Добре, де, добре… тъй като не ме бива много в говоренето, съвсем набързо:

Лъчезар Кирилов, кратка биография:

Възраст: двадесет и четири;

Зъби: една втора от летата му;

Хигиена: баня — само на двадесет и девети февруари и то, ако не е много студено;

Семейство: тринадесетото законно дете на бай Пенчо и жена му Зинка; понастоящем притежаващ едрогабаритна съпруга, четири налични чавета, едно (или две) в очакване;

Трудов стаж: от майчина утроба до сега.

Та, Лъчезар (познат най-вече от работодателите си, като Лъчко Циганина) от няколко месеца ровеше дупки, отпушваше кладенци, редеше ондулин, бъркаше бетон и всякакви подобни неща за вечно ядосания Павлос Метис, а жена му (Лъчко така и не ѝ запомни името, та ѝ викаше ламята Спаска) постоянно му намираше и след работни занимания в тузарския си апартамент.

Сами разбирате, че и вие не бихте били щастливи от подобна орис. Павлос Лъчко не разбираше въобще, и още по-добре, но от вечното му крещене и ритане, по каквото му падне, Циганина на два-три пъти се изтърва в гащите (при това не от правилната страна). С дебелата Спаска, със самочувствие по-голямо от задника ѝ, обаче наш Лъчко се чувстваше още по-зле. Тя вечно го критикуваше, мръщеше нос, кога го мернеше на плаца (в тоя мор и тя не миришеше на зюмбюли, ама ’айде) и най-вече: изпадаше в шок, щом го видеше гол до кръста и по боксерки, заврян в някоя яма, с лопата в ръка…

Стигнахме и до онзи ден, в който Лъчко нямаше никакво, ама съвсем никакво настроение. Когато Метис му врещя рано сабалян, удряйки по пластмасовата маса до фургона на обекта, нашия Циганин хич не се впечатли. Толкова му беше накипяло и то не само, защото от осем сутринта беше прехвърлило тридесет и осем градуса, та мозъка му се свари много преди да стигне до обекта; не — втръснало му бе от предната смяна, когато баш Шефа, превеждан от най-умния мангал в бригадата, съобщи, че пари скоро няма да видят, щото изоставали с графика. После пък, преди да се прибере, да се напие с вино — евро и половина литъра — и да заспи като заклан, Спаска му нареди (за без пари, разбира се) да закачи някакви нови пердета в апартамента и да внимавал да не ги оцапа. След като Лъчко си свърши работата, мишленения модел осъзна, че скъпите пердета не отивали на боята, та след работа през идващите вечери Лъчака трябва и да пребоядиса стените.

* * *

Часът: два и половина; температура: четиридесет и осем градуса; Лъчко Циганина: качен върху дървена конструкция, забиващ пирони, а пот се лее дори от венците му…

— Лъчко, ей, Лъчко — ръмжи от пет минути ламята Спаска отдолу, в близост до новото си ЦЛК, с отворена врата, та да я лъха климатика. Лъчко се прави, че не чува, но змея го замеря с камък… ще не ще, пълзи до края на гредата. — Лъчко, говорих с Павлос да те пусне двайсетина минути по-рано. Искам да минеш през магазина и да ми купиш боята, която си избрах. Обадих се, знаят, какво да ти дадат. Пари да вземеш от Аспарух и да не се запилееш в някоя кръчма. От железарията — право у нас, ясно?

— ’Арно, ша мина. Качо па̀ра тря’а да плата?

— От къде да знам, но да ми върнеш рестото. Да не забравиш да вземеш и касова бележка… — при което Спаска влиза в автомобила си, разтекла се от всякъде, та изглежда по-зле и от новата жена на брат му (а оная толкоз грозна — смърт, муха не я каца!).

* * *

Магазинерът му лазеше по нервите. Павлос не го пусна по-рано, дори го задържа около час, а Аспарух му даде пари с думите: „К’во ги броиш, вие мангалите не моите името си да напишете, ама па̀рата все броите!“. А сега мальаката зад тезгяха се плюнчеше, постоянно повтарящ: Нещо-си-там пенде евро (за тия месеци в Никозия Лъчко много добре знаеше, че кипърецът иска още пет евро, но той имаше точно толкова лични, които са му и до края на живота)…

Дълго се пенеха един на друг, накрая с въздишка; чийто аромат можеше да умори и канален плъх; Циганина извади от джоба на панталона си петте намачкани евра и ги подаде на посинелия от яд продавач.

В дома си, ламята Спаска го посрещна на вратата, налапала новия си смартфон и крещяща на единствената си приятелка, която за жалост Лъчко познаваше:

— Е-ееее, представи си господин Циганина ми пристига с два часа закъснение. Тия хора нямат никакво чувство на отговорност, от мен да знаеш! Само смърдят и пуфтят, че парите са им малко, ама като ти трябват за работа не можеш ги намериш… — а наш Лъчко вече толкова е издул ноздри от яд, че всеки момент щеше да му се пръсне носът.

Ламята не спря да мели по телефона близо два часа, а в стаята, където Циганина работеше, тактично бе спрян климатика, да пестят от ток, мангалите му с мангали. Вратата се отвори и в помещението нахълта халата:

— Лъчко, още ли се моташ с тая стена, бе! Сама да бях я почнала, до сега да я свърша… ей, много те мързи, честно!

— Госпо’а, да ма прощаваш, ’ма ми дължиш пет евра…

— Моля?

— Не стигна’а у бакалията…

— Пиши си ги към заплатата, ама нещо не ми се вярва. Както и да е, няма да се правя за пет евро, я…

Пушек заизлиза от всички отверстия на Циганина. Каква заплата — заплата не е виждал от два месеца насам.

— Лъчко, слез до мазето да ми донесеш тубата със зехтин, че ще си правя нова маска за коса! — вика от три села шефката.

Поне в мазето е прохладно. Тубата със зехтин бързо я вижда, но нещо съвсем различно привлича вниманието на работника. „Ега си шукаритетната брадва!“

* * *

— Лъчко, много си негоден, колко време ти отнема елементарно нещо! — крясва ламята Спаска, а докато се обръща на петá, около оста ѝ се заформя тайфун. Млъква рязко и опулва очи.

— Со керес*, ма шефке? — пита Циганина, с поглед на Чарлз Менсън, стиснал брадвата над главата си. Естествено Спаска не отговаря, отваря и затваря уста, но ни децибел не се процежда от колагенните ѝ устни.

Може и телосложението на Лъчко да не е като на „Рамбо: първа кръв“, ама как да сече дърва знае от келеш. Замахва с всички сили, но дебеланата поставя ръце пред лицето и леко пристъпва назад. Двата израстъка падат шумно на паркета, а Спаска все още не е издала ни звук, ни гък. Поглежда остатъците, от които шурти кръв на талази. Не минава и секунда, когато шефката надава кански рев, просва се по задник и запълзява към прозореца. Да, ама не, Лъчко Батката (оттук насетне ще настоява тъй да му викат) я следва с вдигнат за нов удар инструмент. Вместо по главата, какъвто бе първоначалният му замисъл, Лъчака замахва и острието потъва до половина в бедрото на женището. Настъпва разкъсаното месо и откъртва брадвата, заседнала в костта. Спаска така се дере, че сигурно чак в родния Луковит я чуват. Лъчко пак замахва, лапата се отделя, а за щастие жертвата още е в съзнание.

Удар — кръв хвърчи, а Лъчко се смее ли смее, все едно е Коледа. „Мно’о набързо ’мря, майка ти проста!“ — помисли си недоволен новоизлюпения садист. После право в кухнята, сяда на масата и си отваря една биричка. „’Га ли — оная смрад Павлос — ша довтаса?“…

* * *

Пиян на куче Лъчко чу как входната врата се отваря. Тъкмо да си сложи налудничавия поглед, когато думите, които преведоха малкото му останали бръмбари в черепната кухина, смразиха кръвта му:

— Имме писо, Теди! — нищо учудващо, докато не последва отговор:

— Имме едо, Павлос!

Доста уплашен и със затоплено долнище Лъчко стиска брадвата, а в кухнята нахълтва сто и нещо килограмово туловище. Двата крака се закрепили на кокал, докато дълги червеи пълзят по кожата. Главата се държеше на парче месо, едната ръка почти зараснала носеше другата, а от корема още висяха черва, които обаче малко, по-малко, се прибираха обратно.

— Лъчко, като ти казах, че за нищо не ставаш, не ми вярваш!

* * *

— И какво стана с Лъчака? — попита Йоргос, понакъркан.

— От къде да знам, може пък Теодора да го изяла… — пули се Аспарух.

— Не вярвам, к’вато е префърцунена едва ли ще опита циганско. Знаеш ли, аз веднъж ядох. Да ти ка’а, не беше лошо…

— А-ми, аз редовно си хапвам, Павлос ми оставя мангалите да ги закопам, ама така и така не ни дават да се доберем до ’арното мясо, що да не ’апна малко от работниците! — изхили се Йоргос. Скоро и тоя обект щеше да свърши, а така или иначе шефа не обичаше да плаща на наемниците…

_______________________________________
* — (циг.) Какво правиш?