Вече колко време стоеше залепена до стената?

Десет минути... петнадесет... повече?

Познатият мъжки глас отдавна беше се отдалечил, а тя не смееше да мръдне. Беше изтръпнала, сърцето и биеше учестено, зъбите я боляха от стискане, а усещаше и пулсираща болка в слепоочията си.

"Гадняр! Кучи син!"- злобата в мислите и я задушаваше, искаше да поеме дъх, а не се получаваше. Сякаш върху гърдите и тежеше огромен камък, цяла канара.

Успя.

Успя да вдиша дълбоко и се отлепи от стената. Едва сега усети тежестта на чантата в дясната си ръка. Беше купила от любимото му сирене, бутилка червено вино, ябълки и портокали. Трябваше да е една спокойна, интимна вечер и страстна нощ, а се оказа в мухлясалия от влага ъгъл на блока, близо до кофата за боклук, предадена...

"Ако бях закъсняла само една минутка... нямаше да съм сред нищото и да се чувствам нищо, но щях... О, Боже!" - тази мисъл леко си проправи път измежду обидните думи, с които мозъкът и се опитваше да изтласка болката в гърдите й. Не. Не другата жена я тормозеше. Не го ревнуваше. Беше наясно, че има други жени, но това, което чу, я разкъса на хиляди парчета - "Оная стара курва трябва да донесе парите, затова, мило, моля те, постискай зъби тази вечер. Ще се видим утре. Имай ми доверие, мило, не я обичам, но парите и ми трябват!... Стига де, нали все от някъде трябва да ги намерим! И постановка съм и направил, а не ги даде, а съм пратил на жълтурите записите... Престани!... Какво аз?... Ако... Ох, мила, не е същото, разбираш ли? Той ще те зароби, а аз тази... стига де! Тези пари ни трябват, миличкоооо. ОК, сега трябва да се прибирам, защото всеки момент ще дойде... Добре, добре! Чао, скъпа, чао!" После мина толкова близо до Марина, че дори усети дъха му, изруга една безпризорна котка пред входа и затръшна силно вратата.

Това не беше човекът, когото познаваше. Беше някой толкова различен и далечен, че усети страх. Страх, който никога досега не беше усещала. Страхът на разочарованието. Толкова се беше заблудила, две години! Цели две години и нищо от това, което само за няколко минути видя и чу...

Огледа се. Нямаше никой в мрачното вътрешно дворче на кооперацията, светеха само няколко прозореца и отнякъде се чуваше тиха музика. Напрегна слуха си, за да чуе мелодията, но се отказа.

Отвори малката си дамска чанта, видя плика с парите, потръпна още веднъж, извади телефона и отдалечавайки се от мръсния ъгъл, набра номера:

• Ало! - отсреща прозвуча пресипнал от алкохол и цигари мъжки глас.
• Дължиш ми услуга!
• А-а-а здравейте, да! Такава ни е уговорката!
• Става въпрос за един мъж.
• Ясно. Дайте ми адреса.
• Но искам да е по-най бързия начин.
• Няма проблем, госпожо, дайте ми адреса. Тръгвам веднага.
• Парите си ще получиш като предния път.
• Да, госпожо!

Марина продиктува адреса, отключи колата си и седна, извади цигара, повъртя я между пръстите си, запали я и втренчи безизразния си поглед в тъмния вход. Петнадесет минути по-късно в него влезе висок, силно прегърбен мъж с нисконахлупена шапка на главата, не светна стълбищното осветление, а само след минута нещо проблясна за миг и отново потъна в тъмнина.

Прегърбеният мъж излезе на бегом от входа, прекоси мрачното вътрешно дворче на кооперацията и мина покрай колата на Марина, вгледа се за секунда в красивото женско лице и през ума му мина мисълта: "От някъде я познавам!?". Подмина и десетина метра по-надолу се сети. Да! Та това беше министърът на културата! Преди години беше популярна актриса. "Хубава жена. Какво ли прави тук посред нощ?"