Любов

                Бях още дете, когато я срещнах. Родителите ни бяха приятели. Тя имаше сини очи, които винаги се смееха. Бяха необикновенно сини, сякаш небето се отразяваше в тях, сякаш морските вълни бяха проникнали в очите ú и бяха останали завинаги зад решетките на дългите ú мигли. Харесвах я, не знаех защо, но беше различна от всички други момиченца, които познавах. Докато веднъж, пресичайки улицата, я хванах за ръка, малката ръчичка на момиченцето се сгуши в моята. Не съзнавах защо ми е хубаво с нея, не знаех защо очите ми постоянно търсеха погледа ú, навярно заради необикновената им синевина. Имахме еднакви пръстенчета с малки сини камъчета. Наричах я моя годеница, макар че не знаех какво означава това. Не съзнавах, че може би това са първите признаци на любовта.

         Бях юноша. Тя беше моя съученичка. Много я харесвах. Записах се в кръжока по химия, за да я виждам по-често. Очите ú бяха като на сърна, кафеви, меки, кадифени, с изписани вежди и дълги ресници. Непрекъснато търсех възможности да съм близо до нея. Даже ходихме на кино. Едва дочаках светлините в залата да угаснат, за да взема ръката ú в шепата си. Беше мека и топла и като ранено птиче, третящо в моята “мъжка” десница. Исках да ú кажа, че я обичам, но никога не го казах. На следващата година напусна училище и се омъжи. Навярно любовта все още не беше моя съдба и минавах покрай нея, без да я позная.

         Когато я срешнах край морето, беше навършила 17 същия ден. На толкова бях и аз. Веднага станахме приятели, след това се влюбихме един в друг. Всяка моя клетка зовеше името ú. Дългите ú черни коси ме опияняваха, за мен светът беше тя. Обичах я повече от себе си, бях готов на всичко. Обичах я, не беше шега.Този път наистина бях затънал до гуша в тази проклетница-любовта. Тя ме правеше безумно щастлив и жестоко нещастен. Или както е казал Поета: “в любовта има мъка, а в мъката Любов”. Беше вярно! Но с времето любовта изчезна, остана само мъката и страданието. Но страшното настъпи едва тогава, когато там се настани безразличието и именно то погуби  безвъзвратно любовта.

         Следващият  път тя дойде неочаквано. Никой не беше я търсил. Започна като мимолетна авантюра между зрели хора преминали повече от половината от живота си. Но това, което смятахме за флирт, се превърна в необикновенно силна любов. Всеки миг беше щастие, всеки поглед любов, всяко докосване страст. Забравихме съществуванието на света извън нас. Живеехме в един реален, но приказен свят. Обичахме се, желаехме се ежеминутно, сърцата ни биеха в синхрон, интерсите ни съвпадаха. В продължение на десетки години живяхме като едно цяло, макар и всеки в своя дом, нямахме общ. Бяхме заедно и това ни стигаше. Имах очи само за нея, сякаш Тя беше единствена на света. Да, обичах я страстно, дълбоко, всеотдайно, безусловно, просто я обичах. Ето това беше истинската, голямата любов. Тази, която възпяват поетите, тази, за която някои се самоубиват, а други мечтаят за нея цял живот и си отиват, непознали това неповторимо чуство. Вече знаех какво е Любов.

         Косите ú бяха отдавна посипани със сребърен прашец като моите. Зелените ú очи сякаш отразяваха пролетната окраска на северната гора. От цялото ú същество лъхаше интелект и твърдост. При всяка случайна среща трепвах, поздравявахме се учтиво и отминавахме. Винаги елегантна, красива и студено вежлива, тя ме вълнуваше, хитричкият ú поглед сякаш не ме забелязваше, даже не се спираше за дълго върху мен. Години наред мислех за нея без никаква надежда. И един ден чудото се случи. Срещнахме се пак случайно, поздравихме се и тя се доближи до мен и леко докосна лицето ми с начервените си устни. Не можех да повярвам на щастието си. Беше ме страх, че този жест може да е резултат на моментно настроение, на миг желание за по-близко приятелство, а не това, което изпитвах аз. След всяка среща ставахме по-необходими един за друг. Появяваше се странно чувство за близост без онази страст, характерна за младите. Нашите чувства бяха улегнали, спокойни, но силни. Желанието да бъдем заедно се усилваше с всеки изминат ден, срещите ни ставаха все по-чести и по-чести. Вече не можехме един без друг. Разделите бяха понякога дълги, а късите доста чести.  Понякога със седмици не можех да чуя даже гласа ú. В такива моменти бях безумно нещастен, липсваше ми, сърцето ми не разбираше защо трябва да бъдем далеч един от друг, макар разумът да съзнаваше причината. Обикнах я силно! Постепенно и бавно навлязох  в живота ú, а тя беше влязла в моя през парадния вход. Когато чуствах ръката ú на китката си, докато шофирах, нервната ми система блаженстваше, погледът ми ставаше по-мек, жестовете ми по-спокойни,  небето по-синьо, гората по-зелена, цветята ухаеха по-силно, въобще животът  ставаше по-красив. Целувахме се дълго и чувствахме непреодолимо желание устните ни да не се отделят. Те се сливаха с нежност, с гальовен трепет, с желание за близост. Това беше любов. Любов на тази възраст? Лудост! Невероятно чувство, неоибикновена привързаност и уважение. Ние бяхме необходими един на друг, хората едва ли биха ни разбрали. Навярно би им изглеждало смешно, ненормално, непривично за толкова възрастни хора. Разхождахме се с часове, хванати за ръка, спирахме, целувахме и продължавахме разходката по заснежените алеи, по пътеките, покрити с алените листа на златната есен. Блясъкът в очите ни ставаше по-силен, пробиваше дебелите стъкла на очилата и лещите и галеше нежно душите ни.

         Седнали в ъгъла на уютното квартално кафене на чашка зелен чай, разказвахме за отминалата ни младост, споделяхме болежките на златната възраст, коментирахме битовите си проблеми, обсъждахме културни събития, които ни вълнуваха. Често пъти спомените ни отвеждаха в родните ни градове, където бяхме прекарали детските, юношеските и младежките си години, разказвахме за родители, братя и сестри и близки приятели. Опознавахме се и ставахме все по-близки и по-близки.

         Пъргавината на походката е почти изчезнала, движенията са по-плавни и малко по-неуверени. Само погледа, въпреки цялата паяжина от бръчки около очите, е  запазил младежката си  бистрота.

         Независимо дали сме в магазина, или  на на пазара, дали  плащаме фактури в банката, или  купуваме лекарства от аптеката на ъгъла, ние сме заедно и сме щастливи, че сме заедно. Не искам тя да бъде с мен или аз с нея, искаме да сме заедно, да споделяме дните, които ни остават, мечтаем за по-хубави дни, които може би никога няма да дойдат. Изпитваме радостта на мига и се стараем да го удължаваме доколкото е по силите ни. Любов, обич или привързаност, три различни на пръв поглед чувства, обединени от уважение, от необходимост, от нежност и взаимопомощ, от топла приятелска дума, от безкористен съвет или просто от любящ човек.

         Знам, младите ще се подиграват, тези на средна възраст ще се усмихват под мустак, а старите ще ги укоряват и възмущават, казвайки “безсрамни старци или  луди хора” и може би от тяхна гледна точка да са прави.

         Но има ли значение какво мислят хората, когато дните ни са преброени, когато сме на края на пътя, когато утре болести могат да ни заковат за болничния креват. Всеки ден, изпълнен с трепет на любов, е “дар Божий”, всеки поглед на любимото същество е балсам за душата, всяка милувка е “витамин комплекс”,  всяка минута, прекарана  с любимата или любимия далеч от очите на хората, е “възстановителна процедура”. Всеки миг откраднато щастие е “благ мехлем” за старческия артрит, за отпуснатите мускули и “животворна маска” за набръчканото лице.

         Вярно, не можем да скрием отпуснатата брадичка, нито не така гладкото деколте, което е било изящно някога, не можем да не виждаме бръчките около очите и устата, на челото, лишено от непокорния кичур, падал в продължение на много години. Кожата се е отпуснала, мускулите са омекнали, ръцете са покрити  тук и там с тъмни петна, но сърцето ни чувства пак ритъма на близкото до нас сърце, ръцете галят нежно посребрените коси на любимото същество, погледът търси в тълпата онзи или онази, който го прави да се чувства щастлив и нужен, желан и вълнуващ.  Наистина за любовта няма възраст!