Кошмар

Отново се намирам в едновременно ледения, горещия, мокрия и миришещ на прясна почва тесен коридор без начало и вероятно без край. Чувствам се сякаш кръвта ми ври и кипи отвътре, но кожата ми е ледено студена, струйки пот избиват по цялото ми тяло, а противно на всичко усещам успокояващия аромат на земна почва. Демоничните гласове , които отекват обаче отнемат нотката на спокойствие във въздуха и ме карат да треперя.

     –Ерика, трябва да се присъединиш към нас! Мястото ти е при нас! Кажи, че позволяваш да те вземем! Последвай ни!

Зазвучават все по-силни, те идват към мен, а аз побягвам от тях. Плоскостта под краката ми започва да се руши, ставайки на пепел и пропадайки в бездната. Опитват да ме хванат. Страхувам се, че ще се изморя и ще пропадна също. Силите на противодействие ме напускат когато в далечината виждам сянка на високо момче, крачеща решително ядно към сянката на малко момиченце със свито тяло от уплаха. Разиграващата се ситуация ме мотивира , култивира енергията ми да не спирам да се боря да спася себе си от злото, което приближава мен и това момиченце. Ледените висулки, висящи отгоре, разтопени от огъня се насочват надолу към мен, отстъпвам , спъвам се и падам. Това ме разсейва и чувам писъка на момиченцето, придружен с вика на врага му. Гласовете, преследващи мен биват заглушени от мощността на техния вик. А аз пропадам в пепелта.

     – Неееее!!! – извиквам. Не можах да спася нито момичето, нито себе си.

И сега от нищото на изпепеляващата тъмнина нечия ръка хваща моята, никога нямам време да погледна чия е, а само мога да усетя силата й, с която успява да ме издърпва от кошмара.