал ангел.

   Това последното не трябваше да го казвам. Ако кажеш на един паднал ангел, още повече от женски пол, че го харесваш и когато е паднал, непременно ще се разциври. Падналите ангели страшно обичат да бъдат харесвани и утешавани. Или поне да се отнесеш към тях приятелски....

   Наташа обаче бързо се овладя (съвсем по руски)  и пое дълбоко дъх, после се премести по-близо до мен. Обутият ù в черен чорапогащник топъл крак долепна до моя. Отстрани погледнато изглеждахме много интимно, почти като любовници, но в действителност не беше така.

   – Представи си един човек, за който допускаш, че те харесва, че е нещо повече за теб, как да кажа, влюбен е в теб... в мен. – каза Наташа. – И аз съм влюбена в него, обаче не мога да се реша. И знаеш ли защо не мога да се реша да го напусна... мъжа си. Защото е невинен като теб! Винаги ще ми прости, винаги!...

   – Не винаги – рекох, но Наташа сякаш не ме чу. Мислеше за Другия.

   – Бях на тази маса, когато го видях да минава на отсрещния тротоар. Знаех, че ако изтичам сега при него, никога няма да се върна повече у дома. Никога. И знаеш ли какво направих?

   – Изтича – казах. – Но се спъна в подлеза и падна. Счупи си крака и той зарасна накриво. Затова сега куцаш. Тъкмо намери любовта и я загуби. Беше наказана...

   – Откъде знаеш!? – Наташа ме погледна с толкова широко отворени очи, че побързах да се дръпна назад. Паднех ли случайно вътре, нямаше измъкване.

   Дали да ù кажа все пак. Истината и само истината.

   – Аз те спънах, Наташа – рекох тихо. – Стоях невидимо зад теб. Така трябваше. Аз бях твоят ангел-пазител.

   Почувствах, че трябва да кажа още нещо. Лъжата, непременно лъжата.

   – Кракът ти ще се оправи – казах – ще спреш да куцаш. Мъжът ти ще си намери любовница и ти ще бъдеш свободна да се влюбиш отново. Всеки има право на тридесет секунди щастие и го намира, дори и куцайки.

   – Сигурен ли си? – прошепна Наташа.

   – Сигурен съм – прошепнах.

   После се изкашлях. Държах се твърде сантиментално. Време ми беше да се пенсионирам най-сетне и аз...