ЛЕГЕНДА
Не искаше съседите да го виждат и затова работеше главно нощем. Времето беше хубаво, луната бе почти пълна и хем му беше другар и го гледаше как копае, хем му светеше с голямото си любопитно жълто око. Не се страхуваше от луната, дори не го беше еня, че тя му е свидетел, защото не плащаше данък на разни суеверия. Дамян беше разумен и земен човек, толкова земен, че вече трета нощ ровеше в земята, сякаш да открие семето на своя род.
Не семе, друго търсеше. Най-сетне сънят му потвърди мълвата, дълголетната легенда, която като зрънца на броеница се предаваше от поколение на поколение в рода му. Легендата за съкровището, заровено в нивата до бараката, където слагаха сечивата, кирките и лопатите. Нивата не беше голяма, но раждаше много – каквото и да посееш, все никне и хубаво става. Беше в текезесето, после в аптеката я вкараха, после я върнаха на бащата на Дамян, той уж на аренда я даде, ама мошеник се оказа арендаторът – ни пари даваше, ни олио, ни пшеница. Вече повече от десет години нивицата пустееше, но не и споменът за легендата.
„Легендите са живи дотогава, докато има кой да вярва в тях”, умуваше Дамян и бавно преобръщаше земята. Нивата отдавна не беше орана, трънаци и бъзови храсти се пречката в краката му. Някъде запя щурец.
„Ама хубаво си е тука, мама му стара – каза си. – Ако не бях станал гражданин преди петдесет години, можеше и да се върна да живея тук. Виж колко е спокойно. И с тая луна приятели можеше да станем. Не било писано.”
Трябваше да намери ключа – в съня си го видя. С този ключ щеше да отвори сандъка в бараката. Според легендата в този сандък е скрито указание, лист хартия или някаква стара карта за съкровището. „Това си е чиста лъжа - поклащаше недоверчиво глава той, когато се сещаше за това. – Толкова години са минали, а никой да не е отворил този сандък. Ами то, ако млатна по-силно с чука по ключалката и той сам ще зейне, какво толкова. Не, не можело така, казваше баща му. А неговият баща пък дори забранявал да доближиш сандъка, ако не носиш ключа у себе си. Според мита за този сандък, той ще допусне до тайната си само този, който носи ключа. Глупости. Кой ти вярва в това?”
Нашият Тома Неверний обръщаше бавно пръстта и вадеше ту някой гвоздей, ту подкова, ту нещо друго метално. Находките му пробляскваха в тъмното, той ги оглеждаше внимателно и ги събираше на малки купчини. На сутринта, по светло, внимателно преглеждаше откритията си и после ги слагаше в чувал. Носеше ги на един циганин в съседното село. Той майстореше разни неща от стари метали, умееше да работи ковано желязо. Току-виж най-накрая, намерил-ненамерил ключа от сандъка, все пак да събере достатъчно желязо да си поръча я свещник, я нещо друго. „Все ще е от полза.”
Щурецът спря да пее. „Нещо го е уплашило. Дали не е някоя змия? Страх ме е от змиите, само от тях се страхувам.” Поседна да почине върху един камък. Огледа се наоколо – никакъв шум, нищо. Извади бутилката с вода и отпи. Във вързопа имаше вкусни сандвичи. Жена му ги приготви, като разбра, че пак отива да копае. „Нека ходи, казваше си тя. - Мъжете са като децата, имат нужда да си играят на нещо. Ще покопае, ще потърси, нищо няма да намери, ама поне ще му мине меракът.” Тя обичаше Дамян – свит и не особено умен мъж, който обичаше да мечтае повече отколкото животът допуска за нормално. Дъската му хлопаше малко, но беше добър баща. „Аз за децата копая тук, за тях да остане ключа, те да намерят картата на съкровището. Може пък да е вярно, кой знае. Като в книгите за пирати и за съкровища. Стават такива неща. Нали миналата седмица прочетох някъде, че чак сега са открили някакво сребърно съкровище край Мадагаскар. Било на шотландски пират от шестнайсети или седемнайсети век, боливийска изработка. Защо пък и тука някъде да няма съкровище? Защо не? Само дето това за ключа хич не го вярвам, май и баща ми не вярваше...”
Всъщност сандъкът беше отварян няколко пъти – това личеше по вида му. Стар, олющен дървен сандък с панта и ключалка, някога сигурно е бил тъмно кафяв или червен, защото имаше следи от боя или от кожа, но всичко по него беше прогнило и ощавено някак. По ъглите му имаше железни пластини за здравина; да, беше здрав сандък, но си личеше, че пантите му са насилвани, ключалката беше разнебитена и един дявол знае как е била заключена. Много поколения са се опитвали да намерят картата на съкровището и сигурно са били силно разочаровани, че вътре няма нищо.
„Може пък да е имало – сам се убеждаваше Дамян. – Може да са намерили картата на съкровището, да са го взели и после да са заключили сандъка, та идните поколения да се надяват и да търсят още... Не е много логично, но каква ти логика в легендите. Те са трудни за вярване, затова са така сладки. Като мечтите.”
Докато копаеше, се замечта как само ще се зарадват момчетата му, когато открие съкровището. Как ще ги издокара, какви хубави дрехи ще им купи – от най-хубавите! Те ще се гордеят с него, няма да се срамуват като сега, ще разберат колко ги обича и вече няма да се крият по стаите си, когато влиза в апартамента. И жена му, тази тиха и спокойна светица, ще има повод да сподели с приятелките си: „Той, моя Дамян, винаги е бил добър и хрисим човек. Това, че е богат, не променя нищо.” Абе не променя, ама си е по-добре да имаш някоя и друга пара. Хората по дрехите посрещат, няма как, това не съм го измислил аз. Самочувствието е друго, вече си от сой. Никой не те пита как си изкарал парите – дали си ги окрал или на тото си ги спечелил. То сега краденето е на мода, много хора се издигнаха в обществото с кражби, но същото това общество тъкмо затова ги уважава. Българите обичат кражбите така, както обичат хляба. Иди ги разбери. А аз няма да съм откраднал моето имане. То ще си е мое наследство, от предците ми. Ще трябва да го споделя с роднините, няма проблем. Ще го раздам всичкото. За всеки ще има, сигурен съм.
Лопатата му удари в нещо твърдо. Разрови земята – пак нещо метално, тежичко. Какви ли не предмети намираше тук, чак да се чудиш; отначало търсеше с металотърсач, но му дойде наум, че така не е напълно сигурно. Ако така се открива ключ, ако така се открива съкровище, в Египет нямаше сто години вече да копаят на ръка като гламави, а само с металотърсачи щяха да работят. Кирка и лопата му е майката, няма друг начин. Хвърли овалния предмет в купчина наблизо. „Сутринта ще го огледам, може да е нещо ценно.”
Не му се стори ценно. Първите лъчи на слънцето вече шареха по клоните на дърветата. Луната избледня, доспа й се. На Дамян също, но трябваше да довърши. Прегледа трите купчини, железариите не ставаха за нищо. Напълни чувала с тях, остави лопатата в бараката и запали колата. До час ще е в селото на циганина и после още час и си е вкъщи. Още един пропилян ден. Децата ще се скрият в стаите си, за да не го поздравят, жена му ще го помилва по главата, като да е идиот, и ще му сложи закуска... Да, животът на неудачниците не е много приказен. Както и да е. Не може всички да сме богати. Разнообразие трябва в този живот, нали все пак хората са измислили парите, а не обратно. Значи важното е какъв човек си, а не колко пари имаш. По принцип, де.
Циганинът посрещна Дамян на прага на работилницата си. Здрависа го, зарадва се да го види.
- Знаеш ли – каза му, - отдавна искам да ти направя един подарък.
- А, няма нужда, защо – зарадва се Дамян. Тъкмо от подарък имаше нужда сега, малко да му повдигне челото, че съвсем беше оклюмал.
- За тебе съм го направил, бая труд хвърлих, не можеш да ми откажеш.
Циганинът влезе в къщата и след малко се появи с инкрустиран сребърен нож, увит в сива кърпа. Като го извади от кърпата, заблестя на утринното слънце като стъкло. Дамян го взе и с любопитство започна да разглежда дръжката: глава на лъв, лапа, бягащ елен, лист от храст... Хубав нож, няма спор, като картина.
- Благодаря ти, друже. – Дамян погледна циганина и го потупа по рамото. – Не съм го заслужил, аз само се отбивам при тебе да ти донеса...
- Няма така да говориш – от сърце е. Със здраве да го ползваш и на децата да го дариш.
Циганинът беше станал богат човек. По-голямата част от железариите, които Дамян му носеше, бяха много ценни – пафти, орнаменти, части от барелефи, декоративни детайли от злато и сребро. Ръждата прикриваше красотата им тъй успешно, както само грозотата може да скрие доброто. Дамян търсеше ключ, нищо друго не го интересуваше и затова нищо друго не виждаше. Как можеше да предполага, че тези жалки и смешни отпадъци са тъкмо съкровището, което толкова търсеше? Това просто не можеше да бъде истина.
Истината бе, че Дамян така и не откри ключа от сандъка.
© Владимир Георгиев Все права защищены