ЛЕГЕНДА ЗА ЦИГАНКАТА

Чу се  страхотен тътен. Като че ли планината се беше разцепила. Откъм Бърдо се появи огромен облак прахоляк, който бързо се затъркаля надолу по неравния път. Тропот на десетки копита и неясни гърлени викове  се чуваха откъм облака. Изцвили кон и бързо се смеси  с тупурдията  от приближаващата се конница. По скоростта и неистовите крясъци личеше, че това не е аскер. Бяха банда диви разбойници, които напоследък безчинстваха в околностите или  тайфата на Мурад, която се връщаше от лов или от поредния зулумлък. Чия ли къща бяха изгорили гаджалите този път?

С приближаването към валога виковете  заглъхнаха, а тропотът на копитата се усили и цялата земя затрепера  от  галопа на расовите атове. В яхъра на Мурад такива не липсваха. Да събира и отглежда първокласни коне беше любимо занимание на бея. За страстта си не жалеше ни пари, ни време. Видеше ли някъде хубав ат, той трябваше да го притежава. Ако не успееше да го купи или да го получи  като откуп, той пращаше гавазите си да го откраднат. Понякога това ставаше пред очите на собственика, особено ако той беше гяурин. Мурад не се спираше пред нищо, за да се сдобие с това, което му се нравеше.

          Откъм  близката дъбова гора се появи вятър и разгони прахоляка. Мурадовата дружина беше вече слязла от баира и яздейки по равното, беше забавила лудия си бяг. Сега се виждаха десетината конници начело с  бея, а след него следваха соколарите и ловната му дружина. Стигайки на равното, те завиха по тесния път, който водеше към  чифлика, и не след дълго бяха пред големите му порти, които невидима ръка беше разтворила, за да приеме групата в обширния двор на  имението.

          Тук, на този рид, равните места бяха кът, но Мурад  се беше влюбил в местността, още когато за пръв път беше поел пътя към Панагюрище. Още  тогава  той реши да напусне Чардаклъ  и се засели в това райско кътче. Бащиният му чифлик беше вече тесен за него. Още повече, че и с брат си не се спогаждаха  много. Бурхан беше по-старият, по-разсъдливият и не уйдисваше на лудориите на по-малкия си брат. Десетте години разлика ги отдалечаваха на светлинни години един от друг. Баща им даде съгласието си и необходимите жълтици, за да може Мурад да има собствен чифлик и там да живее по свой вкус. Старият Осман беше мъдър човек, той разбираше, че двамата му синове не бяха родени да живеят под един покрив в мир и разбирателство. Докато Бурхан беше наследил мъдростта и спокойствието на баща си, то малкият беше луд и невъздържан като покойната Зубида. Тя беше живяла кратко,  но бурно.  Осман си спомняше със смесени чувства  за първата си жена. Тя го беше дарила с двама прекрасни сина, беше го карала да се чувства по-щастлив и от Падишаха, когато споделяше постелята му, но с буйния си нрав превръщаше живота му в ад.

          Понякога бе имал желание да я застреля, но тя умееше да го прикотка, да обуздае гнева му, да го успокои за момента, за да го вбеси още повече на следващия ден. Беше неукротима като див звяр и ненаситна за любовни ласки. Това стана причина за гибелта ù. Застреля я поредният измамен любовник. Осман не му прости и го наказа със собствените си ръце. Уби го над трупа на Зубида и нареди да го хвърлят в дерето. Докато нея погреба с почести и без съжаление.

          Чифликът на Мурад не беше огромен като този на баща му, но беше изграден по негов вкус и беше единствен в околността. Наоколо бяха само гори и горски поляни. Почти никой не живееше в подножието на Бърдото. Хората бягаха от места, където водата беше кът. Но за Мурад това беше късче от рая.

          Многовековната дъбова гора, обширните горски поляни,  студената изворна вода и безкрайният изглед към беловласите върхове на Рила планина караха Мурад да се чувства господар не само на  чифлика, но и на целия свят около него. И той действително беше този господар.

Когато ходеше из поляните, неговите чизми,  от кожа като коприна,  стъпваха по зеления килим на ливадата. Осеяна с хиляди цветя, изпъстрени от  богатата палитра на природата, хилядите  диворастящи гъби, сред които преобладаваше нежната сърнела, този килим беше дар Божий и Мурад не се засищаше да му се любува, да го гали с острия си поглед. Когато съзерцаваше заобикалящата го красота, даже погледът му ставаше по-мек. От очите му изчезваха онези мълнии, които поразяваха всички и всичко в  неговото обкръжение. Очите му имаха същия зелен цвят на дъбовата пролетна шума. Бяха малки, хитри и неразгадаеми. Но не и когато се разхождаше сам по горските поляни, из букака на път за изворчето или когато се забавляваше с някоя пастирка, имала смелостта да нагази със стоката си в неговите владения. Никой не смееше и не можеше да му устои. Беше свикнал да взима всичко, което му харесваше. Не търпеше никаква съпротива, а още по-малко отказ. От него се бояха както раята, така и най-близките му приятели. Такъв беше Мурад  и такъв щяха да го запомнят хората.

          Беше късна пролет. Природата отдавна се беше събудила от дългия си зимен сън. В този край зимата беше люта и дълга, та хората с още по-голямо нетърпение очакваха първите пролетни лъчи, радваха се на бълбукането на изворната вода, отхвърлила ледената си обвивка и весело подскачаща по гладките камъни. Тревата на голямата поляна беше сочна и нежна, като устните на млада вакарелка. Мензухар, синчец, тук-там алени макове, лайкучка и риган, както и нежните цветове на белия равнец,  отдаваха на свежия планински въздух аромата си. Току-що цъфналите шипкови храсти, красивата полска теменуга, жълтият кантарион и челядинките допълваха с парфюма си тази необикновена смес от миризми. На света не съществуваше парфюмерист, който да може да създаде такъв необикновен букет от аромати, който успешно да се съчетава с полъха на пролетния бриз, с шумоленето на брезичките, посадени от незнайна ръка край извора.

             Беше края на месец май. На  голямата поляна се настани цигански катун. Разпрегнаха  дръгливите си кранти и ги пуснаха да пасат из ливадата. Няколко кучета се бяха изтегнали на припек и дебнеха пеперудите,  хвърчащи на главите им.  Рояк полуголи, мърляви циганета се боричкаха на младата зелена трева. Няколко стари циганки се бяха подслонили под мръсното платнище на една от каруците и пушеха лулите си, одумвайки младите. Мъжете се бяха пръснали  из околностите на разузнаване и търсене на келепир. Край поляната бяха и петте каруци на табора. Две от тях бяха почти  нови и нашарени  в ярки цветове.

В долния край на поляната, досами кладенчето, няколко млади циганки бяха изградили  огнище с камъни и чакаха мъжете да донесат нещо за ядене. Дебелите букови цепеници се бяха вече превърнали в жар и очакваха да вземат в прегръдките си тлъсти парчета от открадната овца или  заблудила се из гората коза.

          На другия край на голямата поляна, далеч от погледа на бабите,  лежеше красива млада циганка. Едва ли имаше повече от 15-16 години. Пъстроцветната ù широка пола се беше сляла с поляната, а изпод отметнатата пола се показваха краката и част от бедрата на момичето. Кожата ù беше гладка като копринено кадифе, а краката ù като изваяни от гениален скулптор. Младото момиче беше сложило главата си на собствените си ръце, които ù служеха за възглавница и с поглед, вперен в синевата на безкрайното небе, мечтаеше. За какво и тя самата не знаеше. Напоследък странни мисли и чувства я вълнувана. Навярно първите трепети на моминството я караха  да мечтае, а вечер да пее и танцува край огъня. В погледа на мъжете от табора виждаше желания, които досега не беше забелязвала. Погледите им се мъчеха да я пронижат, да я разсъблекат, да галят твърдите недокосвани момински гърди. Да пият от плътните и сочни устни, с цвета на дива горска ягода.

          Амал приседна, взе старата мандолина, търкаляща се на поляната до нея. Тази мандолина беше останала от дядо ù, който я беше научил да свири на нея още като дете. Прекара нежно пръсти по струните ù и започна да свири любимата мелодия  на дядо си. Тази мелодия нямаше думи, цялата ù красота беше в способността ù да предизвиква необикновено живи картини в съзнанието на хората, които я слушаха. В тази мелодия се виждаше огънят, запален от табора в тъмната нощ, в нея се чувстваше мирисът на тлеещите дъбови цепеници. Мелодията разказваше за  огнената любов на двама млади, които се обичат, въпреки враждата на техните родове. За живота на влюбените, низвергнати от едните и от другите, за непоколебимото им желание да живеят един за друг или да умрат заедно.

Една вечна мелодия, съпътствала човечеството от самата ù люлка, която щеше да я придружава  до гроба. Нищо не е по-вечно от Природата и от любовта, която е част от нея. Въпреки усилията на хората, Тя винаги ще бъде жива и жизнерадостна, както е  Амал в днешния  пролетен ден, огрян от слънцето и просмукан от мириса на  полските цветя и пушека от огнището.

Когато тъмнината се спусна над голямата поляна и звездите и бледоликата луна станаха единствен светлик за табора, циганите запалиха огъня, седнаха край него и съзерцаваха страстния танц на Амал, това дете на Природата, което даже не осъзнаваше  чувствата,  които събужда в  душите на мъжете и жените от табора, страстите, които разпалва в сърцата на младите цигани, жадни за нейните ласки. Нейният танц напомняше  танца на пламъците на буйния огън, който всяка вечер гори в центъра на табора. Таборът се мести, огънят също, само танцът на Амал става все по-страстен, все по-изразителен и разпалва все по-горещи желания  у мъжете и все по-голяма завист у жените.

Докато  край циганския огън на табора се носеше песента на Амал и гъвкавата ù снага се кършеше в танц, изпълнен с изящество и буйна страст, недалеч в чифлика на Мурад бей баядерки забавляваха господаря със своите не по-малко сластни танци. Мурад, излегнат на широкия миндерлък, покрит с атлазени покривки в алено червено и заобиколен от няколко свои любимки, се наслаждаваше на красотата на тези полуголи тела, искащи със своите танци не само да събудят неговото желание, но и да му доставят удоволствия, достойни за най-големите любители на ориенталския танц. Гъвкавите им тела и изящните им ръце описваха невиждани арабески, а погледите им, дискретно скрити под прозрачния тюл, бълваха жар и сладострастие, подканваха господаря да се наслади на телата им насаме или  пред очите на любимките си, за да предизвика тяхната необуздана ревност и завист.

          Нощта вече е обгърнала табора с тъмната  си пелерина и натежалите от умора очи на циганите са затворени за дълъг и  успокояващ сън. Само жаравата на огъня все още тлее под звездното небе и само огромните  черни очи на Амал търсят в тъмнината отговор на въпросите, които Природата настойчиво ù задава през последните месеци. Далече в спящата гора изкуква самотна кукувица, тихо  гората запява приспивната си песен и нощта пада с цялата си тежест над Вакарелския рид.

          Денят едва беше започнал, когато по пътя се чу тропот на копита и Мурад се появи на голямата поляна, начело на гавазите си. Бяха му донесли, че някакви цигани се бяха осмелили да отседнат на неговата земя, та беше дошъл сам да ги накаже и изгони. Когато се появи на поляната, възседнал белия си кон, циганите се стъписаха. Те бяха свободни хора, смели и волни, но знаеха табиета на турските бейове. Те не даваха по земята им пиле да стъпи, птичка да литне, а камо ли цял табор да се настани на бейова земя. Те идваха за първи път по тези места и не знаеха чия е мерата, на която се бяха установили да нощуват. Сега той стоеше пред тях, възседнал белия ат и гордо ги гледаше с презрителна усмивка. Трябваше да платят за наглостта си да нощуват на неговата поляна без разрешение. Какво можеше да вземе от тях? Дръгливите им коне? Мръсните платнища, с които си строяха палатките, или имуществото, което нямаха? Да ги накара да му работят ангария нямаше смисъл. Тия не бяха свикнали на труд, живееха само от кражби, просия и шмекерии. Жените  бяха врачки и гледачки, а по-младите и хубавите продаваха мръсните си тела на разни разбойници, които върлуваха по друмищата и нямаха ни дом, ни семейство. Всичко ставаше по взаимно съгласие, без насилие и без страх, стига пазарлъкът да беше изгоден за всички.

          Привлечена от  шума на копитата и любопитна да узнае на какво се дължеше оживлението в  табора, Амал се беше приближила тихичко  и гледаше  турците,  дошли неканени да притесняват  нейните хора. Беше съвсем се доближила до групата и можа да чуе как Мурад питаше с властния си глас какво търсят на неговата земя. Циганите мълчаха, навели глави. Знаейки табиета на турските бейове, се страхуваха да не раздразнят  господаря. Мурад им заповяда веднага да дигат стана и да се пръждосват от неговата земя. Забрани им да пият от неговата вода и да хранят конете и животните си с неговата трева. Каза им да опразнят поляната за пет минути, нареди на гавазите си да пребият всеки, който е останал там  след този срок и обърна коня, за да препусне към чифлика.

          Пред себе си видя Амал. Тя се беше приближила тихичко и  беше застанала зад Мурад, докато  той даваше заповедите си. Когато обърна коня и я видя, дръпна юздите на коня и белият  ат се изправи на задните си крака, цвилейки ядно.

Амал не помръдна от мястото си, макар че белият кон на този млад турчин можеше да я стъпче. «Махни се от пътя ми!» - изсъска през зъби той. Но Амал не мръдна, като го гледаше студено с големите си сини очи, подобни на езера, чиито дълбоки води криеха хиляди неизвестни опасности.

Мурад се стъписа пред това мълчаливо съпротивление. Понечи да я заобиколи,  но тя отново застана пред него, като вдигна ръка, за да спре устрема на коня. Конят се подчини и не мръдна от мястото си. «Махни се от пътя ми!» - повтори той,  но и двамата стояха на местата си като заковани.

«Казваш, че тази земя е твоя. Така да бъде. А цветята, които я правят толкова красива, ти ли си ги посадил? Водата, която извира от нея, ти ли си намерил? Вятърът, който развява косите ми, и той ли е твой? Слънцето, което грее над тази земя,  твоя собственост ли е? Защо си пуснал пеперудите да летят по цветята, ако и те са твои? Ами  орлите, които вият гнезда всред непристъпните скали на планината? Ти ли си ги отгледал? Може би и небето над главите ни е твое?»

Мурад слушаше и не можеше да повярва на ушите си. Някаква циганка се осмеляваше да му говори като равна господарка. Искаше му се да извади  пищова и да я накаже  на място  за наглостта ù. Но нещо необяснимо го спираше. Нещо го караше да се замисли над думите ù. А младата циганка, чиито черни коси падаха на талази по гърба, по раменете ù и върху едва напъпилата моминска гръд, го гледаше право в очите и продължаваше да му задава въпрос след въпрос. Мурад не изтърпя повече, шибна коня с нагайката си, конят подскочи и Мурад майсторски го поведе,  заобикаляйки нахалната циганка. Не се усети как беше стигнал до покоите си в чифлика, веднага се разпореди да му доведат  циганката, чиято наглост бе преминала всякакви граници. В ушите му още звучеше гласът на циганката.  Беше лют като барут, готов да избухне всеки  момент. Хората му усетиха и се изпокриха, за да не отнесат на гърбовете си яростта на господаря.

За пръв път в живота си Мурад срещаше съпротива. Никога никой не беше му говорил така. Даже баща му и по-големият му брат се съобразяваха със сприхавия му характер. Не му правеха отстъпки,  но все пак не отиваха до крайност. А тази малка циганка се опитваше да му дава уроци, забравяше кой е той и смееше да се изпречва на пътя му, в пряк и преносен смисъл. Щеше да я унищожи с един удар. Нямаше намерение да се церемони с нея. И колкото повече мислеше върху отмъщението си, толкова повече се настървяваше, искаше по-бързо да настъпи часът на разплатата. Ходеше нервно напред-назад из голямата одая и от очите му  изскачаха мълнии. Нямаше търпение да приключи веднъж завинаги с тази мръсна циганка, осмелила се да го погледне в очите и да му говори. Трябваше да ù даде такъв урок, че никой никога да не се осмели да го гледа в очите. Къщата беше замряла. Някой от неговите хора беше разказал на хората от чифлика какво се беше случило. Всички бяха учудени, че малката циганка не е била разстреляна на място. Притаили дъх, чакаха развръзката, в която не се съмняваха за секунда. Целият чифлик беше онемял, даже кокошките не смееха да кудкудякат. Магарето се опита да ревне, но спря, като че ли го беше ударил гръм.

Петимата баш джеллати на Мурад, отишли да доведат циганката, се бяха върнали с празни ръце. Амал беше категорично отказала да отиде с тях. Ако беят иска да говори с нея, да дойдел тук на поляната. Турците се опитаха да я отведат насила, но тя се покатери като пъргава катеричка на един висок дъб и разговаряше с тях от високо. Мехмед понечи да я гръмне с пищова, но другите го спряха. Не се знаеше каква би била реакцията на чорбаджията, ако му я откарат мъртва. Нали самият той бе имал тази възможност, но не беше го направил. Значи му трябваше жива.

          И сега стояха в мутвака на чифлика и умуваха как да постъпят. Времето летеше като ястреб над мърша, а решение не можеха да намерят. Тогава Хасан, най-старият измежду гавазите, предложи да отиде сам при бея. Мурад беше израснал в ръцете му. Край  Хасан той беше направил първите си крачки, Хасан го беше научил да  язди най-непокорните атове от яхъра на Осман  бей.  Имаше го за свой син. Аллах не беше му дал синове и старият и верен Хасан отдаваше на Мурад цялата си любов, цялата си вярност, предаваше всичките си умения на войн. Хасан беше бивш военен с висок чин в  армията на Падишаха, но едно тежко раняване, при което едва не загуби живота си, стана причина да напусне армията и да се цани при Осман бей като главен гавазин. Той беше пълководецът на Османовата армия, личният му телохранител, военният му съветник и едновременно с това възпитател на синовете му. Считаха го почти за  член на семейството и се ползваше с абсолютното доверие на бея, както и на синовете му.

И сега трябваше да отиде при своя любимец Мурад, при своя син,  за да му съобщи най-неприятната новина, която един мъж иска да чуе. Непокорството на една жена, на едно младо момиче, при това циганка от чергарско племе. Аллах му беше свидетел, даже неговата беловласа глава не беше виждала такова чудо. Но някой трябваше да понесе първия удар. Първият и най-тежкият. Хасан знаеше какво го чака, но нямаше друг изход. Всеки друг рискуваше да бъде застрелян, без да се стигне до обяснения. Все пак Хасан може би имаше малък шанс, едно на хиляда. Остави пищовите си на масата, взе само броеницата си и с бавна, тежка стъпка тръгна към голямата одая, където Мурад като ранен звяр се местеше от стена на стена.

          Още като чу стъпки в предверието, Мурад извади обкования със сребро пищов и ритна вратата с крак. Тя се отвори с трясък и тогава видя срещу себе си  верния Хасан. Беше сам. Мурад се вкамени, очите му се напълниха с кръв, вдигна пищова и гръмна. Хасан не беше мръднал. Той също стоеше като бездушен паметник срещу господаря си, когото имаше за свой син. Куршумът беше одраскал леко бузата на стария войн. Капки кръв обагриха старческото лице, но изражението му не се промени. Само погледът му стана тъжен и той наведе глава, за да не види Мурад сълзата, която предателски се беше смесила с капките кръв на лявата  му буза. «Влез и затвори вратата» - изкомандва Мурад и Хасан се подчини. Беят ходеше из стаята като тигър в клетка. «Къде е тя? - изстреля в упор Мурад, - защо не я доведохте?»

Хасан мълчеше и стоеше с наведена глава пред човека, за когото би дал и живота си. Мъката се беше загнездила в сърцето на стария войн, мъката, че не можа да изпълни заповедта на младия бей. «Казвай» - заповяда Мурад, без да поглежда към Хасан. Гласът му беше станал по-спокоен, все още твърд, но не злобен. Беше го срам  за това, че  ръката му не беше изпълнила заповедта на сърцето му. Беше стрелял срещу човека,  който го обичаше може би повече от собствения му баща. Срещу човека, който би умрял за него, без даже да се замисли. Добре че все пак ръката му не трепна и куршумът само одраска  бузата на Хасан. Късмет извадиха и двамата. Аллах ги закриляше. Слава на Аллаха.

          Прав, застанал срещу Мурад, старецът му разказа подробно за случилото се. Мурад отново побесня, но този път бързо се взе в ръце, дишането му се поуспокои, седна на миндерлъка и веднага скочи като натегната пружина. «Да вървим!» - каза той, намятайки се с украсената със  сърма и  коприна къса антерийка.

          Изскочиха на двора, нямаше никой. Всички се бяха изпокрили след като чуха изстрела. За всички в чифлика беше ясно, Хасан не беше вече между  живите.

Изтичаха към яхъра, изкараха конете, метнаха се на тях и запрепускаха към голямата поляна. Едва когато портите на чифлика хлопнаха зад тях, един по един всички излязоха от дупките си, като мокри плъхове. Не вярваха на ушите си. Два коня препускаха към портите. Хасан беше жив.

 На голямата поляна нямаше никой. Нямаше и помен от талигите на циганите, нито пък от тях.  Бяха изпълнили заповедта му. Мурад се усмихна, стана  му приятно, че  заповедта му на две не става. Сега действително се чувстваше господар, не само на земята, но и на всичко, което се намираше под нея и над нея. Той беше Мурад бей, стопанинът на Буюк чифлик и господар на всичко, което имаше наоколо. Засмя се гръмко, извади пищовите и  изстреля джепането към небето, за да му подскаже, че и то е негово. Къде беше сега оная млада циганка, та да види и разбере завинаги кой е господарят  тук. Помисли за нея и нещо се обърна в него. Сърцето му се сви като на птица,  срещу която е насочена пушката на ловеца. Пое въздух дълбоко, пред очите му се мернаха дългите ù черни като  катран коси, босите ù нозе,  стройните ù бедра и тънката снага, застегната със  син пояс. Син като дълбоките ù очи и тънък като веждите над тях,  сякаш майстор иконописец ги бе изографисал. Когато бе вдигнала ръка, за да го спре, погледът му бе попаднал на  твърдата  ù гръд, която за миг се беше мернала в пазвата на смелата циганка. Признаваше, но само пред себе си, че се беше уплашил, когато конят му се беше вдигнал на предните си крака   над главата на момичето. Тя не беше мръднала, нито даже свалила погледа си от него.

Тя го гледаше право в очите, а в нейните се четеше гордост и непримиримост, смелост и непоколебимост, страх и омраза. По лицето ù не трепна нито един мускул, когато той ù заповяда да се маха от пътя му. А дългите ù мигли хвърляха сенки върху слабото лице, загоряло от слънчевите лъчи при дългите пътувания на табора в откритите талиги.

          Хасан беше спрял коня си до този на господаря и се питаше за какво мисли Мурад, та  се усмихва загадъчно. Не личеше да е ядосан от изчезването на циганите, които искаше да накаже собственоръчно. Хасан разбра, че в сърцето на Мурад бушува буря, но не беше от омраза и ярост. Какво можеше да промени внезапно изражението на лицето му, да омекоти погледа му, да накара дивия звяр да пусне жертвата си без бой? Каква беше тази сила, която кара и най-силните мъже да стават кротки като агънца,  водени  за курбан?

          Старият войн не познаваше друга причина, освен една. Освен майчината любов, на света съществуваше само още едно чувство, което имаше чудодейната сила да преобразява хората, да опитомява и най-кръвожадните зверове, да накара и най-ненаситните завоеватели  да сложат оръжието, да  спре и най-алчните и непоправими крадци. Това беше онова върховно чувство, което съществува откакто  свят светува,  от момента на грехопадението, когато Адам беше захапал ябълката от дървото на познанието. Ябълката, с която Ева го беше съблазнила, беше символ на  греха, който щеше да накара всички мъже и жени  да изпитват любов, да изпитват мъката и страданието на любовта.  Любовта, без която човекът не беше човек.

          Мурад потрепера от странните мисли, които изненадващо го бяха навестили. Погледна към  Хасан,  извика едно кратко «Яалаааааааааа!» и двамата препуснаха към чифлика. /следва/