Трета част

1. Мария Хосе
 –Доволен съм, момичета!-похвали ги управителят.-Оборотът се увеличава с всеки изминал ден.
 Сузана предлагаше дрехи, а Мария Хосе-парфюмерия.
 Тази нощ Мария Хосе сънува малко, пухкаво кученце. Доближи се до нея и се сви в краката ѝ. Тя го погали и то не пожела да си отиде. Като се събуди, дори погледна върху завивките, да види дали още е там
 Слънцето разпръскваше първите си лъчи и се очертаваше един хубав ден. „Хубаво е да сънуваш кученце“, мислеше си тя на път за работа.
 Вдигна щорите. Огледа рафта. Знаеше, че всичко е заредено от миналия ден, преди да затвори, но го правеше по навик.
 В магазина влезе клиент.
 –Добър ден!-поздрави той.-По-точно- добро начало! Защото аз съм първият ви купувач.
 –От къде знаете, че ще купите? Може нищо да не ви хареса тук и да отидете в друг магазин.
 Младежът не обърна внимание на въпроса ѝ.
 –Подайте ми този-посочи втория ред от дясно.
 Мария Хосе свали мострата и любезно се усмихна:
 –На ваше място бих пробвала поне два. Ето този, например.-подаде тя друг парфюм.
 Той посегна да го поеме, преди тя да го остави пред него и докосна пръстите ѝ. Момичето сконфузено ги дръпна.
 Младежът насочи пръст към нея и каза:
 –Някъде съм Ви виждал и преди! Не мога да си спомня къде точно...От Мадрид ли сте?
 –Не. Не си спомням да сме се виждали.-отговори тя небрежно и се обърна към друг клиент.
 Другият мъж не купи нищо и бързо излезе. Мария Хосе се обърна към младежа и попита с усмивка:
 –Е, как е? Пробвахте ли ги?
 –Щом ми препоръчахте този, значи-на вас ви харесва, а щом е така, значи ще ми хареса и на мен!
 –О, не! Моля Ви!-запротестира тя.-Купете си парфюм по ваш вкус, не по мой!
 Усмихна се сконфузено, защото клиентът продължаваше да упорствува и тя се почувствува виновна за положението. „Тази коса, нещо познато ми се струва“, мислеше си тя, докато връщаше тестерите по рафтовете.
 Младежът разглеждаше витрините небрежно, все едно се беше отбил да му мине времето, докато продавачката обслужи няколко клиента. Когато те излязоха с покупките си, той застана пред нея. „Може би не може да си позволи този лукс, такъв скъп парфюм и сега съжалява, че е влязъл в магазина...“
 –Много сте любезна с хората. Ето, пред очите ми с лекота продадохте два-три много скъпи парфюма.-усмихна се мило той.
 –Вижте! Вие ще купувате ли, или искате да  си говорим?-рязко попита тя. „Досадник! Цял ден ли ще ми виси на главата?“
 –Я виж ти! Оказа се, че госпожицата има и друго лице...Добре, няма да ви досаждам повече!
 Мария Хосе въздъхна и зачака той да тръгне да излиза. Младежът се бавеше, явно нарочно и тя забарабани нервно с пръсти по тезгяха, като го стрелкаше с поглед.
 –Като ме гоните, поне да купя парфюма, а?-наруши той тишината.
 Тя спря да чука с пръсти и пое парите от ръцете му.Чувствуваше се неловко и докато връщаше рестото ни в клин, ни в ръкав започна да му се извинява.
 Досадният клиент отново се усмихна и за да я накара да се почувствува още по-зле, подхвърли небрежно:
 –За Вас разбрах две неща. Едното е, че когато засвирите с пръсти по пианото-посочи той рафта-значи сте ядосана. А другото-че тогава ставате по-красива...Ще го имам предвид занапред. Лек ден Ви желая.
 Той грабна торбичката с най-скъпия парфюм и моментално се изпари от погледа ѝ.
 Мария Хосе обслужи две жени на средна възраст. Едната от тях заклати глава и се усмихна:
 –Ех, тази младеж! Младост, младост!
 Трябваше да си върне доброто настроение. „Слагай усмивката!“
 Днес приключи касата с висок оборот, което много я радваше. Чакаше с нетърпение да се приберат при Емилио и двете да му разкажат как е преминал денят им,коя колко оборот е направила и кой клиент как се е държал с тях. МарияХосе беше кралица на имитациите. Помнеше подробности за всички клиенти, от цвета на вратовръзките до прическите на дамите.

2.Д-р Хавиер Раес

Доктор Раес обичаше неделните дни. Отдаден изцяло на баща си, не усещаше как минава времето. Не тичаше всеки ден поради липса на време. Вечер до късно четеше всичко, свързано с професията си и тайничко се надяваше един ден, като се усъвършенствува медицината, да може да върне зрението на баща си.
 Това си мислеше и сега, докато го разхождаше из парка. Учудваше се на издръжливостта  и ориентацията му.
 –Татко, искаш ли да седнем за малко? Можеш ли да ми кажеш къде сме сега?
 Беше убеден, че баща му ще познае мястото, но искаше да го чуе и от него.
 –Ех, сине! Ето от такъв-показа той ниско до земята-съм тичал тук! До поточето сме, от другата страна на езерото. Ретиро е моят живот. Това, че не го виждам, не означава, че съм го забравил. Дори като стъпвам по окапалите листа на дърветата си представям как вече са променили цвета си и, за съжаление,  са приключили жизнения си път...Я ми подай, ако обичаш, две листа, едно по-голямо и едно по-малко!
 Д-р Раес много пъти като дете беше виждал как баща му прегръща в шепите си някое цвете, вдишва аромата му, разговаря с него и след това обяснява какво му е казало то. Улавяше се, че прави същото понякога, но не споделяше това с  никого, за да не му се смеят. С годините това се утвърди и винаги, когато имаше възможност да се порадва на животинче, тревичка или неодушевен предмет, го правеше с удоволствие. Най-много обичаше да си шепнат с водата. С нея му беше най-лесно и най-хубаво. Тя му разказваше, разказваше-за всяка капчица, за целия им живот, от къде идват, как е на небето, къде отиват след това....От водата знаеше, че и тя умира, изпарява се някъде и...до там. Ставаше му мъчно, че и тя боледува, защото хората я замърсяват и трудно се лекува. Страданието на болната вода е почти безкрайно. Топлината и огънят са почти единственото спасение за страданието ѝ. Понякога, в летните горещини, когато вадеше кубчета лед от фризера, за да ги залее с Кока Кола,му се струваше, че пяната на повърхността на чашата му говори:„Ето, аз дори замразена бях по-добре от замърсена...“
 Хавиер искаше да разкаже тована баща си, но изчакваше момента. Знаеше, че от него ще получи подкрепа, но майка му веднага щее да започне да звъни по приятели психолози и да прави консултации за психическотому състояние.
 –Добре, татко!-скочи той от пейката.-Ето, сега!
 Д-р Раез не смееше да стъпи върху листата, да не ги мачка, но разтвори с длан килима, който беше завил тревата.. Избра най-голямото и най-малкото листенце и се върна при баща си. Той рееше поглед някъде в пространството, заслушан в шума на малките, зелени папагалчета по дърветата.
 –Хавиер, знаеш ли, че тези хулигани хей сега ще замълчат и ще отлетят на друго място?
 Веднага след думите му се чу кратък шум на крила и настъпи тишина.
 Д-р Раез хвана дланта му и положи върху нея голямото листо. Баща му го опипа с другата ръка. Помълча малко и каза:
 –Кратък живот. Труден път. Тъжна раздяла с дървото, с останалите. Дядото е. Ще го вземем за спомен от тази есен. Жълто е, нали?
 –А пък аз, татко, в дланта си държа внучето. То е в червеникав цвят. Малкото листенце е много тъжно. Моли ме и него да вземем, защото вятърът е отнесъл всичките му близки, а то здраво се е прилепило към дядо си и е останало с него. Те много са се обичали. Той му е разказвал много за живота и виж, до последно са останали заедно...Татко, още като дете те гледах как говореше с една роза. Ти я нарече „госпожа“, а тя пусна няколко листенца в ръцете ти, а останалите паднаха в градината. Тя остана разсъблечена.Гола.
 –Сигурно е умирала... Не си спомням. Отдавна е било, щом ти си бил дете още...
 Есенният вятър лекичко местеше килима от листа, а те с мъка се разделяха едно от друго и никога вече нямаше да се съберат отново заедно, както бяха живяли щастливо на вековните дървета. Дърветата щяха да останат голи до пролетта , след това да се облекат отново, след това –да оголеят...и така, докато един ден ги сломи някоя буря и прекърши живота им...

3.Лаура и Йоланда

 Телефонът в хола звънеше продължително. В неделния ден Лаура се излежаваше в леглото, но беше наострила уши да чуе, когато Йоланда хлопне вратата, за да отиде в кухнята. Чакаше да я чуе, че влачи краката си в големите домашни чехли да баща си, които детето обожаваше, за да стане и да приготви кафето и закуската.
 Телефонът звънеше зловещо и продължително. Лаура не желаеше да събуди Йоланда, затова затича и грабна слушалката. Отсреща явно имаше някой, но мълчеше. В момента, в който се канеше да затвори, отсреща се чу глас:
 –Аз съм. Не затваряй.
 Лаура се свлече на дивана и с мъка промълви:
 –Боже мили, къде си?..Мислех вече да те дам за издирване!..Добре ли си? Толкова се бях изплашила! Не можеше ли да се обадиш?
 Искаше ѝ се да зададе хиляди въпроси наведнъж, но се страхуваше, че детето ще се събуди и ще ги чуе.
  –Виж, Лаура...-каза той.-Добре съм.Там ли е Йоланда? Надявам се, че още спи, затова ти звъня толкова рано. Трябва да ти кажа нещо.Надявам се да ме разбереш! Тези дни ще ми се роди син. Объркан съм! Кажи го ти на Джоли...
 –Объркан ли? Не, не си! Ти си побъркан!-закрещя тя.
 Вратата на Йоланда се отвори. Тя приближи сънена, без да реагира. Не знаеше с кого разговаря майка ѝ.
 –Кажи ѝ го ти, лично! Ето я!
 Лаура хвърли слушалката в ръцете ѝ и забърза за цигарите. Ръката ѝ трепереше и трудно запали.
 Върна се в хола. Йоланда стоеше права, беззащитна, излъгана, изоставена...
 –Татко...
 –Джоли, миличко...Трудно ми е да ти кажа...
 –Каквото и да ми кажеш, ще е излишно!-прекъсна го тя.-Няма значение, татко! Ти ни предаде! Предаде ни!!! Ето това е...
 Хвърли слушалката в ръцете на майка си и избяга в стаята си. Вратата силно се затръшна.
 Лаура поиска да затвори телефона, но това би означавало още кой знае колко време на неизвестност, очакване, мълчание...
 –И???
 –Искам...Искам да си взема нещата.Ида запазим добрите чувства помежду ни. Моля те, Лаура? Аз трябва да съм близо до Йоланда! Знам, че ще ѝ бъде друдно! Искам да ми помогнеш!
 –Ти не искаш това! Ако беше така, щеше да си тук, до нея! Избирай! Колколи глупава съм изглеждала в очите ти, когато си ме мамил!.. Имаш ключ. Когато решиш да си изнесеш нещата, само предупреди. Ние няма да сме тук, но когато един ден се събудиш и около теб е студено, няма да ти простим!
 Отсреща се чу сигнал „заето“. Лаура остана със слушалката в ръце, прикована за пода. Какво обяснение да даде на Йоланда? И как?
 Отвори, без да чука. Детето се беше свило на леглото като котенце, изоставено посред зима на улицата, до захвърлен кашон, на завет и беше покрила главата  си с възглавницата.
  –Миличкото ми! До теб съм! Винаги ще бъда тук! Кълна ти се, че няма да те предам!
 Йоланда хвърли възглавницата и забърса сълзите си. Сгуши се в топлата майчина прегръдка и тихо промълви:
 –Ще го преодолеем, мамо. Аз ще ти помогна да го направим!