моля да ме извините, че не е цилия разказ,но ще пускам по пет-шест глави. Етого разказа

Кръвта на Дракона

Глава първа – Срещата.

Нощта се спускаше над Драконовия град . Нищо живо не се виждаше по улиците. Лекият вятър поклащаше клоните на дърветата и тревичките. Тук таме прелиташе по някоя птица. Луната грееше ярко и осветяваше целия град.......
......Тъмна фигура вървеше в мрака.Стъпките й отекваха в пространството. Беше мъж или по точно момче.Той крачеше бързо. Изобщо не го интересуваше, че може да го чуят часовите. Момчето излезе от града и се запъти към Драконовото езеро. Луната се отразяваше в спокойната вода. Момчето седна на пясъка и прегърна коленете си. Чувстваше се толкона самотен.....нямаше родители,нито приятели. Живееше в един свят където оцеляваха само най – силните . Сойка изкряка в мрака. Момчето се сепна и се огледа. Не виждаше никой. Беше сам на пясъка и никой не го безпокоеше. Свали якето си и отиде до една скала. Облегна се на нея и се покри с връхната дреха. Затвори очи и след минути вече спеше. Сега той беше спокоен и никой не го безпокоеше, но какво ли щеше да стане на сутринта? Само утрото щеше да покаже това......
…..Слънцето едва се показваше на хоризонта когато момчето се събуди. Изправи се и изтупа пясъка от себе си. Запъти се към центъра на града. Там щеше да види Фонтана на смирението и щеше да излее мъката си чрез мълчание. Вървеше с наведен поглед, замислен и смирен.
- Внимавай къде вървиш! – каза някой.
Момчето вдигна поглед и видя, че пред него стои високо и стройно момиче.Беше страшно красиво.Русите й коси се спускаха на раменете й, а изкрящите й очи бяха толкова омайващи.
- Съжлявам! – отвърна момчето. – Не исках.Просто......
- Просто трябва да внимаваш повече. - каза момичето и се усмихна. - Как се казваш?
- Името ми е Джонатан. - каза момчето.
- Моето е Анджелика Престън.Нямаш ли фамилия?
- Не. - отвърна момчето. - Трябва да вървя.
Двамата се разделиха. Имаше нещо в това момиче и момчето го знаеше. Продължи да върви все така умислен докато не стигна до фонтана. Седна на ръба и се замисли.....
"Ако някой можеше да види сълзите и света,който оставих зад мен? Ако някой можеше да чуе сърцето ми поне веднъж. И когато затворя очите си да видя приятелско лице и накрая да разбера, че не мога без приятел. Вървя надолу по улиците където животът беше млад и свободен. Самотен съм. Искам някой който да го види. Трябва ми някой, който да ме подкрепи."
Сега Джонатан се чувстваше по - добре. Огледа се в кристално чистата вода. Кестенявата му коса,която преди беше дълга до ушите му сега стигаше до раменете му. Кафевите му очи изразяваха честност, прямост, смирение и самота. Момчето се изправи и продължи пътя си. Вървеше видимо по весел. Докато минаваше покрай група момчета те му се изсмяха, но той се постара да не им обръща внимание. Подмина ги все едно не ги познава и продължи да върви спокойно. Над главата му прелетя голяма сянка, но Джонатан не обърна никакво внимание. Сега се насочваше към улицата на ситите. Влезе през една стара дървена врата и се озова в заведение от стария век. Седна на една от масите и взе менюто. След дълбок размисъл момчето реши да си вземе препечено месо от раци. След като поръчката беше дадена Джон се загледа на улицата отвън. Там хората се разхождаха по двойки, понякога и повече. Приказваха си и се смееха от сърце. Радваха се, че имат на кого да разчитат в труден момент. За нещастие Джон нямаше на кого да се опре и се оправяше сам в живота. Раците пристигнаха и след по малко от 15 минути вече почти бяха свършили. След полвин час Джон вече беше готов и остави последните си пари на масата. Стана и излезе. Повървя още близо час когато се осъзна, че се е озовал в напълно непозната част от града. Стоеше на едно място и се оглеждаше притеснено. Как щеше да намери обратния път към езерото? Дали щеше да го намери? Търгна по някаква пътечка и скоро се озова на някаква улица с малки схлупени кащурки. Джонатан вървеше тихо и внимателно. Навсякъде всичко тънеше в мрак. Хората покрай, които минаваше започваха да си шущукат щом той минеше покрай тях. Какво толковаха си говореха? Сякаш виждаха момче за пръв път? Стигна края на улицата. Това беше малка горичка. Изглеждаше красива и безопастна, затова Джонатан пристъпи в нея. Минути след като го направи пред него се изправиха двама младежи на около 19 или 20 години. И двамата бяха чернокоси с кафеви очи и бяха с две глави по - високи от Джонатан. В ръката си единия държеше някакъв жезал, а другия имаше меч и в двете си ръце. Казваха се Алекто и Виктор.
- Какво правиш по нашите места страннико? - попита Алекто. - Не си желан тук.
- Аз.... изгубих се. - каза Джон леко смутено. - Не съм искал да се натрапвам.
- Но го правиш. - обади се Виктор и се нахвъри върху Джон.
Момчето веднага започна да се отбарява. Беше майстор в бойното изкуство Deadstreatbox затова знаеше как да се отбранява, но беше трудно като се има в предвид, че малко след като Виктор нападна го последва и Алекто.Джонатан падна на земята и понече да се изправи, но жезала се доближи до гърлото на Джонатан и той остана на земята. По всичко личеше, че тази пръчка, която държеше Алекто е могьоснически жезал служещ за правене на магии. Това означаваше , че Алекто е магьосник, а до колкото се съдеше по оръжието на другия младеж той беше човек.
Чуха се някакви неразбираеми слова един червен дракон се спусна от небето и застана пред Джонатан. На гърба му стоеше момиче. Тя бе висока и стройна, с руса коса и кристално сини очи. Носеше лък и стрели, а на кръста и стоеше самурайска сабя. Като се вгледа по добре Джон разбра, че това момиче е елф. Беше спасен. Елфите не понасяха по - силните да тормозят беззащитните.
- Оставете го веднага. - нареди момичето.
Не трябваше да повтаря защото младежите избягаха от страх. Драконът прибра крилата си и изрева след тичащите.
- Добре ли си? - попита елфката.
- Да. - отвъран Джонатан и се изправи като пое ръката на момичето.
- Името ми е Елора. - каза елфката. - Това е Алтар. - тя посочи дракона.
Джонатан също се представи. Появиха се още елфи. Единият се доближи до момичето и й каза.
- Лейди Елора моля ви връщайте се защото е опасно.
- Сега Годрик. - отвърна Елора. Елфката се обърна към Джонатан. - Къде живееш?
- Всъщност аз......... - започна на обяснява той, но нещо се случи и Джон падна на колене и се загърчи на земята. Обгърна го бяла светлина и се чу могъщ глас, който изплаши всички.
" Чуйте ме тук и сега. Проклятието, свалено е. Той свободен бъде.Неа брата при сестрата върне се."
Никой не смееше да проговори. Светлината изчезна и Джонатан се огледа. Беше облечен в елфски дрехи. Не разбираше нищо. Опипа ушите си и те бяха като на елф. Всички без Елора стояха онемели. Годрик поведе Джонатан и младата си господарка към града на елфите.

Глава втора - Градът на елфите.

Всички вървяха мълчаливо и гледаха в земята. Длаконйт летеше спокойно над главите на елфите и също не смееше да наруши тишината. Джонатан все още не можеше да повярва, че отново е този, който трябва да бъде. Навлязоха много навътре в гората и Джон леко се притесни, но се успокои когато Елора стисна ръката му.......
Групата попадна на една много широка поляна. Навсякъде имаше къщи и високи дървета. На поляната играеха деца. Тук цареше пълен мир. Беше толкова.....толкова красиво. Елфите застанаха под едно голямо и старо дърво, чиито дънер 100 души не можеха да обгърнат. На това вековно дърво имаше много красива и голяма къща. На терасата, която гледаше към мястото където стоеше новопристигналата група се показа жена. Беше висока с черна коса дълга до кръста и синьо-зелени очи.
- Качете се горе. - каза тя на Елора.
- Да майко. - отвърна момичето и хвана Джонатан за ръката.
Двамата се запътиха към ствола на голямото дърво и започнаха да се изкачват по витите стълби. Колко бяха на блой никой не можеше да каже понеже все някога сметката му се объркваше и той спираше да брои. Стигнаха на входа на къщата и момичето въведе брат си вътре. Беше толкова красиво. Имаше голяма библиотека, няколко маси на които горяха свещи. В камината пред няколко диванчета гореше огън а на килимчето се беше излегнало бебе дракон и спеше спокойно. Елора и Джонатан седнаха на една от масите и зачакаха. Не след дълго на вратата се показа жената , която ги беше повикала.
- Къде беше? - попита тя. - Толкова се........
- Мамо намерих брат си. - отвърна Елора щастливо. - Помниш проклятието което тегнеше над него и сега най - накрая то е развалено.
Жената стоеше безмълвно и не знаеше как да реагира. Дали да запотскача до тавана и да рискува пода да се срути или да заплаче. Така или иначе се реши и прегърна Джонатан. По бузите и закапаха сълзи. Сълзи на щастие и облекчение.
- О Джонатан, радвам се, че отново си с нас. - каза жената елф
Джонатан все още стоеше като гръмнат. Не можеше да асимилира ставащото около него. Прекалено много му се бе събрало, а и не помнеше нищо...
- Простете, но познаваме ли се? - попита момчето.
- Аз съм твоята майка. - отвърна елфката. - Името ми Каралайн Силвърстайн. Аз съм кралицата на елфите и повелителка на драконите.
- Не....не разбирам.....аз....не си спомням нищо. - заекна Джонатан.
- Елате при камината. - каза Каралайн.
След като се настаниха кралицата на елфите заговори.
- Беше много отдавна.Ти Елора беше на три годинки когато това се случи. Брат ти току що се бе родил и аз го държах в прегръдките си. Елфите, които сега са долу и си живеят спокойно идваха един по един да носят подарази за новородения принц. Всичко вървеше нормално докато един ден не се появи някаква жена. Каза, че идва да поднесе подарък, но всъщност не беше така. Когато те видя Джонатан тя тепрокле навършвайки 8 години да изчезнеш и да смениш облика си. Щеше да живееш като човек, сам и без приятели в продължение на 9 години. Понеже не знаехме как изглеждаш не търсихме, а само се надявахме да дойде деня когато ще те видим отново и ето.........този ден дойде.
- Но....това......това...... - заекна Джонатан. - Сега си спомних всичко. Радвам се да те видя отново майко.
Момчето прегърна Каралайн и се отпъсна в прегрътката й. Елора тихичко се измъкна и ги остави насаме. Излезе от къщата и слезе по витата стълба където още стояха Годрик и приятелите му.
- Принцът се завърна. - каза тя. - Искам да го разгласите на всякъде.
- Веднага лейди Елора. - каза Годрик и заедно със хората си. Групата се разпръсна и започна да разгласява добрата новина.
В къщата на кралицата Джонатан стоеше пред камината сам и галеше бебето дракон. Името на заспалото същество беше Касиди. Тя беше червен дракон като Алтар. Каралайн влезе в стаята и се изкашля тихо. Джон се сепна.
- Ела да ти покажа стаята.
- Мерси мамо. - отвърна момчето и след минута се озова в една стая като за принц. Легна на пухеното легло и се пренесе в един измислен свят-света на сънищата.....

Глава трета - Плажът

Джонатан се събуди рано сутринта. Сигурно бе сънувал и сега щеше да се събуди на плажа. Огледа се.....не беше сън. Всичко бе истинско. Облече се и излезе тихо от стаята. Запъти се към камината където бе разговарял с майка си и сестра си. Като влезе осъзна, че няма никой. Единственият посетител беше Касиди. Тя се изправи на крака като видя елфа и се приближи до него. Сгуши се в краката му и затвори очи. Джонатан я погали по глава та и излезе на терасата. Огледа пространството пред себе си и не след дълго съзря сестра си. Слезе по витата стълба и отиде при нея.
- Здравей. - каза той.
- Зздравей братко. - отвърна момичето. - Добре ли спа?
- Като бебе. - каза елфа. - Къде е мама?
- Има спешна работа и отиде на съвет. Трябва да наглеждам малчуганите. - отговори Елора.
Джонатан се загледа в играещите деца и си спомни как и той е играел като тях.
- Аз ще изляза да се поразходя. - каза елфа. - Ако ти трябвам съм на плажа в другия край на Драконовия град.
Джонатан напусна пределите на града на елфите и след един час скитене се озова на плажа. Там имаше фигура.Силуета беше на момиче. Това беше Анджелика Престън. Елфа се приближе до нея.
- Здравей. - поздравия той.
- Познаваме ли се? - попита тя.
- Аз съм Джонатан. - отвърна елфа. - Историята е много дълга за това как изглеждам. Какво правиш тук сама?
- Исках да се усамотя и да си събера мислите. Значи се елф? Аз съм варварка.
- Може ли да остана? - попита Джон.
Елфа седна до варварката и двамата се заговориха. Стояха така сигурно с часове. Слънцето се скри и падна мрак. Звездите изгряха на небето. Анджелика и Джонатан легнаха на пясъка и се вгледаха в звездите. Опитваха се да разпознаят съсзвездията и като видеха падащи звезди си пожелаваха по нещо. Двамата си прекарваха много хубаво. В играта на познаване на звездите Джонатан винаги печелеше понеже години беше живял на плажа и всяка нощ беше гледал звездите.
- Харесва ли ти тук? - попита елфа.
- Да. -отвърна Анджелика. - Съдбата беше определила да се запознаем.
- Явно е така. - отвърна Джонатан. - Прости ми, че не ти казвам как така от човек станах елф, но все още не е дошъл момента.
- Няма нищо. - каза варварката. - Разбирамте. Още не си готов.
Двамата отново заглесаха звездите. Ведяхо понеоще четири падащи звезди и две съзвездия преди да потънат в блажен сън. На сутринта Анджелика се събуди първа и разбуди приятеля си.
- Какво има? - попита в просъница Джонатан.
- Виж небето! - каза Анджелика.
Елфа погледна и се осети, че е пладне. Скочи на крака и помогна на варварката да се изправи.
- Ужасно съм закъснял. Сега се налага да те оставя, но нека утре вечер да се видим отново тук. Става ли? - попита Джонатан.
- Да.!
Двамата се разделиха като си помахаха и елфа побягна обратно към дома си. Надяваше се майка му да не се е притеснила......много. Тичаше без да спира. Даже не обърна внимание като се блъсна в няколко пътници минаващи по пътя. Спря чак когато се блъсна в един часови.
- Внимавай къде ходиш момче! - каза той строго и изгледа елфа от високо. - За къде си се разбързал така? Да не би да си взел нещо и сега да се опитваш ад избягаш?
- Не!...Аз просто...... - започна Джонатан, но чосивият го прекъсна.
- Заведи ме там от където идваш за да се уверя, че не си взел нищо и ми позволи да те претърся.
Елфа се подчини. Точно сега не му трябваха проблеми с часовите. Позволи да го претърсят. След като приключиха с обиска елфа поведе часовият към плажа. Вървяха известно време и когато пристигнаха Джонатан видя, че на няколко крачки то него лежи труп на някакво малко момче.
- Какво е това? - попита часовият.
- Незнам. - отвърна Джонатан. - Нямаше го тук преди. Кълна се!
- Ела с мен при командира и ще разберем. - каза мъжът в ризницата и избута елфа пред себе си. - Внимвай много защото ще киснеш в подземията на затвора.
- Почакайте! - каза Джонатан. - Нищо не съм направил. Кълна се! Не познавам това момче. Никога не съм го виждал. Натопили са ме!
- Не се опитвай да лъжеш момче. - изклещя чесовият.
- Не лъжа. Говоря истината. Аз съм принц. - каза Джонатан и се опита да се отскубне от ръцете на мъжа като заби пети в пясъка.
- Хахаха...принц. А пък аз съм мъртвец. - засмя се часовия.
- Името на майка ми е Каралайн Силвърстайн. - каза отново елфа. - Пуснете ме ако не искате да ви сполети гнева й.
Мъжът обаче не искаше и да чуе. Огледа се и видя едно колче служещо за завързване на коне ако някой благородник реши да погледа морето. Завърза Джонатан там и се приближи за да огледа по обстойно трупа на момчето. ЕЛфа стоеше завързан като някой крадец и се опитваше да убеди часовият с всички следства, че не е направил нищо. Нямаше никакви резултати защото човека в ризницата беше много твърдоглав и не искаше да чуе и дума. Вече наближаваше три часа когато Джонатан реши да се опита отново да говори с часовият, но този път май мъжът излезе от нерви.
- Млъквай! - извика той и удари един много силен шамар през лицето на Джонатан.
Ако този шамар не беше получен от часови с метални ръкавици елфа не би обърнал никакво внимание, но това беш еразлично и страшно болеше. Усети как челюста му изтръпва. Дано не беше шчупена. Минаха още няколко часа в тягосно мълчание. Муха се тропот на копита. Това бяха конници. Чу се рев на възрастен дракон и един на по малък дракон. Джонатан разпозна, че това са Алтар и Касиди. Щом те бяха тук значи конниците бяха елфи най вероятно сестра му, майка му и хората им. Сега часовият щеше да съжалява. Отново заговори мъжа с надеждата конниците да ги чуят и да не ги подминат. Постара се да изкара човека извън нерви и успя. Мъжа се развика сило и отново удари Джонатан през лицето по същата страна. Това го заболя повече от предният път и този път изплю малко кръв. Явно имашеоне един избит зъб. Огледа се и видя, че двата дракона и конниците се приближават.
- Сега ще видиш, че не лъжа. - каза Джонатан.
- Така ли? - изнерви се още повече часовият. - Това момче тук е бели пребито и удошено, а след това изкормено.
Той отново посегна, но удар така и не последна защото едно могъщо тулавище препречи пътя на часови. Той отстъпи назад и се блъсна в едно малко по дребно туловище. Зад него стоеше Касиди, а пред него Алтар. Няколко минути по късно се появиха Каралайн Силвърстайн, Елора, Гордан и хората му.
- Какво става тук? - попита Каралайн..
- Ами....токава...... - заекна часовият.
- Пуснете брат ми веднага. - нареди Елора стискайки дръжката на сабята си.
Мъжът възвърна увереността си и се изпъчи пред елфите.
- Не! Той ще трябва да дойде с мен при командира.
Гордан се приближи до часовият и изсъска нещо в ухото му. Джонатан не чу точно какво му каза, но явно имаше голям ефект понеже мъжът веднага се забърза да освобождава пленения елф. Двата дракона не откъсваха очи от мъжа. След като Джонатан се изправи и изтупа дрехите си отново беше повален на земята, но този път от Касиди, която се хвърли на врата му от радост........

Глава четвърта - Разговорът, сънят и срещата.

Каралайн и Джонатан се бяха усамотили в една стая. Тя не изглеждаше много весела и елфа го знаеше, защото както си личеше доста се бе притеснила за това, че го нямаше. Беше излязал да сепоразходи вчера и не се бе прибрал вечерта и сега вече почти се бе мръкнало.
- Къде беше? - попита Каралайн. - Знаеш ли колко се притесних? Когато се върнах от съвета Елора ми каза, че си излязал да се поразходиш. Нямам нищо против, но когато не се прибра вечерта се притесних.
- Мамо съжалявам. - отвърна гузно Джонатан. - Нямах намерение да закъснявам,но.....
- Но? - попита кралицата. - Повече никога не ме плаши така.
- Срещнах една приятелка и двамата се заприказвахме. Разделихме се на сутринта, но не сме правили нищо. - добави Джонатан при вида на изражението на майка си. - На сутринта тръгнах да се прибирам на сам когато часовият ме спря. После.......
Джонатан разказа всичко на майка си, която не изглеждаше много весела. Вечерта Джонатан се навечеря със семейството си и легна да поспи. Щом положи глава на възглавницата и веднога заспа. Присъни му се странен сън. И той самият не знаеше какъв е. Виждаше се, че спи в леглото си. Става и отива на плажа където е Анджелика. Изведнъж Джонатан се пренесе отново в леглото си и спеше. Някой го разтърси и момчето отвори очи. Над него се бе надвесил.......... Джонатан изпищя в съня си,но знаеше, че никой няма да го чуе понеже сънуваше, пищи. После отново се принесе на плажа и видя как бяха нападнали Анджелика. Втурна се да й помага, но нападателите бяха по силни. Усети как острие преминава през тялото му..........
- ААААААА! - извика Джонатан и се събуди плувнал в ледена пот. Изправи се и се огледа. Беше сам в стята си. Вратата се отвори и вътре влезе Елора. Изглеждаше притеснена. Приближи се до него и седна на леглото.
- Какво има? - попита го тя. - Чух те да крещиш.
- Нищо, просто кошмар. - отвърна Джонатан.
- Явно не е било протсто кошмар. - отбеляза елфката. - Целия си плувнал в пот.
На сутринта Джонатан стана и побърза да отиде на закуска където смяташе да сподели съня си с майка си. Когато слезе нея я нямаше. Само сестра му стоеше пред камината и си играеше с Касиди. Джонатан я поздрави с "Добро утро" и излезе. Реши да се поразходи из града на елфите. От няколко дни беше тук, а не му беше останало време да се поразходи. Имаше толкова много къщи, с малки градинки. Всичките покриви бяха покрити с мъх. Навсякъде около него си играеха деца. Слънцето грееше ярко от небосвода. Всички около него се смееха и радваха. В града на елфите беше като в рай. Намери майка си да стои под едно дърво и да чете някаква книга. Приближи се настани удобно на земята до нея.
- Добро утро мамо. - поздрави Джонатан.
- Добро да е. - отвърна Каралайн. - Как спа?
- Не много добре..... - принца разказа какво е сънувал.
След кто приключи стоеше тихо и чакаше да види какво ще каже майка му, но известно време и тя остана мълчаливо. После се изправи и помоли сена си да се прибере у дома. Щяла да говори с градския пророк. Джонатан обаче не я послуша. Запътисе към плажа където сигурно го чакаше приятелката му.... се оказа прав. Тя наистина беше там. От трупа нямаше и следа. Като го видя тя се затича към него и го прегърна.
- Радвам се, че дойде. - каза тя.
- И аз.
- Как мина вчера след като се разделихме? - попита варварката.
- След като се разделихме аз побързах да се прибера за да не се притеснява майка ми. Без да искам се блъснах в един часови. Попита ме, защо бързам така и от къде и идвам и аз му обясних. Той не ми повярва и... и поиска да го заведа на мястото където съм бил. Доведох го тук и видяме труп на малко момче. Той веднага помисли, че аз съм виновен и ме завърза за да не избягам. Така минаха няколко часа, в които се опитвах да му обясня, че не съм направил нищо? Удари ме два пъти и посегна трети път, но удара му така и не достигна до мен, защото се появиха два червени дракона - Алтар и Касиди. След това се появи майка ми, сестра ми и стражата на майка ми.
- Не е било много приято. - беше коментарът на Анджелика. - Как се казва майка ти?
- Каралайн Силвърстайн. - отвърна Джонатан.
- Значи......значи си принц.
- Не се стряскай толкова. - каза елфа.
Двамата продължиха да си разговарят. Разхождаха се по пясъха докато Анджелика случайно не залитна и не падна във водата. Джонатан я последва и двамата започнаха да се пръскат взаимно. Накрая щом излязоха и двамата бяха мокри до кости.
- Днес си прекарахме добре. - каза Анджелика.
- Да. - отвърна Джонатан. - Ще се видим ли пак?
- Дано. - отвърна варварката. - сега трябва да си вървя.
Вече бе започнало да се свечерява и двамата се разделиха. Джонатан се запъти щастлив към дома си. Почти беше стигнал когато чу някакви звеци и се приближи до мястото на шума. Като се доближи достатъчно видя, че това са Виктор и Алекто и те двамата бяха притиснали сестра му до едно дърво. Джонатан се ядоса и се приближи възможно най - тихо.
- Е сега не си толкова смела като си без дракон, който да те пази. - измя се Виктор.
- Кой ще те спаси сега. - каза Алекто.
- Аз. - отвърна Джонатан и се излезе от сенките.
- И ако това не е онзи страхливец. - измя се отново Виктор. - Къде ти е близалката..... хахахаха.....гу - гу.....хахахаха........нищожество.
Джонатан забеляза, че Елора се ядосва, но понеже беше здраво вързана за едно дърво нищо не можеше да направи.
- Пуснете я. - каза елфа. - Искате да се раправяте с мен.
- Добре, но ще се бием сега. Няма да използваме магии и ще се бием честно.....до смърт. - каза Алекто.
Елора беше свободна и отиде при брат си като мина пред него готова за схватка.
- Само да сте го докоснали. - каза тя. - Джонатан не приемай.
Момчето обаче я избута на страни.
- Не се меси. Приемам..............

Глава пета - Двубоя и посочването на избраните.

Луната вече се беше показала на хоризонта. Навсякъде беше тишина. Нищо не се чуваше. Ни звук на минаващи пътници. Ни шума от летящ дракон, нито звеците на крякащите жаби или крясъка на сойката. Джонатан беше глух за всички тези звуци. Стоеше в готова бойна позиция и чакаше един от опонентите му да пристъпи напред за да започне смъртоносната хватка. Елора все още се опитваше да го разубеди, но той не искаше и да я чуе. Виктор престъпи напред и свали мечовете си като ги подаде на приятеля си магьосник. Двамата противници се поклониха един на друг и битката започна......
.....Виктор нападна, но Джонатан успя да парира удара и повали противника си на земята. Варварина отново се изправи и нададе боен вик. Елфа беше готов и парира и това нападение. Беше страшно добър. Принца нападна и нанесе няколко юмрука в лицето на Виктор. След това скочи и се завъртя с грация и нанесе ритник. Скочи още веднъж и Виктор беше повален на земята. Варварина опита да се изправи, но не успя. Беше победен. Как бе възможно да бъде победен?
- Да се махаме от тук. - каза Алекто и помогна на приятеля си да се изправи. Двамата избягаха. Джонатан се приближи до сестра си.
- Добре ли си?
- Да. Никога не съм виждала подобно нещо Джонатан. Ти......къде се научи. - отвърна Елора.
- Докато бях омагьосан тряваше да се защитавам от неприятности и се научих. - каза принца. - Нищо особенно.
- Не. Ти....това беше танца на смъртта. Ти танцуваше със смъртта. - каза елфката и погледна брат си в очите. - Добре ли си? Имаш рана над веждата. Да се прибираме.
Двамата тръгнаха обратно към дома си. Надяваха се никойда не забележи сцепената вежда наджонатан, че тогава майка им щеше да се ядоса, да задава много въпроси.....и нямаше да е приятно. Джонатан и Елора се заискачваха на пръсти по стълбата и след като влязоха в стаята с учудване разбраха, че е празна. Единственото присътвие вътре бе тяхното и на Касиди. Явно са закъснели и майка им е събрала отряд и са тръгнали да ги търсят. Сега я втасаха....
....... Вечерта беше към края си когато се чуха стъпки и в стаята влезе Каралайн, която не изглеждаше много весела. Беше ядосана и като видя децата си да стоят прави и да я гледат малко се поуспокои, но това не и попречи да им се скара. Тя се приближи до тях.
- Къде бяхте? Имате ли представа кое време е? - започна с конското кралицата.
- Ние такова...... започнаха да се оправдават Джонатан и Елора.
- Срещнахме едни приятели и се заприказвахме. - каза Джонатан.
- И къде по точно се заприказвахте? - попита Каралайн. - Какво е това на главата ти?
Явният опит на Джонатан да скрие цепнатата си вежда явно се беше провалил. Сега какво щеше да стане? Майка им щеше да побеснее още повече.
- Ударих се в един клон. - излъга елфа.
- Лъжеш ме. - хвана го кралицата. - Кажи ми истината.
След дълги обяснения и опявания Елора и Джонатан си легнаха по стаите. Каралайн извика при себе си Гордан и му нареди да намери момчетата Виктор и Алекто и да й ги доведе..........
.... На сутринта Джонатан и Елора бяха извикани при пророка. Принца много се учуди като видя, че всички елфи и Анджелика са там.
- Принце, милейди и ти Анджелика елате напред. - каза пророка.
Тримата младежи се подчиниха.
- Има една много стара легенда, която разправя за кръвта на първия дракон. Тя се пази в шишенце скрито в дълбоките дебри на мрачните гори. За да стигнете до горите трябва да преминете през езерото на обречените и да намерете пещера с два черепа. Там ще намерите кръвта. Знайте, че тя е пазена от изключително опасен и отровен паяк. Не се заблуждавайте от това че той е само колкото дланта ви. Може да ви убие за по малко от секунда ако ви ухапе. Има хора пдчинени на могъща векщица наричаща себе си Черната вдовица. Който изпие кръвта ще има силата на дракона и способността да се регенерира. С тези сили ще може да унищожи света. Вие тримата ще предприемете едно опасно пътуване за да опазите тази кръв.
- Няма ли някой да тръгне с тях за да ги пази? - попита притеснено Каралайн.
- Не. - отсече пророка. - Трябва да тръгнат сами. Утре потегляте. Пазете се и надобър час.
... Джонатан, сестра му и приятелката му стояха под едно дърво. И тримата не говореха.
- Защо точно ние? - наруши тишината Джонатан.
- Нямам представа - каза Елора.
- Нека не се опитваме да гадаем. – каза варварката. – Нека се подготвим.
  Джонатан и Елора се изправиха. Казаха си довиждане с Анджелика и тръгнаха към дома си. Идващият де щеше да е труден……