Във вторник вечерта се запътих към един квартален бар, за който ми бяха казали, че е нелош. “Нелош” в този град означава отвратителен, но ми се пиеше бира, а не ми се пиеше сам. А и честно казано, не ми се водеха разговори. Пиеше ми се бира в компанията на хора, без да трябва да разговарям с тях. Така че реших да опитам бара.

На отиване към заведението преброих три коли Мицубиши, които минаха по улицата. Това донякъде ме учуди, и ме накара да реша, че ще имам добър късмет тази вечер. Винаги, когато видя кола с марката Мицубиши, си казвам, че ще ми върви. Това, разбира се няма никакъв смисъл - дали ще му върви на човек ако види определена марка кола или не, но самото самоубеждение ме кара да се радвам и да ми се повдига настроението. Наистина - отвреме-навреме ми върви, а когато пък не ми върви – е, какво от това.

Като минавах покрай един квартален магазин си купих билет за лотарията - можеше пък да спечеля, все пак три Мицубишита подред бях видял.

Когато излязох от магазина беше започнало да вали, така че малко се понамокрих, докато стигна до бара. Заведението, към което се бях запътил се оказа разположено в една схлупена сграда. Отгоре над бара имаше жилищни апартаменти. Вътре беше полупразно. Седнах близо да джубокса и съблякох мокрото яке. Погледнах менюто с алкохол. Нямаше нищо изненадващо в графата с бири - обикновенните пазарни марки и няколко домашни. Избрах си една от домашните. Беше малко вкисната на вкус и доста гадна като цяло - но не само заради това, че бе вкисната. Докато се чудих дали да не си поръчам нещо друго до мен седна мъж с бейзболна шапка. Завързахме безкислен разговор, който някак си се обърна към това как “другите” понякога ни завиждат и колко гадно е това.

- ...Разбираш ли? Дори когато успееш в каквото и да било другите гледат да те смъкнат надолу. Завиждат. Така е в живота. Не можеше да се качиш нагоре, да успееш, без някой да ти завиди.

Аз се съгласявах се него, защото той беше доста подпийнал и се беше разпалил. Не знам защо толкова го бе яд на завиждачите. Явно си бе разказал историята преди аз да се появя в бара и сега оставаха само оплакванията от, без да има история, която да дава обяснение за тях. Докато кимах с глава и вече съжалявах, че бях дошъл в бара до мен, от другата ми страна седна възрастен мъж. Той си поръча бира и докато чакаше да му я сервират дочу нещо от разговора ми с човекът с бейзболната шапка.

- Е наздраве! - надигна чашата той, когато му сервираха бирата. Помислих си, че разговорът с него не би бил по-лош от този с другия ми съсед.

- Наздраве да е - отвърнах аз. Чукнахме чаши, малко бира се разля.

- Хубаво е тука….- забеляза мъжът.

- За първи път идвам. Не е лошо. - излъгах аз.

- О, и аз съм за пръв път. - каза мъжът. Носеше смачкан каскет, който бе мокър от дъжда. Свали го. Отдолу главата му беше плешива. Малкото останала коса беше побеляла. Бих казал, че мъжът беше към средата на шейсетте.

- Е, каква е твоята история - попита ме мъжът, но надали го интересуваше. Сякаш искаше да го попитам аз него, за неговата история.

- Предполагам, най-обикновенна - усмихнах се аз на това, че бях успял да го разчета така лесно. Не ми се говореше за мен. Общо-взето въобще не ми се говореше, но явно в този бар, не можех да се измъкна от разговори. Все пак попитах от учтивост: - Каква е твоята?

- Хмм. Каквато и да е била все довежда до този момент. А това е един шантав момент.

Замислих се. Предположих, че следваше да попитам защо е толкова шантав този момент. Имах чувството, че май се бях набутал в нещо. Не ми се нагазваше в ничия история. Не ми се разпитваше. Пиеше ми се бира...но не тази гадната. Все-пак, поувствах, че мъжът искаше да си каже това, което му тежеше на сърцето, затова го попитах:

- Е, какво му е шантавото на момента?

Мъжът се усмихна с тъга:

- Днес е рожденият ми ден. По случая си купих лотариен билет. Викам си - защо пък не, може и да спечеля. Е, така или иначе - да съкратя историята, на излизане от магазинчето, където купих билета една черна котка ми мина пътя.

- Е?

- На лош късмет е, нали? Да ти мине черна котка пътя. - учуди се мъжът.

- Лош късмет е само ако вярваш в него. Иначе си е само една черна котка, пресичаща пътя. Дори може да е на добър късмет - ако решиш, че е така. - отбелязах аз.

- О, само послушай до края - каза мъжът възбудено. Говореше високо и няколко от другите посетители се обърнаха към нас. - По-късно изпуснах билета на земята.

- Е, после какво стана - полюбопитствах.

- Ами вятърът духна и билетът се затъркаля надолу по улицата и аз след него.

- Настигна ли го в крайна сметка? - попита го мъжът с бейзболната шапка, все още стоящ от другата ми страна

- Не. Вятърът точно тогава духна. Вдигна го във въздуха.

- Язък. - каза мъжът с шапката и махна с ръка. После попита - Проследи ли го?

- Да. С поглед. Вятърът го издуха в тази посока.

- Е не е болка за умиране. Надали билетът е бил печеливш - отбелязах аз.

- Разбира се, че беше. Не ти ли се струва странно? Да се случи такава поредица от събития? Това е някакво изпитание. Черната котка беше лош късмет , заради който изгубих печалбата. Аз така или иначе вярвам, че човек, може да надвие късмета си, но трябва да се потруди, да се помъчи.

Замислих се. Случката беше необичайна. Освен ако човекът не бе луд или пиян и му се привиждаха неща. За пиян - не беше, но луд...кой знае.

- Е нищо и без тия пари ще минеш. Досега не си ги имал.

- Колко е печалбата? - попита онзи с бейзболната шапка.

- Над 50 милиона долара.

Мъжът с бейзболната шапка подсвирна.

- Е, не е като билета да е този дето ще вземе милионите, нали? Шансът е даже по-малък от едно на петдесет милиона. - рекох

- Не знам. На мен ми се струва, че ще да е печеливш. Писано ми е на рождения си ден да си купя точно този билет.

- Е, ако е писано, ще го намериш. - казах.

- Е уж не вярваше в късмет, а казваш писано е. - усмихна се мъжът. - Да сигурен съм. Просто трябва да го потърся. Да си потърся късмета, който загубих, така да се каже. Минавах покрай това място и реших да се скрия от дъжда. Вятърът отвя билета натук. Чудя се дали пък някой не е виждал моя билет? Ако някой го е намерил, съм готов да го откупя за сто долара.

- Нямам старче. Нямам билет - каза мъжът с бейзболната шапка и си разтвори якето за потвърждение - все едно би скрил билета там. И другите наоколо се рамърмориха, че не са намирали билет.

- Ох, как можах да го изгубя. Иде ми да се гръмна. - въздъхна мъжът. Не ми се слушаше вече как се вайкаше. Бях чул тази част от историята, която беше интересна. И без това бирата беше гадна. Облякох си якето и излязох от бара.

Вървях надолу по улицата, а дъждът валеше. Ситен дъждец, но мокреше. Колите, с премрежени фарове, минаваха по улицата. Вървях по тротоара и по едно видях, че пред мен на земята имаше някаква хартия. Приближих се. Помислих си, че ще да е лотарийният билет. Наистина беше. Вдигнах го. Погледнах го - беше с дата от миналата седмица. Почти се засмях на себе си, че сам бях повярвал в такова нещо, като късмета. После си спомних, че и аз имам билет. Измъкнах го от джоба си. За какво ми беше той? Никога нищо не печелих от лотарията. А пък онзи човек в бара беше готов да вземе да си удари главата в стената, че е загубил своя. Понякога невъзможните неща, които не са се случили, заради предполагаеми наши грешки, са най-болезнени. Нека се увери, че няма да спечели. Оставих билета на дланта на ръката си да го навали дъждът и като се намокри малко се обърнах и закрачих към бара.

Когато влязох мъжът все още разправяше, как е гонилтърсил билета по улицата. Приближих се и го побутнах по лакътя.

- Билета...Помниш ли цифрите? - попитах го аз.

- Не, бяха случайни номера. - погледна ме учудено той - Машината ги избра. Защо питаш?

- Ами ето - намерих един билет. Валяше се на тротоара. Може да е твоят помислих си.  

Мъжът взе хартийката и каза

- Същият билет е - от държавната лотария. Това трябва да е - ето в седем и половина е пуснат. И аз по това време го купувах. Благодаря ти, че ми го донесе. Обещах ти, нека ти дам сто долара - каза мъжът сериозно.

- Все още нищо не си спечелил. Но щом вярваш, че ще спечелиш и ако спечелиш – купи ми една бира.

Той така и направи. Този път бирата беше хубава.

- Ти така и не каза какво ще направиш с парите от лотарията, ако спечелиш? - попита мъжът с бейзболната шапка, който още беше в бара и започна, своята си песен - навярно като го купиш и най-близките ти роднини, ще започнат да ти завиждат. Веднъж успее ли човек, от завистници не може да се отърве.

- Парите сигурно ти трябват спешно, щом така беше хукнал след билета- казах аз, с надеждата, че възрастният мъж, щеше да изхарчи поне част от парите за нещо важно. Той се усмихна.

- Честно-казано, не вярвам никой да ми завиди. Така или иначе парите няма да ги задържа. На мен пари не ми трябват. Ще дам билета за другите. Аз вярвам донякъде в лошия късмет, които носят черните котки, но със сигурност вярвам, че е на лошо да задържиш толкова много пари, когато други хора имат нужда от тях. Така че парите ще ги раздам.

Ние останалите в бара се умълчахме. Сигурно си мислехме, че мъжът наистина бе луд, но поне на мен, ми стана едно топло, хубаво отвътре. Изпих бирата и си тръгнах от бара, въпреки настояването на мъжа все пак да ми плати, каквото бе обещал за билета.

Докато вървях към дома си мислех, дали наистина мъжът щеше да даде парите на другите ако спечелеше?  Може пък наистина да беше толкова “луд”. Ако бе така се надявах билетът да е печеливш. От цялото си сърце.

Когато си го помислих едно Мицубиши мина покрай мен.