Онова горещо лято с дядо продавахме дини на пазара в Петрич. Пазарният ден беше в разгара си. Горещината ни заливаше на приливни вълни като  жарко море. Опашката от хора пред нашата сергия не се стопяваше дори и  за миг.

-  Насам, народе! Който разбира, тука се спира! Сам избира!

Дядо, стегнат в татковите дънки и риза, с „каубойската„ сламена шапка на главата, играеше брилянтно ролята си като истински артист. Аз  скачах пъргаво като маймуна от каруцата - долу, после – горе  и обратно, подавайки узрелите дини на купувачите.  Лудницата беше тотална. Дините, узрели, с кори, сякаш намазани с восък, светеха примамливо на слънцето и хората  купуваха, привлечени както от доброто качество, така и от колоритността на дядовата личност. Късметът ни днес работеше като луд.

- Не разбирам нищо от дини. Изберете ми вие най-хубавата.- казваше някой клиент.

И тук започваше коронният номер на дядо. Като истински опитен лекар той вземаше любовно динята. Почукваше я, сякаш я преглежда за опасна болест, погалваше я, слагаше я близко до ухото, обръщаше я насам-натам и накрая отсичаше като професор:

- Това е идеалната диня за вас.

После с галантна усмивка я слагаше на кантара. О, дядо беше истински джентълмен! Как мило се държеше той с дамите и как сладко му се усмихваха, когато им правеше  заслужени или незаслужени комплименти!

Жегата напичаше яростно, а дините се топяха бързо като великденски сняг. Аз изтичах да дам вода и  ябълка на нашата кобилка Роси и на връщане...

-  Дядо, виж,  портмоне! До колелото на каруцата!

- Я, Мара спи, късметът й върви! Направо ме уби! Не е за вярване! Дай, дай да го разгледаме отблизо...

С треперещи ръце подадох дебелото портмоне на дядо. Седнахме пред каруцата и го огледахме отвсякъде като истински детективи.

- Ама колко е дебело, а, дядо? Сигурно е пълно с пари. А може  дори да са в евро. Тогава ще мога да си  купя нов монитор за компютъра! Какъв късмет  имаме днес!

- Не, момчето ми, - дядо го обърна няколко пъти пак в ръцете си като Шерлок Холмс.- Нов монитор ще купим с парите от дините. Нали вече сме се разбрали за това по мъжки? А портмонето ще занесем в полицията.

- Но, дядооо...

- Чужди пари не ни трябват. Ето,  виж, останаха само 3 дини. Най-сладките. Скоро ще приключим за днес. – И той се засмя като момче с гърлен смях, намигвайки ми лукаво.

Дядо беше особен търговец. На дъното на каруцата винаги оставяше най-сладките дини. А последната задължително подаряваше  на някого - за късмет, здраве и любов на нас двамата. Човекът  цял светваше, благославяше  ни и двамата и си тръгваше щастлив.

- Късметът, момчето ми, - казваше  мъдро дядо, - е като Любовта. Трябва да се храни и пои всеки ден.

При последните думи очите му ставаха тъжни. Баба Звезда липсваше и на двама ни. Особено  милата й усмивка и тихият й  сърдечен смях.

- Хей, мечтателю, - прекъсна мислите ми дядовият глас – какво ще кажеш да го отворим все пак? Може да има вътре телефонен номер. Ще звъннем и човекът ще дойде да си го вземе. Няма защо да търкаме сандали до полицията.

Очите ми светнаха. Гледах черното продълговато портмоне като златно съкровище. Отворих го бавно, а погледът ми потъна по-бързо от светкавица във всяка преградка и   джобче.

- Е? – Черните очи на дядо  ме гледаха проницателно – изучаващо.

- Два лева и петнадесет стотинки - с мъка и съкрушен глас прошепнах аз.

- Я стига! – „Каубойската„ сламена шапка на дядо се килна настрани от изненада. – И с какво е толкова пълно ?

-  С малки снимки и картички.

- Такаааааа... Значи ще чакаме. Портмонето е на бедна жена, която ще се върне да го потърси. Сядай на сянката. Аз отивам за сладолед.

Докато той се върне, аз започнах да разглеждам снимките. Внуците, децата й... Внезапно ръката ми затрепера и не можех да си поема дъх. Гледах и не вярвах на очите си.

- Караконджул ли видя? – Дядо  ме сбута с усмивка и сладолед като Хималаите в ръката.

-   Помниш ли съня ми?

-  Онзи, със Снежанка насред бостана? – Смехът на дядо едва не го задави.

-  Същият. Ето я...

Подадох му малката снимка, цял треперещ от вълнение. От месеци сънувах един и същи сън. С дядо берем дини от бостана през нощта. А по средата – елха. С лампички, които светят – и Снежанка до елхата. Гледа ме и се усмихва. Аз искам да отида до нея, дините ме дърпат назад. Искам да я извикам, а глас нямам...

- Извинете... - възрастна белокоса жена с топли очи и хубава усмивка стоеше пред нас. - Виждам, че сте намерили моето изгубено портмоне. Нямаше да го потърся, но вътре ми е цялото богатство.

- Моля, заповядайте, седнете. – Дядо като истински джентълмен остъпи малкото столче на дамата, остави сладоледа да се топи и подхвана умело разговор за времето, за семейството, за внуците и самотата. След около час тримата се смеехме с глас на шегите му.

- Голям късмет имах, че го намерих. Жалко, че не мога да ви почерпя с нищо. Но ви благодаря от цялото си сърце.

- Тогава позволете ние да ви почерпим една сладка като мед диня. За спомен  и за късмета, че се запознах с една прекрасна дама днес.

Белокосата жена се изчерви. А очите на дядо светеха с блясък, който  не бях виждал от години.

- Благодаря ви, но сам човек не може да изяде такава голяма диня. Нито пък мога сама да я занеса до дома.

- Аз ще я донеса лично до вас - засмя се дядо. – Момче, внимавай Роси да не преяде с ябълки - намигна ми той, взе динята под мишница и двамата с белокосата дама се изгубиха по моста.

Защо ви занимавам с тази история? Късметът, казваше дядо, е  много хлъзгава риба. Когато решиш, че  си я хванал, капризно те перва с опашка и оставаш с празни ръце. Когато си се отчаял, че няма никога да я хванеш, сама скача в мрежата ти.  Мисля, че  в онзи летен ден  дядо улови най-голямата риба в  живота си. Сега, освен вярната кобила Роси, вече си има и една прекрасна белокоса Дулсинея,  която всеки ден стопля сърцето му с мила усмивка.

Колкото до мен, надявам се, че добре храня късмета си и  скоро Снежанка от моя сън и снимката  ще стопля деня и сърцето ми с лъчезарната си  усмивка. Но трябва много да внимавам, защото... Късметът е... хлъзгава риба...