ПРОДЪЛЖЕНИЕ
Отключи, влезе бързо, безшумно, стъпваше леко, меко като еленче. Прииска и се да се смали, изпари, стопи, овладя се. Стъпвайки на пръсти, заключи много внимателно. Свали токчетата, дрехите миришещи на цигари и нежелана похот. Пъхна ги в пералнята в коридора. Не посмя да се изкъпе, ще вдигне шум, а това е нещото, от което всячески бягаше - бензин в огъня, спирт върху раната. Влезе в спалнята, мисли за всяко свое движение. Ясна мисъл и трябва сега, само едно погрешно движение и може да бъде фатално. Пое дъх, отметна плавно завивката, като мим в спектакъл, задържа дъха още, слагайки главата на матрака и остана така известно време напълно неподвижна, а после постепенно изпусна въздуха, като отвори устата, за да не издаде никакъв, ама абсолютно никакъв шум. Пак и се доповръща, няма да става, не трябва, рисковано е. Само дано не и стане много зле. Сърцето се блъска лудо във внезапно отеснялото му пространство. Дара сложи ръце върху корема, точно на пъпчето, върху слънчевия сплит. Изпитана техника, за медитация, научена от многобройните списания, които четеше. Обикновено информацията, просто преминаваше през нея и я захвърляше като непотребна вещ, но странно как в такива моменти, изниква. Тя е била някъде там и когато най-малко я очакваме се появява, когато сме забравили дори, че съществува. Упражнението подейства, дишането и стана равномерно и Дара дори не усети как се унася, цяла изпразнена, унесена...
- Дара, какво става с теб - отрони ледено Здравко - Много си тиха... Какво, страх те да не те усетя? Защо? Да не си ходила някъде на чуждо - отлична възможност имаше за това. Уж абитуриентска, а отгоре в ресторанта има хотел, после си се качила с някой и бам-бам.
- Престани, говориш глупости!
- Защо да са глупости, сигурен съм, че така е станало. Хайде, признай си. Какво ще ти стане, ако го направиш?
Гробно мълчание.
- Е, сега пък, няма да ми говориш, така ли? Как мина, разправяй!
Какво го интересува, иска да я накара да каже нещо. Каквото и да е. Ще тръгне да го коментира и заяжда, защото така му е кеф, но не чувства как тя не иска. Търси храна за садистичните си гладове. Храна има, спокойно, но устата ти е малка не можеш я сдъвка, недей, няма да ти дам да я подушиш дори, вярвай ми ще се задавиш.
Побутна я силно с пръст по рамото
- Ох!
- Какво, боли ли те?
- Да.
- Виждаш ли сега как мен така ме боли като мълчиш.
Стисна зъби.
- Всъщност не, не ме боли. И тя се обърна към него, в мрака, пробит от бледата светлина, прецеждаща се от уличните лампи, през чистите прозорци, през кремавите перденца. Упоритата светлинка, е успяла чак до тук да домъждука, но толкова немощна бе станала. Да можеше да я прегърне, да се вкопчи в нея, като сестра в сестра. И леглото не дава топлина и опора на нейния нежен гръб.
Две искри изпълзяха в мрака - две очи, във въздуха взривоопасен.
Продължи с пръст да боде на едно и също място, насърчен от последните нейни думи. Едно толкова обикновено действие с пръст, а какъв заряд крие, само човешки ум може да го измисли.
Подскочи и побягна, като диво зверче.
Той тръгна след нея
- Сега пък какво ти стана? - викна след нея.
Мъж, никога няма да признае, че е сгрешил.
Настига я в кухнята, прекосявайки хола бързо, точно като нея, по нейния път. Не се спря, не помисли.
Лампата пусната. Срещата е в кухнята. За Дара бе кратка, тъй като светлината болезнено се блъскаше в очите ù, беше ù лошо, а тази комбинация не е добра. Още една съставка липсва от коктейла, чашата е почти пълна, още една доза само.
- Я! Какво ти е това на бузата!?!
- Кое?
- Как кое, цялото лице ти е изподрано. Какво си правила бе!?! - извиси гласа си до степен на викане, хващайки грубо нейната брадичка отгоре с палеца и отдолу показалеца си.
Помисли да го удари, но се спря и друг път се е опитвала без резултат. Никога не ù достигаше сила. Ръкопашният бой е неравен и битката обречена. За втори път тази нощ някой нарушава личното ù пространство ,като неприятел, неканен, а това означава война. Предизвикана без да го иска, без възможност за отстъпление, притисната в края на дългата и тясна кухня. Пред нея един човек –чувство за натиск, обреченост, страх. Врътна нежната и глава нагоре, а тя залитна към плота назад. Големият нож със жълтата дръжка стоеше между тях, отляво по продължението на плота. Той е приятел, той ще помогне и е толкова близко.
Може да протегне ръка и да го вземе, но после какво ще направи с него.
Няма право на грешка.
Разпозна, познатото повдигане на ръцете му, сети се за безсилието, което идваше после, заедно с болката.
- Абе ти докога ще се подиграваш с мен!
- Аз...
- Какво ти, каква си ти - филмова артистка.
Тя го погледна право в очите, за последно. Не бива, даже бегло, погледа си да отмества, за да прецени точното разстояние на ножа. Изненадата е важна, ръката отива наляво. Всичко е идеално, тя е левачка. Ножът е забит. Точно в междуребрието, горе при диафрагмата. Не рискува, с не сигурен удар в сърцето, то е покрито, от гръдния кош. Мъжът се наведе напред с интересен израз. Последва втори удар в гърба. Я ребрата не били толкова страшни.
Изкрещя:
- Аз не съм направила нищо лошо, не съм виновна за нищо!
Продължаваше да замахва с ножа:
- Исках само да се наспя!
Кръвта му не я изплаши, напротив, тя значеше - той страда.
Удряше и крещеше, всеки удар бе изплакан вик.
Човекът не мърдаше, а тя се възбуждаше от надмощието си. Единственото, което разваляше нейното удоволствие, бе неговото мълчание, бездейност. Чакаше да се съпротивлява и гърчи, това ли е всичката му сила?!? Добре, тя ще го довърши и без нея.
Не чува да вика, допря ухо до него, долови неясен стон. Ще продължи да забива, докато може. Ръката ù отмаля и тя почти изпусна ножа, с наведена глава на четири крака. Когато си повдигна главата, момчето седеше в края на кухнята, отстрани до самата маса в трапезарията. Хванало с едната ръка горния край на стола, очите му странно големи, телцето нереално слабо. Срещнати погледи. Покана за разговор.
- Мамо, защо татко е така изцапан?
Тя го гледаше вече изправена
- Мамо, защо татко не мърда. Спи ли?
- Аз го убих, не виждаш ли?
Детето трепереше цялото, с някакви странни движения. Издаваше нещо неопределено, между вик, плач - горчиво, зловещо прегракнало скимтене.
Жената продължава да мисли. Дотук добре. Огледа наоколо. Всичко e кръв - стените, печката, шкафовете. Взе един червен парцал от тези универсалните, той винаги си стоеше на мивката. Намокри го с гореща вода от чешмата и го изстиска леко. Има много работа, няма време за губене. Нетърпеливо го пльокна на стената и започна да движи парцала нагоре-надолу и в кръг върху самите капчици. Махна го, петната не се виждаха. Лесно е, все едно да чистиш компот от череши. И килима трябва да се изчисти и плочките също - трябва незабавно да се махне трупа! Да го премести, да не го гледат повече.
- Отиди да донесеш одеяло. Бързо! - викна към Иво тя.
Детето се изниза заднишком.
На мивката стоеше недопита чаша кафе, все още държейки парцала, пийна две три глътки, нощта ще е дълга.
Усети момчето до нея, извърна глава и каза:
- Не това одеяло. Донеси някое по-голямо!
Детето стискаше в ръце своето синьо одеяло, без да разбира нищо, вкопчило се в единственото сигурно нещо тука.
Дара не издържа, метна парцала и оставяйки детето само, тръгна към спалнята. То я следваше покорно, беззащитно. Като малко, като му удареше шамарче, то тичаше пак при нея и викаше ”мамо, целуни ме”. Огледа набързо стаята, накрая направо взе кувертюрата на леглото, все пак човекът бе доста голям и тръгна обратно.
Детето до нея върви, тя му е майка.
Разгъна покривалото, до сами трупа, претъркули го, помагайки с ръцете си, подбутвайки го с краката и го уви. Трябва да го занесат до коридора.
- Хайде, не стой, а повдигай от единия край. Чакай да си сменим местата, че от твойта страна е по-тежко. Едно, две, на три!
Трупът не помръдна.
- Хайде. Давай!
- Не мога! - простена момчето.
- Стегни се. И тя хвана здраво, подмишниците и ги повдигна, а детето уж краката, но само ги повдигна едва.
Какво да прави с трупа! Да го нареже в банята с нож и после изнесе на парчета. Ножът едва ли е достатъчно остър.
Ама, че гадост. Да прикриеш труп сам, е почти невъзможно, та това е най-трудното от всичко. Ами ако не успее, ако я хванат.
Разплака се от болка при тези мисли, но запуши устата си с лакът. Сега не е момента да плаче, може да я чуят съседите и край.
Чак сега забеляза, че детето, пред нея също плаче. По лицето му се стичаха сълзи, течаха сополи и повтаряше:
- Абе не виждаш ли, че не мога! Остави ме! Искам татко да стане!
Остра жажда изгаряше гърлото ù. Пусна чешмата, но не потече нищо. На вратата се звънна. Тя не помръдна. Иво хукна натам, а тя се спусна след него и го блъсна. Звънецът не спираше да звъни.
- Помощ - викна силно той и я хвана здраво за косата. Оскуба я с всичката си сила на едно 9 годишно момче.
- Дара - дочу от далечината съпруга си, говореше тихо - Ще се върна бързо.
- Кога... - дочу и собствения си глас, както и усети това, че някой я побутваше по косата.
Отвори очи. С широко отворени очи видя ясно Здравко, да натиска с палец копчето за отказ от алармата за събуждане на телефона си, застанал вече до вратата да обяснява напълно облечен с анцуг:
- Разбра ме, нали, ще откарам колата на сервиз и ще се върна, все пак е събота, празник - 1юни - може да се почерпим по една торта.
Не можа да отговори нищо. Бе потна, а жаждата, която изпитваше, само един махмурлия може да си представи. Едва го изчака да излезе през външната врата и изскочи от леглото. Отначало предпазливо, малко виновно, влезе в кухнята. Всичко бе чистичко, както го бе оставила от вечерта, погледна стените, килима, докато се навеждаше да вземе компота от шкафа до мивката. Бе взела компот от праскови, първия, който ù попадна, остави го. Той е любимият на детето, за нея и от череши може. Пи направо от буркана, почти го пресуши и само с 2 почивки. Отвори детската стая. Иво спеше непробудно, смешно увил крака около чаршафа с вдигнати ръце. Знак за щастие, според психолозите. Тръгна отново по коридора и се огледа в огледалото. Отсреща две опушени в черно очи, от размазаната спирала и грим, зачервени, някак със страх погледнаха към бузата. Тя бе силно прежулена. А Здравко, дори не я е погледнал, след като не каза нищо. Постепенно отърсила се от съня, започна да си спомня истинския кошмар, накрая изплуваха и новите тревоги за предстоящата среща със Здравко. Пусна пералнята с нейните дрехи от вчера, за втори път и се случваше нещо подобно, мислите и спряха. Тогава станаха страшни неща, много страшни! За това друг път, сега ще се справи без проблем от изнасилването, като от лека настинка. Страшни са само първите минути, часове дни, но тя нали включи филма на пауза, сега не е момента да го пуска има по-важна работа...
© Десислава Костадинова Все права защищены