Севиля

     Никой не викаше и никой не тичаше подире ми. Остана само тревожното предчувствие за това евентуално развитие на събитията. Улицата – дълга и права надолу. Доста време щях да съм видим за предполагаем преследвач, затова свих в дясно и попаднах в един безистен където да се успокоя малко. Огледах се преди да се покрия в него, за да не се окажа в път без изход. Докато се успокоявах дочух музика. Погледнах към вътрешния двор. Имаше дървета храсти, цветя и нагоре и в дясно – просторна боядисана в зелено дървена беседка. Спокойно можеше да побере десетина човека без правостоящите. Източника на звуци идваше от там. Когато се приближих видях две момчета, от които едното свиреше на китара. Поздравих и пробвах да подхвана някакъв разговор, но нещата не тръгнаха добре. Усетих неприязън, но въпреки това седнах, за да изчакам известно време тук, преди да изляза пак на улицата.

     Говорихме си на развален английски както всичките ми разговори досега. Питах ги какви групи слушат. Изредих няколко световноизвестни метал групи, но те не ги бяха чували. Стана ми странно за пореден път от хората в тази страна. Да свириш на китара и да не си чувал за „ Нирвана“ за мене не се връзваше с нормалното. Похвалих се че на времето и аз можех да изсвиря някои мелодии. Досаждах още малко и си тръгнах. Докато седях и слушах музика успях да разгледам. Имаше още един изход. По малка пръстена пътечка, между различни храсталаци, излязох на съвсем друга улица, а това ме устройваше идеално. Тук се чувствах доста по-спокоен. Шансовете за издънка бяха по-малко.

     Ориентирах се по наклона. Тръгнах надолу. Скоро отново излязох на улицата от която бях задигнал шишето с вода, само че доста по-надолу от мястото където се случи. Все по нея оставих квартала или селцето зад мен и се сблъсках с трафика около Севиля. Тъй като спираха колите за проверка имаше задръстване. Три ленти пълни с коли плътно една зад друга. Минах покрай тях. Прескочих мантинелата и пресякох платното за насрещно движещите се, досущ като добрата стара игра с жабата. Запътих се право към моста където се бяха разположили „ гуардиа сивил „. Той се намираше над немалка река, по чийто бряг фактически ходех сега. На отсрещния й такъв се намираше града. Докато ходех хвърлях често погледи към нея. Имаше едно основно течение, което се разнообразяваше от различни по големина островчета. Приличаха на дюни насред

водата, целите обрасли с трева. Бреговете и също зеленееха от бурна растителност. Цвета на водата не се различаваше особено и приличаше много на жабурняк, макар че имаше и отенъци на синьото. Когато застанах на моста, над централната и най-дълбока част на реката, ме побиха тръпки. Определено размерите ѝ вдъхваха страхопочитание. Мощна и силна, течаща бавно сред сравнително равния терен.

Донякъде се правех на луд с по-дългото разглеждане, за да изглеждам като турист. Мислех си че така няма да се набивам на очи на проверяващите. Униформени мъже с подобни на узита оръжия метнати през рамо. Някои от тях спираха колите за проверка на документите, а други просто наблюдаваха отстрани какво се

случва. Знаех че са ме забелязали макар че с изключение на един двама, повечето не ми обръщаха никакво внимание. Искрено се надявах да не се наложеше да обяснявам на тези момчета къде са ми документите!

      Над моста имаше надлез за пешеходци. След като поразгледах речното корито се насочих към него. Просто трябваше да мина през цивилната полиция. Имаше и друг вариант разбира се, свързан с много заобикаляне незнайно от къде докато намеря друг мост, но той не ме влечеше въобще пък и тръпката тук си заслужаваше. Поредното изпитание за нервите ми. Сякаш играех в голяма игра на късмета „риск печели, риск губи „. Докато вървях ги гледах как си вършат работата. Бяха спокойни, явно поредния рутинен ден. Зеленикави униформи и оръжия поклащащи се върху им докато се движеха. Сякаш не ме забелязваха но знаех че не е така. Явно проверяваха само автомобилите тъй като минах покрай тях без да ме спрат. Вътрешно напрежението се покачи докато вървях тези решителни последни метри. Постепенно то отстъпи мястото си на лудата радост в главата ми когато стигнах до железните стълби на надлеза и започнах да ги изкачвам. Досега се бях движил в крайно ляво на моста срещу движението. Сега преминах над широките платна и стигнах в дясната му част. От там освен пак за надолу, имаше стъпала и за нагоре. Преди да тръгна по тях реших похапна тук на стълбите. Най-страшното мина, така че можеше да се отпусна малко. Слава Богу не ме спряха за проверка тъй като тук можеше да свърши всичко. Без паспорт едва ли щяха да ме пуснат както направиха на два пъти полицаите. Мога само да си представя как им обяснявам че съм американец на екскурзия. Това щеше да е интересно. Но така било писано. Мисията продължаваше.

     От уличното магазинче по-нагоре в селцето бях взел две пликчета. Едното със соленки а другото със сладки. На соленките им бях видял вече сметката, докато слушах музика във вътрешния двор, при момчетата в беседката. Водата изпих на корем и след това хвърлих шишето за да не привличам излишно внимание пред проверяващите. Сега идваше ред на сладките. В железния сюрреалистичен декор около мен отворих прозрачното найлоново пликче. Извадих едно от сладките и го пробвах. Имаше много як вкус. Преглъщах блажено наблюдавайки какво се случва от височината на надлеза. Погледа ми прескачаше от гледката долу към реката и далеч към града. Окончателно реших да не влизам в него. След Мерида гледах на големите градове като загуба на време и места пълни с опасности. Можеше пак да ме спрат куки за проверка. А на полицаите и на двете проверки им бях казал че отивам именно към Севиля. Нямаше да се учудя ако местните пазители на реда вече бяха осведомени за евентуалното идване на неканен гост на колело. Но дори и без колелото едва ли биха ме сбъркали с този камуфлаж на мене. Истината е че вече не се криех. Тогава не го съзнавах но всъщност аз бях напълно легално пребиваващ в страната, просто по стечение на обстоятелствата нямаше как да го докажа.

„ От Севиля излязох на магистралата. Стъмни се.

Спах в едни храсти „.

     Изядох си сладките, полюбувах се за последно на гледката, откриваща се от моста и надлеза на който бях и ентусиазирано заизкачвах стъпалата нагоре. Пътния възел тук си струваше да се види. Многолентови пътища се разминаваха всеки със своята си извивка. Отново опрях до пътните знаци и табели. Търсех накъде са Кадис и Малага, така ми бяха казали автокрадците. И двата града бяха на една табела. Доволен че я намерих сравнително лесно, поех в нужната посока.

Досега бях вървял по какви ли не пътища. От прашни черни минаващи между нивите, до широки с няколко ленти първокласни такива. Сега направих сефтето и на магистралата. Ако извадех късмет и някой ми спреше, до морето сигурно щях да съм за няколко часа. Настроен оптимистично стоях в аварийната лента с вдигната дясна ръка стисната в юмрук и със стърчащ палец нагоре. Колите профучаваха с огромна скорост. Ако някой спираше, то това щеше да е кола движеща се в най-близката до мен лента или евентуално в тази до нея. Тези в най-бързата такава и да искаха нямаше как да ми спрат.

     Вече започваше да се стъмва. След Мерида и после в планинското село, отново ми се очертаваше да прекарам нощта насред пустошта. Този път близо до магистрала. В пъти по-добре от малък път виещ се насред тъмната гора в планината. Сякаш мизерията, прегърнала ме здраво в самото начало на бягството ми, сега постепенно отпускаше зловещата си хватка.

Когато ми писнеше да вися с вдигната ръка, хващах пътя и ходех известно време, събирайки достатъчно надежда, за поредния опит да стопирам пак. Тъй като никой не ме отразяваше, отново тръгвах разочарован и вървях докато не преценя че е време пак да си вдигам ръката. След няколко повторения на този цикъл започвах да осъзнавам че едва ли някой ще ми спре. Докато все още имаше малко дневна светлина имах своите шансове, но сега след като окончателно се стъмни ентусиазма ми се стопи. Плюс че бях и на магистралата където всеки гони колкото може. Не смятах да се отказвам, но се мъчех да бъда реалист. На всичкото отгоре умората започна да си казва своето и реших да намеря местенце където да си почина.

     Свих в страни и легнах в тревата, до едно малко подрастващо дръвче. Утъпках я преди това заради височината й. Облякох всички дрехи, сложих шапка, качулка и се нагласих колкото се може по-удобно предвид обстоятелствата. Тъкмо започнах да се унасям когато чух ужасяващия шум, на множество кръжещи около мен комари. Пробвах да убия някои от тях, увих си качулката плътно около главата и лицето, но този писклив противен шум нямаше да ми даде да мигна. Налагаше се да потърся друго леговище.

Преместих се в малка горичка, състояща се от тънки дървета и храсталак. Намираше се почти до пътното платно. Проправих си път през гъсталака нагоре по насипа докато си седна на газа накрая. Явно на това място са били натрупани останалата пръст и строителни материали от строежа на магистралата и сега с времето бяха обраснали доста. Тук комарите ми даваха повече възможности за сън и постепенно докато гледах преминаващите коли започнах да се унасям.

     В такива условия трудно може да си почине човек, но аз успявах по някакъв начин донякъде да си възстановя силите. Затварях очи и изпадах в лек унес. Когато ги отворех, се взирах в профучаващите светлини на колите, които ми действаха хипнотизиращо и отново изпадах в полусънно състояние. Цикълът се повтаряше колкото е необходимо. Десет, може и двадесет пъти, според зависи колко съм уморен. Нямах представа за времето, не носех часовник, да не говорим за телефон.

     От другата страна на магистралата се чуваше много силна музика. Чат пат силни викове и смях я надвикваха. Подсвирквания подсказваха за кулминация в нечие забавление. Дискотека може би или крайпътно заведение от подобен вид? Нямах си на идея. От една страна ми се ходеше, но като се замислих, като нищо можеше пак да ми направят проверка на документите. Пари нямах, храна едва ли щях да намеря. Освен да си навлека някакви неприятности за друго не се сещах. Единствено възможността да намеря себеподобни с които да се надрусам оказваше влияние на любопитството ми, но сигурността на мисията винаги надделяваше и излизаше на преден план.

Пресмятайки тези малки детайли постепенно се разсъних. Стана студено и реших да тръгвам. Добрах се по обратния път през храстите до магистралата, където отново се пробвах да спра някоя кола. Накрая прецених, че за мой „късмет“ ще мине някоя патрулка и пак ще давам обяснения. Сам през нощта на

аутобана, отвсякъде си е съмнително. А и тук освен че никой нямаше да ми спре, също така нямаше да намеря храна, нито пък вода. Рязко ме обхвана носталгия по малките междуселски пътища, където да си пробвам късмета. Все щях да намеря някоя овощна градина или чешмичка.

      Оставих надеждата за бързо стигане до морето по магистралата, на самата нея. При първата отбивка свих в дясно и излязох на някакъв ресторант. Намираше се като че ли насред нищото. В ляво от главния вход имаше отворено нощно гише към което се насочих. Цигари и алкохол, закуски и други бързо оборотни стоки изскочиха пред очите ми. Пари да имаш. Опитах се да си изпрося една цигара но продавача нямаше настроение или просто не харесваше такива като мен – просяци. Теглих му една на ум и тръгнах нанякъде. Наистина не знаех накъде отивам. Това бяха от миговете в които просто ходех за да не ми е студено и мислех в движение какво да предприема. Прекосих тревната площ около заведението, като минах покрай силуетите на ново посадената подрастваща горичка край него. Излязох на асфалтов път и по него стигнах до друг такъв. Просто вървях. Чувствах се тъпо, дори бях отчаян. И колелото ми липсваше. Целия този негативизъм идваше от

факта, че прекалено много си бях повярвал колко бързо ще стигна до морето на стоп. Когато това не стана и реалността попари тези мои илюзии, сега временно не знаех къде се намирам. Бавно започвах да осъзнавам, че оставащите километри до целта, ще трябва да ги извървя.

„ Ходих пеша докато ми спря един с трактор и ме закара

до един град където пак се снабдих с колело „.