Отварям стария албум. Сватба, снимки на бебе, ражден ден. Един албум, а всъщност цял един живот. Моят живот. Разгръщам изпокъсаните страници. Спомени. Последна снимка - мама, татко и аз на море. Точка. Краят на един етап. А на следващата страница отново снимки, но вече аз и мама, аз и татко, но никога вече заедно. Понякога си мисля за причините, довели до края. Всеки има своята версия. А моята? Аз нямам такава. Може би ново влюбване в нов човек. Може би отново бягство вместо борба. Все едно, минало е. А колко болка, хиляди изплакани детски сълзи. Тогава неделята беше най-кошмарният ми ден. Татко ме оставя вкъщи, аз затварям вратата и толкова. Една врата, а сякаш цяла пропаст. От тези времена мразя вратите. От тогава ми е това чувство за безнадежност, когато затворя вратата след любим човек, страх, че може и да не го видя повече, че нещо няма да е същото. Нова страница. И ето го, моят татко. Колко е млад, огрян от слънцето, усмихнат. Такъв ще остане завинаги в спомените ми. А сега очите са уморени, обрамчени от бръчици. Но ръката, която винаги ме е държала, е все така силна. Понякога мисля за деня, в който ще затворя за последен път вратата, а дори няма да знам, че е последен. Всичко има своя край, човешкия живот също. Когато дойде краят, често се питаме какви са били последните ни думи към човека, който вече го няма и нерядко съжаляваме за изречените думи или за тези, които не сме казали. Затова "обичам те" е често използвана от мен фраза. Използвайте я и вие. Нека хората, които обичате, го знаят, защото понякога става твърде късно. Показвайте на хората, които са ви скъпи, че ги цените. Най-малкото, което може да направите, е да им се усмихнете. Днес още не сте го направили? Поправете грешката. Усмихнете се, бързо!