-Намерих! Намерих къщичката при езерото! - викаше радостно едно дете на не повече от пет години и сочеше с пръст нагоре.
Мъжът се засмя и целуна момичето.
И спомените нахлуха като ветрове в главата, когато си помисли с мъка за жената, която го бе дарила с това чудесно, сладко същество.
Хареса я още, когато я съзря. Навън валеше силно и нито едно такси не се застояваше. Жената влезе в супермаркета и се спря върху някои покупки. Изглеждаше млада, нямаше 35 години, косата и беше дълга и чуплива. Облякла се със семпли дънки и обувки на токчета. Бедрата и талията зашеметяваха. И той разбра, че я желае. Направи се на разсеян и бутна част от покупките, а после се извиняваше до безкрай. Поиска възможност да се компенсира. И я получи, като се качиха в колата му  последен модел. Не живееше далеч като за този град. Тя се усмихна и понечи да излезе, а после сякаш размисли и го покани на чаша кафе. Кафето не се допи. Телата говореха с езика на страстта  и жарта от камината. Галеше я навсякъде, целуваше прасците, гърдите, бедрата... Часовете на нощта бяха техни.
На другия ден побърза да я потърси веднага. Лора се усмихна и ласкаво му отказа. Имала много работа. Изглеждаше притеснена. Дали нямаше друг?! А какво знаеше за нея?!....Беше просто непознатата от паркинга при супермаркета!
Колежката Мая недоумяваше как на такъв красавец, при това очевидно влюбен, Лора без задръжки отказваше да излезе.
- Мая, стига, престани! Засега грижите за Марк ми стигат!- отговаряше жената. Марк бе любимото и куче.
- Не, не, ти ме послушай, полудяла ли си! Ако аз... - но към Мая летяха видимо много визитки и тя спря.- Прави каквото искаш, животът си е твой! - разсърди се Мая.
- Не те слуша-ам......! - отговаряше със запушени уши колежката и.


- Татко, тук ли срещна мама?! - питаше сладкото невръстно хлапе и го гледаше с големите си сини очи- Тук, нали!
- Не, милото ми! Срещнах я в една дъждовна октомврийска вечер, в магазин на улица “13”.Още тогава я харесах....хайде, ела, ще ядем от любимата ти пица!
Лоли се затича и прегърна с любов татко си.

Фирмата, в която работеше Джейсън се занимаваше с дърводелство, с най-необходимите неща за ежедневието на гражданите. Ала напоследък фирмата преживяваше проблеми и счетоводителят Хари недоволстваше като само клатеше с глава. Съдружникът Стан само повдигаше уморено рамене. Мисълта да закрият фирмата поради малкото поръчки потискаше и работниците. В такъв момент от живота си Джейсън срещна Лора. Чувствата му бушуваха като океан и на работното си място често бе улавян да е замечтано-унесен.
Не разбираше отчаяната упоритост на Лора, нейния работохолизъм и саможивостта и. Определено имаше качества на боец - не се предаваше, поне спрямо мъжете.
Бяха минали три дни от последната им среща. Джейсън отпиваше сутрешното си кафе. И разбра! О, ето това му трябва! Сети се за къщата при езерото. Сети се и за Стан,, който държеше ключовете за нея.
Стан му чете конско:
- Щастливо женен съм вече 20 години, Марша е умна, кротка и разбрана. Ако Лора се съгласи да се омъжи за теб, о-хоо! Ще и се подчиняваш яко, пич! А паричните проблеми?!
- Не, в момента не мисля за тях, е, ще стигна и до тях! Лора е прекрасна и....
- Добре, добре. Стискам ти палци за довечера!

Мая правеше брошури за поредната поръчка, когато телефонът в офиса извъня продължително. Търсеха Лора.
- Нещо с Марк - допълни Мая
- Ало? Да, а ти ли си? Довечера?- Мая и правеше положителни знаци- Да, довечера ...., добре нека да е в седем...
После часове гледаше към Мая нацупено.

Вечерта Лора облече червената си официална рокля и класическото сако. Косата и дълга и бухнала, очите и сини и големи подчертаваха естествената и красота. Беше оставила след себе си неуспешен брак, продължил три години и сега си ближеше раните от връзката със Саймън.
...Нощта беше топла, необичайно топла за средата на октомври. Беше подготвил изненадата в къщата при езерото и с нетърпения чакаше да се свечери. Вратата на новия Форд се отвори и Лора се огледа. Намираше се в живописна местност близо до езерото Титикака. Светлините около къщата създаваха уют и атмосфера. Рози и шампанско стилно подчертаваха интериора. Любиха се дълго. После - пак. Тя свърши за втори път. Мускулестите му ръце докосваха тялото и навсякъде. Възбуждаха я безкрайно....И разбраха, че са родени един за друг.
...Често тъгата измества лоста на вярата и любовта. Страдаме, но и боготворим, молим се, но и се чувстваме щастливи.

Минаха цели четири години. Удовлетворението и липсата на завист подържаха отношенията им постоянно. Роди им се дъщеричка, кръстиха я Сара. Руса, със сини очи, голяма умница и кокетка.
Една сутрин Лора не се почувства добре. Повръщаше и се и сякаш имаше световъртеж. Отиде до личния си лекар. Налагаха се изследвания. До момента, в който Докторът не произнесе присъдата -РАК. Страшно! Но Джейсън не се предаваше и ежедневно я посещаваше в болницата. По нейно настояване я прибраха у дома. Химиотерапия. Лекарства. Повръщане. Системи. Единствено големите и очи - дълбоки и огромни се различаваха върху отпадналото тяло. Времето летеше и поиска своята жертва. Винаги, когато можеше, прекарваше часове със Сара. Колко жалко е, когато поискаме още и още да останем неприятно заблудени в надеждите си. А миговете, които се опитваме да задържим, бягат гонени от Вятъра.
...Смъртта дойде, а любовта - остана. Една сутрин просто не се пробуди. Беше заспала предколедно. Тогава, когато очакваме да се случат Чудеса!

На другата година, през април, Джейсън реши да заведе детето в къщата при езерото. Качиха се с колата. А после повървяха повече от обичайното. Денят отминаваше бавно, но сигурно.

- Намерих я, тати! Намерих я! Къщичката при езерото! - крещеше възбудено щастливото малко хлапе - Тати, но ти плачеш!....Не плачи....
- О, мила! Това са сълзи от радост, не са тъжните от приказката за лека нощ! Толкова те обичам! - каза твърдо и нежно мъжът като прегърна пет годишната фея от сърце.



П.П.
Повечето от нас не вярват в Чудеса. Някои дори проклинат Съдбата си. Други са уверени в Прераждането. Трети - в Кармата си. Аз вярвам само на най-близките си. Те са моята утеха и радост в Живота.