а.к.а. преживелици в Шотландия
Шотландия е прекрасна страна. Тревата е наситено зелена, хората са възпитани и отзивчиви, въздухът винаги ухае приятно, а вълненията на морето приличат ту на повдигането на гърдите на спящо дете, ту на движенията на разгневен змей. Шотландия е красива, Шотландия е горда с културата си, Шотландия е интересна. Дори времето – лекият дъждец, който вече отдавна се е превърнал в незабележим фон; силният порой, който от време на време се изсипва върху витите улици; рядкото, слабо слънце, разкъсващо причудливите облаци – дори времето е красиво, веднъж щом свикнеш с него. Но нещо липсва… нещо липсва.
Защото в Шотландия никога не виждаш лагерници. Никога не виждаш орли, извисили се в небето над града. Никога не виждаш хоро, избягало от някоя кръчма и извито по тротоара, разкопчани ризи и салфетки наместо хороводни китки допълващи картинката. Никога не усещаш аромата на мусака от прозореца на съседа, нито този на баничките на ъгъла. В Шотландия никога не чуваш искрен, шумен смях, подсвирквания и подвиквания по пътя, резки, груби клаксони, сутрешни петли и надута музика от нечия кола. В Шотландия всичко е подредено, всичко е така устроено, че да не оставя съмнение за непрофесионалност, некултурност, примитивност. И въпреки зелената трева, карираните традиционни поли, червените покриви, русите и рижи коси на хората и синьо-бялото небе, Шотландия е сива.
Вярно, пътищата са гладки и ничия кола не подскача на всеки три метра, изненадана от новопоявила се неравност. По дърветата няма закачени найлонови торбички, нито пък сметища зад блоковете. По пътя не се търкалят опаковки от „Сникърс” и бутилки бира и никога няма да чуеш някой шофьор да псува иззад волана.
Обаче в Шотландия няма лагерници. Няма начертани по асфалта игри на „куци крак” и „шмайзер”. Няма драсканици с маркер по гаражите „К. обича Н.” и „Л+С=ВНП”. Няма насядали по бордюра деца, които да играят „сидже”. Няма игри на ръбче пред двора, няма кюфтета от кал и червен пипер от керемиди. Няма опънати ластици, над които да се чува вечният рефрен „Ема-есаса-есаса-убиби-да”, който нито едно поколение не е успяло да разшифрова. Никога няма да се покажеш на прозореца и да чуеш отдолу съсредоточеното „Онче-бонче, счупено пиронче, риба-щука, махай се оттука…”, определящо така важния въпрос кой ще жуми в следващата игра. Няма стражари и апаши, няма народна топка, няма волейбол над опънат между две улични лампи сезал. Няма деца с червено по брадичката и преполовени филийки с лютеница и сирене в ръце. Няма разбити колене – всички карат колелета с наколенки. И играят в детските площадки.
Няма лагерници. Има скейтборди, но няма лагерници, направени от дъски и изровени кой знае откъде лагерни колелца. Звукът на детството не се носи по улиците – затворен е в специално определени за това пространства – вярно, в безопасност, без да пречи на никого, но ограничен, заключен, арестуван.
Няма деца с размъкнати тениски, мръсни кецове и следи от трева по коленете на дънките. Не, всички са с поръбени панталони, изрядни бели ризки, червени сака и черни, лъснати обувки. Приличат на малки мъже. Прекалено малки, за да бъдат мъже. Каква е ползата от меката, ярко зелена трева, като не можеш да се излегнеш на нея и да се порадваш на така рядкото слънце? И как можеш да се излегнеш на тревата, като знаеш, че трябва да си представителен? Вярно, погледнати отстрани, са очарователни, спретнати, прекрасни… Обаче и те, като звукът на детството им, са хванати в нещо, чиято цел е да изглежда добре, а не да е забавно.
Шотландия е прекрасна. Шотландия има увлекателна история и прекрасни гледки. В Шотландия живеят чудесни, мили, любезни хора.
Само дето в Шотландия няма лагерници.
© Мария Все права защищены
Интересно! Браво, Мери!