Кукувичи сън

   Още само 21 стъпала... 14... Лошо е да си минал петдесетте... Само 7. Ето я вратата на кабинета ми с голяма черна табела и златни букви.

     Началник Отдел Леонардо Мазнейков

Колко години му трябваха, за да има тази табела на вратата и свой кабинет. Вярно преградена част от коридор, в която се събираше едно бюро, закачалка и два стола. Единият "въртящ" се или по-скоро скърцащ с едно счупено колело и протрита дамаска, а другият от тия, в които ако седне дебел човек остава заклещен. Имаше и стар компютър. На стената зад бюрото бе бяло петно от предишен портрет на Ленин, а сега стоеше малък на Ботев.

Изпъшка, съблече шлифера си и го закачи внимателно. Седна и започна поредният му монотонен ден. Отдолу се чуваше шумът на печатарските машини, който всеки път го преспиваше. Замисли се за миналото. Появиха се ученическите години. Средностатистически малчуган, който не блестеше с нищо. Просто среден от средата, едвам успяващ да се домогне до някоя шестица. Един ден другарката Карапеева, учителка по литература, остана възхитена от съчинението му върху "Шинел" на Гогол. Още при първата родителска среща най-отривисто пред всички заяви, че бъдещето на това момче е да стане писател. След това се зароди и мегаломанската мечта на малкия Мазнейков, да бъде велик писател с безбройни тиражи на произведенията му. Вярно тогава се казваше Леонид и беше кръстен на другаря Брежнев, но след 1989 се прекръсти Леонардо.

Пишеше милият, пишеше до премала от "стихове" до проза, обаче всичко беше боза. Римувана и не римувана. Навираше се, къде ли не, сред средите на литературите. Мазнеше се и аплодираше всяка написана глупост от другите. След десетина години го познаваха навсякъде и от съжаление пуснаха някои от неговите писания в местния вестник и в едно теторазрядно списание за начинаещи писатели. След две кандидатствания го приеха в Софийския Университет-българска филология. Пътят му напред беше или учител по български или някъде в някое вестниче, като дописник.Успя да спечели, първо място в поетичния конкурс "Есен в Каспичан".

Продължи да се плъзга, като охлюв покрай "известните" писатели и журналисти на деня и след вземане на дипломата го назначиха коректор в една печатница. Бавно, много бавно изпълзя в йерархията и вече беше Началник отдел. Дори и той не знаеше, какъв отдел и на когото е Началник, но все пак беше "горе" на стълбичката. Не вършеше нищо и при всяка смяна на висшестоящите трепереше да не го изхвърлят, но с малки подаръчета и голямо превиване на гърба, си оставаше на поста. Единствените му изяви бяха в няколко литературни сайта, където бе "звезда", даже в единия стана Редактор, а в другия Модератор. Все "отговорни" постове, като малък бог. Колеше и бесеше, а край него имаше големи клики от ръкопляскащи клакьори, бъдещи "писатели". Ето там, бе "Великият писател", за което мечтаеше от детството си.

Очите му бавно се затвориха и тихичко захърка сънувайки.

Стоеше на чудна полянка наоколо с дървета, от които се носеше птича песен. Чу и кукането на кукувица. Всичко му се изглеждаше вълшебно. Доближи едното дърво и под него видя три счупени, мънички яйца. Под следващото беше същото, няколко съборени яйчица. Погледна нагоре и видя, как две синигерчета разтревожено кръжаха около гнездото си...

Изхърка мощно и се намести в стола си по-удобно. Премлясна и сънят продължи.

Пак беше на полянката, но нямаше птича песен. Само едно постоянно кукане от всички дървета. По клоните бяха накацали ята кукувици. Нямаше никакви други птици. Сякаш от летящото множество имаше само тези пернати, снасяли години наред яйцата си в чужди гнезда...

- Мазнейков, пак спиш!!!

Скочи и мигайки с протекла лига по брадата извика:

- Не, друг... Извинете, Господин Лисичков. Просто се бях замислил по един проблем.

- Не мисли, а работи!!!

Вратата се тресна, след "Големия Началник".

Мазнейков усети остра болка в ляво. Опита се да стане, но залитна и падна на пода. В ушите му бучеше, сякаш огромно множество ръкопляскаше...

                                                                 Край