из ”записките" на Нели

            В другата част на острова Светлана и Грег  бленуваха своето спасение и незнайно защо търсеха еликсира, амброзията за всички изгубени  корабокрушенци - водката. Дали това е част от синдрома на корабокрушенеца: да жадуваш  всичко онова, което не би могъл да имаш и в този неистов блян по невъзможното да крещиш отчаяно SOS: Save our Souls!

       Май  има хора , чието поведение не се подчинява на такива нормални неща. Има хора, които не обезпокояват душите си с подобни проблеми, има хора, които са откриватели по дух, по поведение и чиято мотивация не се вмества в рамките на известните ни вече стереотипи.  Позитивната нагласа към откривателството, дори да граничи с халюциногенност, понякога е доста печеливша формула на действие  дори и в безизходна ситуация. »Който търси, винаги намира...« -си пеел някога един пътешественик и открил тонове от лед на екватора. ;) Усмихвате ли се?! И аз се усмихвам ;)...)

Светлана

  Къде, по дяволите, беше Марко?! Марко?! Кой беше Марко? Трудно ми е да мисля, боли ме главата, но не мога да разбера от пиенето ли е или от удара... Имаше и още нещо, палма... Марко, водка. Тая водка ще ме довърши, но тук някъде има водка. Да, в джоба на Марко. Ще я намеря! Просто няма как!
 - Грег, тръгваме.
 - Къде?
 - Защо ме гледаш така? Аз може и да съм луда, но тук някъде има водка, вярвай ми!
 - Да бе! Как позна какво ми се пие? Не се шегувай с тези неща.
 - Тръгвай, ако ти се пие! – хванах го за ръката и го задърпах. Той само поклати глава и тръгна след мен. – Може и да бъркам, но... Само да не ме удариш, ако вместо водка се натъкнем на резлива боза. Посегнеш ли ми, ще ти шибна два шамара.
 - Направо ми четеш мислите. Ако така откриваш и водка, цена нямаш.
- Леле, паднал ми е някъде етикета с цената, егати. Абе, Грегъри, вълната ли ми дойде или и на теб ти е толкова горещо?
 - Каква вълна?
 - Е, не цунами де. Обливат ме топли вълни - или е критическата, или хормоните ми са се разиграли. Грег, ти целуна ли ме под онази палма, може да е от това?
 - Не, правих ти изкуствено дишане, беше припаднала.
 - О, аз тогава ще си припадам през пет минути.
 - Ама ти преструваше ли се или...
 - Абе, имам някакъв спомен...
 - Значи си трезва като...
 - Внимавай какво ще кажеш! С твоите сравнения... Къде ли са другите? Добре ли са? Ах, как ме боли глава! Хей, Гринго, трябваше да те питам нещо, ама забравих какво. Или май те питах, но ти не ми отговори.
 
 Грег

 - Скъпа, адвокат не отговаря без да е получил хонорара и да усеща приятното му шумолене в ръцете си. – казах. – Дай да тръгнем към горичката, дето има сянка, че тук ще се изпържим като шведски турист на българското Черноморие. Веднъж видях един такъв и от тогава избягвам да се излагам на слънчеви бани. От теб искам само да надушиш посоката.
 - Твоя съм с все посоката. Дай към оная висока палма у лево. Това е.
 - Какво е това?
 - Абе не задавай тъпи въпроси. И без това главата ми е като тенджера под налягане. Имам си пресантиман. Знаеш, че ги умея тия работи. Прочела съм няколко книги от Джуна. И един път без малко да си пия водката с нея.
      Вдигнах ръце и тръгнахме. Не очаквах, че раят е такова неуютно местенце. Над нас пикираха като щурмови самолети различни видове насекоми и някои се впиваха в мен с настървеността на партиен функционер в черна каса. Винаги съм подозирал, че има нещо гнило в тази приказка за рая, но сега бях на път да кривна с голямо желание към ада. Нямаше табелка обаче. Поради тази причина следвах Светлана. Ако се чудите къде е, трябва да тръгнете след някоя красива жена и сте там. Гаранция.
     Навлязохме под сянката на дърветата и се почувствах малко по–добре. Светлана също, при което взе веднага да задава въпроси:
 - Грег, аз май вчера ти предложих брак, а?
 - Не помня. – отвърнах. Първо правило на свидетеля е да го играе ударен от дълбока амнезия човек.
 - Абе върти ми се нещо такова в главата. – промълви несигурно тя – Може пък само да съм сънувала?
 - Това ще да е?
 - Да де, ама ми изглеждаше толкова реално.
 - Случва се. - отвърнах. Явно беше вече във форма. Нямаше да мога да й затворя устата.
 - Сигурен ли си?
 - Напълно. На теб не ти ли е жега?
 - А не, идеално ми е. Що, на теб топло ли ти е?
 - Умирам от жега.
 - Миличкият ми той, ще трябва да предприемем нещо.
 - Моля те само да не е това, което си мисля!
 - И какво си мисля? – запита и в същия момент се спря внезапно – Грег, какво е това голямото черно нещо под онази палма?
 - Не ми казвай, че е пума.
 - Не бе. Не мърда и е по–голямо от пума. И е квадратно. И е .....
 - Контейнер. – изпреварих я аз.
 - Сигурен ли си?
 - Гледал съм Дискавъри. Дай да видим какво има в него.
    Приближихме плахо и внимателно като сапьори към минно поле. Беше доста голям. Нямаше да мога да се изкатеря по него. Прецених за миг обстановката, като капитан на кораб изпаднал в затруднено положение и реших да жертвам част от екипажа.
 - Ти ще трябва да се качиш. 
 - Защо пък аз?
 - По–лека си и ще те вдигна, а с мен определено ще ти бъде трудно.
 - Добре де. Ще се кача. Какво толкова?
 Това й харесвах. Винаги беше готова да се жертва за другите. Подложих гръб и тя се покатери по мен. Цопна в контейнера и я изгубих от поглед. Настъпи едноминутна тишина. Тя не можеше да мълчи толкова дълго за това притеснено извиках:
 - Добре ли си?
 - Повече от добре. – чух приглушения й глас.
 - Какво има вътре, скъпа?
 - Водка. – извика радостно Светлана – Много водка. Много кашони с нея.
 - Боже, ще се живее! – извиках. – Отново в Рая.

Дали ме чу, не знам, но от вътрешността се разнесоха нежните трели на Смуглянка. „Как та летом на рассвете, заглянул...”

(Не знам кой ден сме днес, но водката вече не е мираж!!)

Миа

      Четиримата се втурнахме по посока на изстрелите. Казвам четиримата, защото Арчи, след първоначалното стъписване, вече  лаеше яростно  непознатия...
      Според мен пробягахме последните метри като счупихме рекорда на Болт от 9.8 секунди, но аз все пак мислено си отбелязах да поработя върху стила си на тичане - трябваше да е по-секси, когато Марко тича зад мен...
         Заковахме се пред непознатия. Висок, симпатичен, гладко избръснат, без трапчинки, облечен с някаква странна униформа,  гледаше ни доста подозрително:
-    Какво правите?! - щяхте да убиете Арчи! - възмути  се Нели на езика на Гьоте.
     Непознатият явно не беше фен на Гьоте, защото продължи да ни гледа като прокурор обвиняем.
     Но аз съм Миа. Не  мога да устоя на мъже в униформа и преведох думите й с изящен  харвардски акцент:
-    How do you do? Как сте? Какво правите?
-    Вие какво правите тук? - без никакво въображение отговори непознатия.
-    Свършихме горивото и паднахме тук. - Нели пак включи долносаксонското си наречие, но офицерът кимна разбиращо. (Ех, знаех си, че е полиглот!)
-     Има и още от групата - додаде Марко, което видимо притесни юнака:
-    Това тук е частен остров - забранено е за посетители!
-     Хей, четох, че Джони Деп и Ванеса Паради са си купили наскоро остров! Това ли е той?- заговорнически намигнах аз.
-    Ах, Миа, откога искам автограф от Джони Деп - какъв късмет да катастофираме тук! - изръкопляска с ръце Нелката.
      Марко ни изгледа като лунатички, а после с пародиен говор на бруклински гамен каза:
-     Сори, брато, от обезводняването е ...
-     Не може да останете тук - процеди през зъби офицерът - Скоро се очакват ВИП-гости на острова и вас трябва да ви няма !
-    Не може ли да се включим в програмата - погледнах го умолително аз - Като намерим Лажова, тя пее такива цигански романси на руски...
-      След 2 водки-поясни Марко.
-      А аз мога да рецитирам "Лорелай" в оригинал - призна си Нели .

-    А Арчи пие бира и носи питиета по масите - доуточни Марко и непознатият хлъцна. 
      Точно в този момент се случиха 3 неща едновременно:
     Арчи, който досега гърлено ръмжеше, проточи шия и наостри уши. Радиостанцията на охранителя заработи, а от далечината се дочу характерен глас: "Там смуглянка-молдованка..."
-   Това е Лажова! - скочихме и тримата.
-  Стойте тук! Забелязана е неизвестна и необозначена яхта, която наближава острова! Отивам до пристана и веднага се връщам! - нареди ни офицерът, но ние вече тичахме към дрезгавия глас на Светла .
- Дали ще стреля? - помислих си набързо, като сексапилно (надявам се) тичах пред Марко!

Нели

       Не стреля. Явно ние бяхме безопасните, а опасността приближаваше от друго място или пък се появиха по-важни задължения. Но така или иначе ние бяхме едно неизвестно или по-точно няколко ХИКСА в живота на този остров. Синдромът на корабокрушенеца естествено вече не ме вълнуваше, борехме се за оцеляване. Трябваше най-сетне да се намерим и да обсъдим ситуацията.  Всички действахме  инстинктивно. Дори Арчи. Той не лаеше и водеше групата тихо в  неизвестна посока. Кучетата имат особен инстинкт да намират стопаните си, независимо от разстоянията.

    Движехме се безшумно, в индианска нишка, притихнали като команчи. Дори Мия! Вече не мислеше май за сексапила си. Добре е, че имаме развит инстинкт за самосъхранение и бяхме чели някога в детството си книгите на Карл Май. Беше тъмно, за да дирим следи и счупени клонки, вървяхме на сляпо, но с изострени  и напрегнати  сетива и при най-малкия шум спирахме. Радвам се, че проявихме разум, защото изведнъж, сякаш от вдън земя,  на една ръка от нас, преминаха сенки.  Бяха повече от двама. Влачеха някакви сандъци в неизвестна посока. Явно  -  хора от яхтата, за която спомена охраната. Също неканени гости като нас, но едва ли попаднали случайно. Не дишахме. Не гледахме с широко отворени очи, защото знаехме как блестят в тъмнината - четири замръзнали сенки, изправени на нокти,  слели се с тревите и дърветата като самоуки грийнхорни сред пустошта.

       Скоро непознатите, най-вероятно неканени гости от яхтата, изчезнаха в неизвестна нам посока... Белязахме мястото и направлението им със свои, едва забележими методи и после  ужасени  се запромъквахме напред като шепа партизани от Фронта Фарабундо Марти. Липсваха ни само автомати и някакво хладно оръжие. Бяхме убедени, че посоката е правилна. Скоро дочухме гласове - женски и мъжки и, макар да бяха познати,  отново останахме скрити. До тях имаше огромен черен денк или сандък, или контейнер... трябваше да го проучим. Преди да разкрием местонахождението и самоличността си трябваше да разберем какво има в него. Може би не беше честно да шпионираме, но вече имахме опит и не се показвахме просто ей така...

   А хората, които наблюдавахме от нашето скривалище, едва ли имаха представа за случващото се на острова и  явно  никак не се притесняваха...

Светлана
 - Грег, ще пийнем малко, само малко, а? Защото, защото не знаем къде са другите и как са. Ако имат нужда от помощ, трябва да сме трезви, за да помогнем.
 - Права си. Пийваме си, настъпва нощта и...
 -Грег, страх ме е.
 - Започва се.
  -Теб не те ли е страх? На непознато място сме, чувам някакви странни звуци. Да си пийнем ли още по-малко, а? Зверовете не употребяват алкохол, така няма да искат да ни изядат. О, имам бонбони в джоба, искаш ли?
 - Не бях пил водка с бонбони, но става - като няма друго, давай. Слущай, поне единият трябва да е трезвен, за да поддъжа огъня.
 - Добре, тогава, ти не пий. Аз ще пийна и ще поспя, страшно съм уморена. Ела по-близо до мен да се облегна. Хей, Грег, за женитбата! Знаеш ли, аз май чух Миа да предлага на Марко да се оженят и затова съм се объркала. Значи са били наблизо и са живи. Сега сме се отдалечили. Утре трябва да се върнем и да ги потърсим. Всичко ми е като на сън. В главата ми е пълен хаос, като кабелна телевизия и само се сменят каналите. Трябва да пийна и да се успокоя, да си подредя мислите. Грег, слушаш ли ме? Кажи нещо и ти! Какво ще правим, това не е филм?! Грег, прегърни ме, страх ме е. Теб не те ли е страх? Ще се напия и няма да ми пука от нищо и няма да бърборя толкова. Извини ме, Грег, сигурно ти надух главата. Да става каквото ще, каквото е писано ще стане и... Но нали можем да го променим?! Ако това е последният ден от живота ни? Ако ни изяде някой звяр или умрем от жажда или от глад? Какви би искал да са последните ти мигове? Аз искам да са прекрасни. Или съм луда, или прекалено романтична. Я, наздраве и каквото -  такова. Пийни и ти, аз да не съм алкохоличка да пия сама.
 - Ти нещо командваш ли ме? Пий, не пий. Много говориш, от страх ли е или си си такава?
 - Познай. Ако ти кажа, няма да ти е интересно да изкараш цяла нощ с мен. Хей, представяш ли си утре, събираме се всички, палим си огън, вие сте наловили риба... Ах, колко съм гладна.
 - Млъкни!
 - Я, ако искам! И всички разказват как са изкарали нощта. После се прибираме... със... Ти с какво предпочиташ, с яхта или със самолет? С яхта, стига самолети. Аз ще разкажа как цяла нощ ние с теб под зведното небе, пийни малко и ми дай и на мен, сме...
-  Си ми надувала главата...
 - Не, по-хубаво е, опитай пак.
 - Ти си луда.
 - Можеше да кажеш - романтична. Това е последната ти нощ, каква искаш да е тя? Ужасна или прекрасна? Избирай!
 - Бих предпочел...
 - Няма значение за теб, аз искам моята да е незабравима и така ще стане. Грег, гушни ме, точно така, сега ми е по-удобно. Погледни небето, колко е красиво! За какво си мечтаеш, хайде кажи нещо и ти. Колко ми е хубаво така!
 - Сега ще кажеш, целуни ме.
 - Разказвай... аз ще пия... не само водка, а и теб ще изпия на екс.
 - Само не на екс.
 - Добре, на малки глътки. Легни по гръб, отпусни се, нека погледаме небето и за малко поне помечтаем, егати и живота, не знаеш в следващия миг какво може да ти се случи, така че наслаждавай се на мига.
   Лежахме един до друг и гледахме звездите, бяха толкова много и така вълшебно блещукаха в мрака.
 - Бих могъл да се насладя, само ако млъкнеш.
 - Тогава ми затвори устата, но не с шамар, моля.
 Той се надигна и си сложи ръката на устните ми. Изправих се и аз.
 - О, това е трети вариант, не бях се сетила за него. Искаш да сме груби, така ли. Не, скъпи, ще бъде по моя начин, бавно и дълго...
 - От тая жена отърване няма.
 - Пак позна. Можеш ли да броиш до десет?! Ще те науча.
 - Ах, колко си гадна, нали аз ти показах този клип, това жените сте...
 - Но не можете да живеете без нас.
 - За жалост си права.

-  Тогава?
 - Нека бъде твойто.
 - Едвам те навих, хитрец! Целуни ме!
 - Луда!
 - Но сладка!
 - Отровна.
 - Сладка отрова... Точно така, добро момче... браво, ах колко си нежен. О, можеш и да си груб, давай!!! Така те харесвам!!! Не бързай, ела да се изкъпем. Правил ли си го във водата? Под любопитния поглед на луната? И вместо свещи да ти мъждукат хиляди звезди? Вземи и бутилката.
 Изправих се и затичах към брега.
 - Какви ги вършиш? Първо ме докарваш до лудост, после ти щуква нещо друго? Жени, ходи ги разбери.
 - Искам после да не ми казваш, че нищо не помниш, искам да го направим запомнящо се, завинаги, като за последно.

 
 Грег
 - Добре де. Добре. – отвърнах примирено.
 Светлана бавно навлезе в морето. В този момент от палмата, под която се бяхме настанили падна един кокосов орех. Точно до мен.
 - Ей, Светле, от небето падна мезето. – извиках радостно – Тук е ебати рая. Сервират, без да си поръчал.
 - Остави това мезе сега. Аз ти говоря за романтика. Море, звезди и ние.
 - Майната й на романтиката! Мезе звучи гордо като... чеверме. Егати. Взех да говоря в рими. Нещата май отиват на зле.
 - Ти си бил поет, Грег – извика някъде от тъмното море Светлана – Прикрит при това. Ето затова ти споменавам за малко романтика.
 - За к'во говориш, че от вятъра и прибоя не чух. Ром ли каза? Немаме ром. Само водка. При това цял контейнер. Откъде сега пък и ром ти се препи. Да не сме в Куба?
 Ей, като казах Куба и се сетих за пура. Сега да имаше една дебела и дълга, па да му запаля. Те това е романтика. Пура, водка и жената в морето, дето я дебне акула. Ударих се по челото и викнах:
 - Светле, излез от това море, че ще станеш мезе на някоя акула!
 - Кула ли каза, скъпи? Каква кула, като на принцеса? Ще ми построиш кула и от там ще гледаме вълните и звездите. Страшен си, Грег! Знаех си, че си романтик, ама го криеш.
     Изпъшках. Абе няма ли акула там край нея да я мезне, че тая жена не спря с тая романтика. Погледнах с надежда към морето. Светла си се плискаше най–спокойно и никаква акула наоколо. Кога ти требват, никакви ги нема. Егати акулите. Не. По–добре да не я закачат. С кой ще си пия пиенето тогава. Самотно е някак си само аз и контейнер водка. Все си трябва някой да ти викне едно наздраве, а е известно, че акулите не го умеят.
 - Светле, идвай тук да те гушкам! – викнах притеснен.
 - Няма да ме мушкаш! Така ли се говори на една дама? Пак развали всичко.
 - Не бе. Казах да те гушкам.
 - Стига с това мушкам. Има си време и място за тази работа.
 Отказах се да й разяснявам какво е искал да каже главния герой и пийнах дълга като магистрала глътка водка. Не мога да се разбера с тия жени и това си е. Ти къде го чукаш, то къде се пука.
 - Айде наздраве, компанията! – викнах. Това трябваше да я изкара от пустото море.
 - За каква мания говориш? – обади се Светлана – По мен ли? Голям си сладур. Сега идвам да те нацелувам.
       Не. На какво прилича това. Ще вляза в морето и ще я удуша с два пръста.

     Светлана се приближи и впи страстно устни в моите. Каква безразсъдна постъпка... Ток премина по тялото ми. Главата ми се замая, колената ми омекнаха и аз капитулирах... така или иначе ще се мре. Да живеем като  за последно. Паднах на колене и с развълнуван глас казах:

-   Светле,  любов моя,  ще се ожениш ли за мен?

  (следва продължение)