Лавина

   Катеря се към върха, а спомените ме дърпат надолу към миналото.  

  Още една крачка и пулсът ми ще експлодира през тъпанчетата...

Толкова неестествено го усещам в тези кратки мигове, връщайки съзнанието ми назад, че въздухът ми е на свършване. 

  Поглеждам бегло към ниското.

  В стремежа към върха няма значение, че не обичам приглушените места на равнината, блатата и мрачните лонгози, в които съществуването може да е безпроблемно. Задушават ме подобни пространства... Особено след кошмара от раздялата ми с Клавдия преди година.

   Поемам си дъх, студеният въздух отрезвява мозъка ми и вдигам взор към височината.

  Космично е усещането в подножието на вечните висини. Можеш да покориш страховете си- само миг, преди да прегърнеш свободата на някой безсмъртен връх.

 Безценно е!...Като малките пръстчета на Ласка...

... Изпуснал съм онези предупредителни знаци, които са можели да ме отклонят от гнева на снежната твърд.

   Тялото ми се търкаля като кибритена кутийка, потъва в паяжината на безтегловността, а устата ми се пълни със сняг. В секундите, подарени ми от инстинкта за оцеляване си повтарям, че няма да допусна паниката да ме завладее...

 Силата на планинската ярост е изтръгнала лопатката от кръста ми...

   Знам, знам, че мога да "изплувам"...Досами върха, и въпреки слепотата си в чистотата и вечността на белотата.

  Бъркам и вадя топките сняг от гърлото си...Трябва да дишам, трябва да живея...Длъжен съм! Заради Ласка! За да видя отново слънцето в косиците ѝ, топящо ледовете. 

  Не, не съм изгубен...Изгубил съм само представа за времето и ужасно ми се спи.

  Тялото ми се плъзга като прашинка в тесния отвор на пясъчен часовник... Потъвам в неизвестността му, претегляща миговете към нещо към което не изпитвам страх, запленен от красивата му чистота.

...Ласка, ти ли си, тати?- Нечий топъл дъх докосва лицето ми. Усещам го с остатъците от откъслечните си сетива, и се отпускам.

  - Браво, момчето ми! Герой си ти, Боиле!- Възторжено шепне от някъде непознат мъжки глас и... Тръгвам с него.

   - Лъгала ме е! А аз още се лутам като ранено животно...Но, в спектакъла на моя живот, нали аз съм главния герой?!- Гъгне гласът от второ легло.

  Знам, че не е напълно прав относно главното действащо лице. Всички наранени и отхвърлени задават подобен въпрос, търсейки разбиране, вярвайки подсъзнателно в себе си... И във възмездието.

Декомпесаторен механизъм, запълващ празнината зейнала в раната. 

 Не знам колко значим трябва се чувства човек, когато наранява. Непонятна ми е философията на раняващите.

  Въздишам с усилие. Планината вече ми липсва.... Тя е като времето- лекува болки.

  В ниското е друго. Нагледал съм се на всякакви идиоти, които се пръкват от много наранени хора- отмъщават на целия свят.

  Мисля, че " съквартирантът" ми не е от тях.

Не крие раните си, а аз имам чувството, че отново търси място от където да полети- от неговия си връх, достигнал височината на третия етаж, където е отделението по травматология.

Чувствам го близък, незнайно защо.

Изпаднал е в дупка и само същността на подсъзнанието му е водеща. 

  Велико нещо е човешкото подсъзнание- изкарва на повърхността всичко, което цензурата на разума смачква...

  - Та!- Шепне той.- Не мога да понеса истината.

  Кимам му разбиращо след поредната доза болкоуспокояващи.

  Трудно е да бъдеш жив, когато осъзнаваш, че само стъпките към върховете дават смисъл на съществуването ти. Към онези височини, обвити в тайнственост и враждебност, неприветливи, сеещи бури и обреченост, отнемащи живот.

  - Ще излезем от тук! Не се предавай, второ легло! - Опитвам се да му дам кураж, пренебрегвайки болката в ключицата си и в потрошения си глезен.

 - Ще излезем!- Изпъшква мъжът и поглежда към прозореца. 

  Досещам се за намеренията му. Иска да приключи със себе си за трети път.

Издебва ме, когато съм почти упоен от болкоуспокояващите и нямам представа как се дотътря със счупен крак до перваза.

  - Не съм баща... Тестът за бащинство го потвърди.- Въздиша в полумрака.

   Не зная името му. Не се запознах с него, както е общоприето, но го разбирам- трябва му време, за да приеме истината. 

    Дори нощем усещам сълзите му, а в 

 светлата част на деня не виждам ясно чертите на брадясалото му лице- нито когато се опитва да превъзмогне горчилката си, нито когато...Не знам дали изобщо се усмихва.

  И аз съм забравил да се усмихвам.

Единствено планината е способна да ме накара да го направя.

   На третия ден " съквартирантът" ми напусна стаята. Преместиха го. Необяснима ми е липсата му...Може би, защото имаме сходни съдби.

  Унасям се в поредния си сън, потискащ физическите ми болки и знам, че никой не

не може да ми отнеме правото да обичам Ласка. Дори твърдостта на Клавдия, кълняща се, че несходството в характерите ни е с големина на кратер. 

    И сънувам, сънувам. Сънувам живота си отново! " Виждам" грейналото лице на бившата си съпруга- чака Лазар да се прибере от Германия. За да бъдат семейство.

  Така и не узнах нито как изглежда първата ѝ голяма любов, нито защо са се разделили.

Тръгнах си като напъдено псе и спрях да

питам Господ къде сгреших, дали любовта може да бъде грешка... 

И до ден днешен не искам да знам отговорите. Стига ми увереността, че и два живота да имам, няма да спра да обичам моето слънчево момиченце с цялото си сърце.

 Мислено пожелах на Лазар да не се провали като семеен човек, щом това ще е добро за детенцето ми...И обърнах взор към върховете на вечната твърд.

 ... Повикаха ме, за да ме научат да забравя, че омразата съществува. Че по- важно е настървено да обичам живота с всичките му форми на съществуване- дори онези, които смятах за несъвършени, уродливи и грозни... 

  Открих ги като светлина след лутане в тунелите от потайности на мрачното.

  И един ден простих на Клавдия дори несторените ѝ грехове.

След година...

   Ласка е в първи клас. Чакам я в кафенето на пресечка до училището ѝ. Поръчал съм си от любимото капучино.

  Един строен мъж минава край мен. Хванал е за ръка момичето си, бърза и шепне нещо в ухото ѝ на немски.

Смеят се влюбено, улавям ги с периферното си зрение и бавно отпивам от топлата напитка.

 Поглеждам бегло часовника на телефона си, Ласка закъснява.

  - Ей! Ние...Ние май се познаваме.- Едва не се задавям, когато непознатият спира до масата ми.

Взирам се в гладко поддържането лице на мъжа и се напрягам да отгатна.

Смътният спомен за гласа му ме кара да гадая.

  - Второ легло!.. Как си, човече?- Скачам от стола, познавайки " съквартиранта" си от травматологията.

"Колко време мина?"

Сядат до мен и той тършува нещо в чантата си. 

  - Идната неделя, приятелю. 

Подава ми някаква покана и очите му греят от щастие:

  - Ако ти се пътува до Аугсбург...Ще ми е драго да се повеселим.

Потупва ме дружески по рамото, после ме запознава с избраницата си.

Поемам поканата и му благодаря, радвам се искрено за него. 

Странно е колко близък го чувствам дори след толкова време.

  - В нищото бяхме с теб!...- Усмихва ми се широко, подава ми ръката си и продължава:

  - Покори ли твоите върхове? 

Чувствам се неловко. Знам, че ако спра да търся височините от всякакъв калибър, значи съм полу- умрял.

  - Има още много!- Смотолевям.

  Ласка се е появила зад гърба ми и закрива очите ми с фините си ръчички.

Като малки стъкълца смехът ѝ се поръсва и потъва някъде около мен:

  - Сляпа баба! Из- не- на- да!

  След миг се пресяга, старият ми познайник ѝ е подал ръка, подканяйки я да седне между двама ни.

  - Чичо Лазо, познах те! Ти... - Изведнъж млъква, смигва му дяволито и хвърля закачлив поглед към избраницата му.

  Отново чувам пулса в ушите си.

Значи...Този човек е същият онзи Лазар, който...

  Не, не греша. Прекалено много се оказват съвпаденията... В миг, когато времето препуска бясно, за да намести липсващите звена в един малък отрязък от пъзела на живота. 

  - Мама ми даде да ти донеса нещо!- Малкото ми момиченце ми подава грижливо сгънат плик, пъхнат в целофаново " джобче".

  Усещам как ръцете ми треперят и мълча от притеснение. Страхувам се, че гласът ми ще ме издаде...

  Лазар ме поглежда разбиращо и става.

  Щипва бузката на Ласка и се отдалечава, прегърнал любовта на живота си.  

  Разпечатвам плика и откривам онази истина, която сърцето ми е знаело от самото начало...Въпреки горчивите думи на Клавдия. Противно на ината ѝ, месеци наред да отказва теста за бащинство. И въпреки неистовия ѝ стремеж да открива някакъв смисъл на битие извън онова велико щастие, което двамата създадохме.

   Придърпвам крехкото телце на дъщеря си и я целувам по нежното челце.

  О, миг поспри! Ти си толкова прекрасен!

  Обръщам се и погледът ми търси влюбените силуети на Лазар и избраницата му в навалицата от бързащи хора...Всеки от тях, носещ белезите на някой ураган в сърцето си...

  Не спирам да притискам Ласка към себе си. Искам да усетя ударите на малкото ѝ сърчице, да ги слея с туптежа в гърдите си.

 Сълзите ми покапват върху слънчевите косици на дъщеря ми.

  Притварям очи, а духът ми сякаш още катери планините.

   Трябва, трябва да им благодаря- за върховете, чието величие ме направи по- силен, забравяйки прекършените си от бурите криле някъде в ниското.

  И заради онази несбъдната красота, която със сигурност ме очаква.