3.

Нишката на спомените ми се губи, как и защо, след много години митарства из градове и паланки по поречието на реката, баба и дядо се установили в Русе завинаги. Навярно градът е успял да ги приласкае и благодушно е разтворил обятията си за тях… Може би тук са съзрели онази искрица надежда, която са търсили досега – за спокоен живот и по - добри дни… Мога само да гадая. Но със сигурност знам, че в този град няма как да не се влюбиш – градът на първите неща и ново начало за изстрадали души… Любов…

Често, мислейки си за баба и дядо, съм си задавала въпроса, как така, където и да са бродили, каквото и да са правили, все са били близо до Дунав. И сега, стигайки до поредния епизод в този разказ, отговорът дойде изведнъж. Предопределено е било.. Съдба… Знак свише… Ако я нямаше реката, ние с батко ми нямаше да се появим на света. Защото там, на реката – на Конския плаж, татко за първи път срещнал мама. А тя, макар и още не съвсем голяма, била прекрасна. Макар че минала през години на тежко боледуване, в този гостоприемен и приласкаващ град, разцъфнала като чудно цвете, за радост на баба и дядо. Била взела по равно – малкото носле и млечно бялата кожа от баба, буйната черна грива и топлите кафяви очи от дядо. Запленен бил татко, отведнъж. С нетърпение дочакал да порасне, за да я отведе със себе си, да я направи своя жена… Любов…

Тук дойде моментът да ви издам една тайна. Може би не е за вярване, но благодарение на баба аз съществувам. Ето каква е историята… Мама родила батко ми на 20 години. После, искали с татко поне още едно дете, но много, много време не се получавало. И най – накрая, на десетата година, загубили вече надежда и сякаш съвсем случайно, създали мен. Но преди повече от петдесет години, жена да ражда на 30, се считало за неприемливо и даже опасно. Всички лекари, до които се допитала мама, а и разни хора, знайни и незнайни, я съветвали час по- скоро да се освободи от това недоразумение. А и тя, точно по същото време учела за повишаване на квалификация и… без малко…Но тук се намесила баба. Привикала мама при себе си, погледнала я с онези сини очи и рекла: „ Сънувах сън. Бях седнала в градината. Изневиделица се появи бяло зайче с розови очички, което живо подскачаше между цветята. После смело скочи в скута ми и … заспа. Момиче ще е! Здраво ще е! И ти ще си добре! Роди го! Аз ще го отгледам…” Любов…

И ме отгледа... Пет години бях дете на баба и дядо. Най – щастливите пет години в моя живот… В никакъв случай не си мислете, че мама и татко са ме били изоставили.. Не. Идваха по няколко пъти в седмицата, ходехме заедно на почивки и пътешествия. Но всеки път с нетърпение очаквах да се върна при баба и дядо. Там ми беше вкъщи. Имах си своята „стара мама” и това ми беше достатъчно… Любов…

Никога няма да забравя двете стаички по наем, на уличка до реката, където живеехме с баба и дядо. Прозорците бяха наравно с улицата, а баба беше изплела за тях кокетни перденца. Красиви цветя и птички се преплитаха в съвършен рисунък, сякаш изящна рамка, през която с часове гледах преминаващите хора и живота навън. В малката кухничка ухаеше на ванилия и прясно приготвена гозба. Баба правеше най – прекрасните домашни курабийки – напукани отгоре и поръсени обилно със захар. Готвеше и най – вкусния боб на света – с много домати, джоджен и магданоз. Никъде и никога повече не усетих този вкус… Като повечето деца, и аз бях злояда. Но на баба не ѝ минаваха такива мурафети. Заклещваше ме между коленете си и с лъжичка ми буташе попара в устата. Как можех да й откажа… А и толкова вкусна беше тази попара… Любов…

Тук, в двете стаички до реката, за първи път се зароди моето любопитство към книгите. Поради теснотията, дядо беше преградил едно местенце в общия коридор, където имаше място само за варел с нафта, малко зеленчуци и няколко стари вещи. Тук се намираше и дядовата библиотека – неговите книги, подредени като войници, а на малко рафтче – шарени книжки за мен. Много книжки ми прочете дядо, но любимата ми си остана „Индийски приказки”. Никога не съм виждала по- красиви илюстрации. Винаги ще помня тези рисунки и приказните истории в нея. И... лекият мирис на нафта, с който бяха пропити страниците й. И сега, като ми замирише на нафта, се сещам за книжките … и за дядо. И ми четеше той, четеше и четеше, без умора, без досада… Любов…

Но един ден, краят на петгодишната ми волна безметежност дойде рязко и безвъзвратно. Мама и татко ме бяха записали в Немска детска градина и трябваше да се преместя в другото ми вкъщи, а и било вече време да се отделя от баба и дядо. Никак не исках. Много мъчно ми беше. Сякаш детството ми свърши изведнъж. Исках си моята „стара мама” и това е.. Болна се разболях, не спях, не ядях , що рев изревах… Години по- късно, когато и аз бях станала майка, осъзнах какво съм причинила тогава на мама. Но детските емоции са толкова чисти и неподправени, че в своята искреност са понякога жестоки. Надявам се, горе от небето, мама да ми е простила за това… Любов…

Е.П. юли. 2024г.

Остана още малко…

Следва продължение.