„Любовта на Кал”                                                             

1.

 В една ветровита местност, където облаците рядко разкривали Слънцето, живеели най-различни птици. На някои от тях вятърът им пречил и в по-буйните сезони забягвали в по-топлите съседни области. Имало и такива обаче, които оставали целогодишно. Лястовичките били от тези птички, които обичали топлината и най-много пътували. Смятало се, че ако лястовичка остане във най-ветровития и студен период, телцето й нямало да издържи. За това всяка година, в точно определени дни на сезоните, те се събирали и отлитали, за да може само след няколко месеца да се върнат, изморени от дългия път, но по здрави и силни от натрупания опит. Следвал период на поправяне на позаразрушените домове. В студения период вятърът бил толкова силен, че можел цяло гнездо да отнесе, дори в лястовичата история се помнила една далечна година, когато всички гнезда били разрушени. Понякога домовете, след като били изоставяни от собствениците си, на тяхно място заживявали птици-натрапници, търсещи подслон. След като гнездото било поправено или изградено на ново, започвало най-романтичния период - периода на ухажването.

 В един такъв период в едно младо лястовиче семейство се родило едно малко по-тъмно лястовиче. Лястовиче със странна извита, тъмна шарка, започваща от главичката и стигаща до опашката. Единственото бяло място било коремчето ù. Нормалните малки лястовичета, а и родители им, имали разнообразни, но равномерно, стереотипно разхвърлени черно бели шарки. Така този техен официален костюм бил отличителния им белег пред всички останали птици. Рядко, но се случвало да се роди и някой по-странно оцветено бебе. Именно такова лястовиче била малката Джажи. С времето тя ставала различна не само с окраската си, но и с характера си. За разлика от братята и сестрите си, тя била много по-буйна и самостоятелна. Дори се случило така, че една сутрин тя не дочакала мама да дойде и да ù донесе храна, а упорито решила сама да си намери. Тя не можела още да лети, но външния свят я привличал. Тя дори не знаела какво значи да се лети, но била гладна. С времето усещала, че извън гнездото се намирало това вкусно нещо, което мама ù дава от човката си и нетърпеливо решила, че сама може да си го намери. Независимо от предупрежденията на братята и сестрите ù, тя се навела от гнездото, погледнала колко обширен е света наоколо, подхлъзнала се и паднала на земята. Шокът от удара и изненадата от случилото се уплашило Джажи. За първи път в живота си тя останала сама. Това, което я заобикаляло, ù било страшно, но и много интересно.

Тя не можела да изминава голямо разстояние, дори от удара не можела много добре да се движи. Всяко странно твърдо нещо, което по-късно тати ще ù каже, че е камъче, до всяко меко нещо, което по-късно щяла да научи, че е листо, трева, цвете, до което тя се излягала за почивки, ù били интересни. Изведнъж, в далечината започнало да се чува някакъв тътен. Земята бучала под Джажи. Неразбираща какво се случва, се отпуснала и се наслаждавала на интересното усещане. Звукът ставал все по-заплашителен. Това накарало Джажи да се надигне към звука и видяла странни бело-пухести животни издаващи странни звуци от рода на „бее” или „блеее”. Така и не била сигурна, защото те били толкова уплашени и бързи, че преминали покрай нея с такава скорост, с каквато мама се появявала с храната и после пак изчезвала. Веднага след тях се задавали други същества. Те не били като предишните. Новите същества изглеждали много по-страшни, големи, сиви и от устата им падало нещо бяло и червено. Джажи си помислила, че тези същества преследват другите, както от гнездото наблюдавала как по-големите роднини се гонят играейки си. Объркващото тук било, че едно от тези сиви животни се биело с останалите, сякаш искащо да не се преследват “бее”-кащите пухкави същества. Всичко отминало много бързо и Джажи казвайки си, че светът е едно интересно място, което заслужава да се опознае, се отпуснала на вече по-малко вибриращата топла земя. Загледала се към родното гнездо, от където нейните братя и сестри боязливо подавали главички. Не след дълго към нея се приближило друго голямо животно, което започнало внимателно да я души. По-късно тя щяла да разбере, че това е куче. До него се появило двукрако създание, което изгонило душещото четириного. Джажи за първи път се срещнала с човек. Той вдигнал във въздуха малката Джажи и я върнал в гнездото. Тя така и не си дала сметка какво точно се е случило. Това приключение толкова много ù харесало, че не обърнало много внимание на караниците на мама и татко. Тя се чувствала много по зряла, самостоятелна и пълна с желание, енергия да опознае този непознат за нея свят, пълен със странни същества и животни.

 Времето минавало и малките лястовички пораснали. Всички се научили да летят, да търсят храна и да се пазят от опасностите. Джажи, чиято странна извита тъмна шарка ставала по-отчетлива и любопитна за останалите, била най-напредничавата и станала известна с това на всички птици, че първа полетяла, първа донесла храна в гнездото и първа се разделила с него. Да, тя не търпяла забележките, укорите на родителите си и една вечер решила да избяга, защото се чувствала ограничена, затворена и макар заобиколена от много братя и сестри, самотна. Тя жадувала да опознае света и да вземе каквото може от него.

В лястовичите семейства имало традиция родителите да изпращат порасналите малки с ритуал, на който се събирали много птици, често на някой клон, собственост на огромно дърво или на опъната жица край някой път. Такива събирания лястовиците често си правили. Къде да разкажат клюки, къде да позяпат как някое листо танцувало с вятъра, къде преди да заминат за топлите страни, къде да пуснат порасналите деца да бъдат самостоятелни. Джажи обаче не била на това събиране и това много разочаровало семейството. Те свикнали с мисълта, че тя е оправна,самостоятелна и достатъчно силна да се справи с всичко, но се страхували, че нейната своенравност и прибързаност може да ù изиграе лоша шега. С такива мисли те изпратили братята и сестрите ù, които веднага си намерили половинки и в кратък период създали семейства. Родителите останали сами в гнездото с една удовлетвореност от изпратеното ново поколение, но с болка и надежда за тяхната най-любима и щура Джажи.

2.

По същото време, когато Джажи се родила, в едно от лястовичите семейства се родило още едно странно бебенце. То пък радвало очите със своята ярко изразена бяла линия. Черните петна били разхвърлени по опашката, коремчето и малко по главичката. Много по-възрастни смятали, че това не можело да бъде лястовица. Те дълго го обсъждали по жица или клон... Те обсъждали, че в това ново поколение са се родили доста такива странно прошарени деца. За някои това било знак за Големия вятър, който ще унищожи всичко на земята, за други това било резултат от много по-развалените и некачествени храни в топлите страни, а за трети това било чисто и просто разнообразие и не виждали какво толкова има да се обсъжда. Разбира се имало и такива, които смятали, че това е странна смеска от различни птици. За моралните лястовици това било скандално и много често се достигало до възмутителни скандали, след които жицата или клона оставали самотни с вятъра.

 Малкото бяло лястовиче, което нарекли Кал, било най-скромното и плахо от всички малки. Последно се научило да лети и последно напуснало гнездото, но родителите усещали, че сина им е по-специален от всички останали. Можело да си играе с камъчетата, с тревичките, с цветенцата, така както никой друг. Било наслада да гледаш как украсявало и поправяло родното гнездо. Помагало на всеки и дарявало с любов всички в околността. Можело да намира и най-вкусните трошички. Това, което не му се отдавало било, че не можело да пее. Лястовица да не пее?!  Жиците и клоновете отново завибрирали от клюките. Липсата на глас била голяма болка за Кал, защото усещал, че в душата си има толкова много положителна енергия, че можел да изпълни цялата местност с нея.  С времето Кал решил да пее, нищо, че не излизали тези звуци, за които той мечтаел. В началото близките му търпели тези скрибуцания, но го поощрявали и той без да иска си повярвал, че може да пее. Започнал да си организира дори малки концерти, на които забавлявал своите връсници, които подпийвайки Застояла водица под старите листа на Гнилото дърво, му се присмивали и поощрявали. Певецът бил доволен от себе си, дори решил да влезе в славейната група. Приятелите като чули това, така се привили от смях, че малките им коремчета щели да се спукат от навлизащия и излизащ смеещ се въздух. Кал не разбирал защо се смеят след като му ръкопляскат и се радват на песните. Той решил, че това е тяхното одобрение. Така Кал израснал с добро, но наивно до глупост сърце. Разбира се, когато отишъл на прослушване при славеите, сам се отказал, чувайки конкуренцията. Прозрял, че все още не е на тяхното ниво. Независимо от това си казал, че няма да спира да пее. Усещал, че може. Нещо му липсвало. Кал пораснал и дошло време да напусне гнездото. Да заживее самостоятелно. Той нямал проблеми с това. Построил си малко, скромно, но красиво гнезденце. Отдал се да комбинира по специален начин камъчета и цветенца. Създавал малки произведения на изкуството, които станали известни сред птиците. Така той никога не оставал гладен Никога не оставал и без компания, разбира се освен в моментите когато запявал, тогава изведнъж всички се сещали, че имали важни недовършени работи.

 Така Кал си живеел затворено в своя творчески свят. Бил щастлив от появяващите се компании, които се радвали на творенията му, но все пак усещал в душата си нещо, което по-мъдрите наричали – самота.

3.

Настъпило времето на бурните и студени северни ветрове. Всички лястовички се събрали на познатите места и се приготвили да заминат за юг. Сред тях бил и Кал. Птиците били толкова много, че жиците така се огъвали, че можели да докоснат земята. До където ти поглед достигало, всички било потъмняло от заминаващи. Сякаш художник е разделил по средата пейзажа с черно-бяла линия. По даден сигнал от водачите тази линия изведнъж се пръснала по сивото небе като че ли черноточкова заря се разляла по него.

Лястовиците тръгнали. За повечето от тях това било първото пътуване и превъзбудата пораждала доста големи задръствания от блъскащи се неопитни летци. Разбира се всичко се стабилизирало по пътя, който се очертавал да бъде много дълъг и изморителен. Още по-голямо препятствие бил и вятърът, който често духал в лицата им.

Това ги забавяло и пораждало нуждата от чести почивки. В една от тези почивки се случило нещо, което промени съдбата на една от лястовиците.

 След като прелетели над две гори и един град, пътешествениците се сгушили един в друг на една тел опъната между две стари къщи, част от малко поизоставено селце.

Кал се намествал някъде по средата на заспиващата групата, когато изведнъж забелязал една лястовица, която му направила голямо впечатление. Той колкото я гледал, толкова пъти си казвал, че не я е виждал до сега. Можел да се закълне, че тази лястовица дори не е от ятото. Той поразпитал няколко съседи по-топлещо рамо за нея, но освен нечленоразделни полусънени звуци не получи нищо като отговор. Опитал се да заспи, но образът ù не излизал от мислите му. Тя му се бе запечатала в главата, първо с нейната странна тъмно извита окраска и второ с нейните малки очички. Тези две топченца излъчвали изключителна умора, разочарованост, болка и самота. Не познавал тази птица, но все пак я чувствал близка. Любопитството не му давало мира. Трябвало да я заговори. Да се запознае с нея. Малко по малко той успял да излезе от капана на топлия уют на сгушените събратя, които верижно се рамърдали и без да иска си спечелил, по негов адрес, доста звуци, които той не разбрал, но усетил, че не би искал да разбира.

На Кал обаче не му пукало. Той прелетял няколко метра и застанал на едно крило разстояние пред мистериозния субект. Сега трябвало само да се реши да се шмугне до нея. Само? Това не било толкова лесна работа. Трябвало пак да разбута спящите птици. Точно когато измислил какво да прави и как да го направи, лястовичката отворила очички и го погледнала. Кал се притеснил. Започнал да кръжи енергично и  неориентирано и в един от завоите се блъснал в една от къщите. Изненаданата и леко усмихваща се под клюн женска лястовичка, се измъкнала от „леглото” и помогнала на засрамения Кал да се изправи. Докоснали се. За първи път. В очите им светнало нещо необяснимо. Нещо необикновено. Те стояли така няколко секунди, но в главичките им сякаш минали години. Те можели така да се гледат с векове. Тази идилия била поохладена от поредната доза студен вятър, който ги накарал заедно да се натикат между спящата и недоволна, че пак я размърдват, група.

Така седнало-легнали един до друг известно време не знаели какво да си кажат. Това мълчание било прекъснато от женската лястовичка, запитала за името му. Кал ù отговорил и запитал за нейното. Тя му се представила като Джажи

4.

Понякога любовта се стоварва върху теб като планинска гръмотевична буря. Светкавиците и трусовете в душата така промиват мисълта, че ти забравяш кой си и какво изобщо се случва с теб. Изпълва те с една неограничена и необхватна енергия, която искаш да изхвърлиш, особено в началото под формата на любопитство. Това се случило с Кал и Джажи, които не спирали да любопитстват за другия. Болката и разочарованието, което Кал усещал в Джажи се доказало с нейните думи и истории. След като избягала от дома тя изминала дълъг път. Натрупала много голям опит, срещнала много други птици и единствения ù извод от всичко е, че освен болка, тъга и предателство нямало нищо друго по света. Кал пък и обяснил,че една лястовица трябва да вярва в любовта, че добротата съществува и че малките точици над тях са хиляди малки трошички пръснати по небето, а не както тя била чула звезди.

 Джажи се забавлявала на неговите изказвания, но странно за нея той я карал да се чувства щастлива. Сякаш за първи път тя бе открила птица, с която да се полигави и наприказва до насита. Като се замислила, тя дори си дала сметка, че никога не си е изкарвала толкова добре с някой.

 Кал пък усетил, че празнотата в него, нещото, което му е тежало толкова време, изчезва.

Така в разкази и смехове посрещнали Слънцето. То, протягайки се, видяло многото гушнати лястовички. Голямо впечатление му направили две от тях, които грабнали слънчевото му внимание с това, че допрени един до друг, техните необикновено бяло-черни шарки образували някаква странна фигура. Образували  ин-яново сърце.

Новият ден заварил всички отпочинали и готови за големи разстояние. Е, почти всички. Сгушените Кал и Джажи със задоволство гледали как всички ги оглеждат и коментират. Много от събудилите се били поразени и изненадани от новата двойка. „Кал с някаква непозната?! Коя е тя? Откъде се появи?.”  Най-шокирана била една малка лястовичка на име Над. Новината плъзнала от човка на човка и всички искали да видят тази двойка и най-вече необикновеното сърце, което се образувало от сгушените им тела. Родителите на Кал, които пътували с него в началото не били много доволни от избора му, но след като видяли как се гушат приятно, сладко и влюбено, те дали благословията си. Родителите на Джажи много се зарадвали като видяли дъщеря си. Тя също се разплакала гушвайки с крилца родителите си. Извинила им се за всичко, което им е причинила. Те ù простили, но когато разбрали, че иска да остане, отново потънали в тиха болка. Колкото и да се опитвали да я убедят, че ако не полети с ятото, ще измръзне, толкова непоклатимо тя ги целунала по обърканите им главички с молба да не я карат да прави това, което не иска. Неразбиращи причината за своеволието и ината на дъщеря си, те я изпратили с усмивка, но и с разочарование в очи. Родителите не разбирали, че влюбените искали време един за друг. Искали това, което тези две самотни птици търсели и се надявали да имат, толкова години. Сега те били заедно. Светът бил техен. Кал и Джажи се сгушили наново, гледайки как ятото се отдалечавало, все повече и повече от местността Делчовия Проглед. Местност, която те щели да запомнят. Местност, събрала в хармония търсеното им щастие.

Те стояли гушнати и били готови да се изправят пред голямото изпитание, наречено зима.

5.

Студът дошъл толкова пронизващ и рязък, колкото го описвали и родителите на Джажи. Той обаче не ги притеснявал. Кал бил издигнал едно прекрасно гнездо, в което студ не влизал. Е, често, малките сладко разперени краченца на Джажи били все студени, но с голямата си отдаденост Кал ги топлел. Никога досега не била топлена така. Бе щастлива и си казала, че щом в този студ на нея ù е топло, значи  това е птицата за нея... до нея.

 В скучните моменти Кал ù запявал от своя репертоар и - о, чудо, тя не му се смеела. За първи път не му се смеят или бягат от пеенето му. Напротив, тя се включвала и заедно правили един... да, малко фалшив, но техен си, единствен хор.  Около тях, в Делчовия Проглед, самотните къщи слушали и се радвали на това песнопение, защото от еднообразието на вятъра им било писнало. Тези две птички направили самотната местност малко по-топла и приятна, независимо, че наоколо господствал вятър и студ.

От ден на ден, от песен на песен, от закачка на закачка, от игри на игри зимата отминала. Дошла пролетта, но тъй като за влюбените тя била пристигнала доста преди това, не забелязали кога довчерашно заминаващото ято, днес се било върнало.

Това станало една сутрин когато Кал както винаги се събудил по-рано от Джажи, завил я с топлото дебело листно одеялце, поцелунал я около клюнчето ù и излязъл да се протегне навън. Гледката, която го заварила, била стотици малки очички, накацали по познатата тел между двете необитаеми къщи. Кал постоял малко, невярващ на очите си, но после, виждайки колко смешно и изненадани го гледали всички, започнал да се превива от смях. Довчерашните младоци от ятото били станали сега едри, силни мъжкари. Те заедно със старейшаните не вярвали, че Кал е оцелял зимата. В летописите на лястовиците малцина са такива единици и това се считаше за голямо събитие. Точно както при залюбването на Кал и Джажи,  мълвата обиколила всички и се разнесла като мирис на вкусно сготвено. Вдигнала се врява, защото всички искали да видят оцелелите. Други пък искали да видят как Кал е успял да построи такова гнездо, което да не пропуска студа. От шума, който се бе вдигнал, Джажи се бе събудила. Тя била още по-изненадана, когато надигайки главичка, видяла родителите си на прага на гнездото. Каква радост изпълнила майчиното и бащиното сърце при вида на жива и здравата дъщеря. Те се метнали на вратлето ù и групово се прегърнали. Това стоплило душата на Кал, който знаел от историите на Джажи, че не се разбирала с родителите си и това много ù тежало. Той се огледал за своите роднини, но не ги видял никъде. По-късно разбрал, че решили да останат при роднини на юг. Сега той бил единственият представител на Каловия род. Една голяма отговорност, за която той бил готов.

Целият ден минал в приказки за юга. За прекрасните растения, дървета, животни с дълги жълто-черни шарки. За дебелачковците с дълги уши и носове, наречени хоботи, или странните прошарени папагаци... или папаглци... така и никой не разбрал как им викат местните, но впечатлението от тях било много силно. Кал не спирал да обяснява, че тайната на оцеляването им е била от топлинната магия, която идвала от формата, която се образувала при приближаване на телата им. Това ин-яново сърце бил ключът към успеха. Всички слушали в захлас, а Джажи се късала да се смее, виждайки как всички вярват на всяка Калова дума. Периодично тя се включвала в историите му, като ги доукрасявала с подробности за опасни животни, които атакували гнездото им, но при вида на образувалото се сърце се разбягвали, страхувайки се от голямата му сила. Старейшините, разбира се, не вярвали и се подсмивали под човка, но някои от понаедрелите младоци започнали тайно с половинките си да търсят и да правят тази чудна форма от окраските си. Кал и Джажи се смеели от сърце. Това за Кал било и като малко отмъщение. Сега той им се смеел. Джажи забелязала това и го прегърнала поощрително, след което отишла при родителите си. Кал останал сам и веднага бил заобиколен от няколко женски лястовички. Това били Над, Ел и Ин. За тях той бил най-красивият и най-желаният лястовец. Звездата, на която се опитвали да му привлекат вниманието. По-младите в ятото го поканили на техния запой в чест на завръщането им в старите земи. Те все още не били достигнали крайната си местност. Делчовия Проглед бил само една от спирката им. Старейшините не одобрявали тези празненства, защото все още ги чакало път. Да, не толкова дълъг и изтощителен, но все пак път и не се толерирало в ятото да има пияни летци. Попийналите лястовици не им обръщали внимание и се отдали на веселието. Кал също вече бил пиян и без да се усети прегърнал Над и Ин, пеейки своята ария. Точно в този момент се появила Джажи и виждайки малко познатите женски до Кал, сякаш нещо прещракнало в малкото ù сърце. Тя посърнала. Гледала и не вярвала на очите си, че този певец, прегърнал две момичета, пеещ пиянски разгулени песни, бил нейният принц. Обърнала се и се скрила в тъмното, откъдето се била появила преди малко. Кал не забелязал нищо и продължил да пее на всички около него щастлив, че песните му стават повод за всеобщо забавление. За първи път той се почувствал център на купона, уважаван, търсен и оценен от познати и непознати. В това си увлечение той не забелязал как нощта се изтъркаляла и Слънцето изгряло.

Настанало ден, но този ден за Кал щял да се окаже най-тежкия и ужасен ден.

6

Старейшините се събудили както винаги заедно със Слънцето, започнали да разсъбуждат спящите и да се карат на незаспалите. Групата се събрала и се приготвила за заминаване. Кал благодарил за страхотната вечер и им пожелал всичко най-хубаво. Той се прибрал в гнездото си и там видял, че всички неща на Джажи били изчезнали. Самата Джажи също я нямало. Кал не разбирал. Той първо си помисли, че са били ограбени, но забелязал, че липсват само нещата на половинката си. Замисли се и в този момент видял как всички лястовици се пръскат по небето. Ятото полетяло. Той се стрелнал към него. Блъскайки се от птица в птица той търсил любимата, но така и не я намирал. Питал всеки, но никой не му отговарял задоволително. Едни не били я виждали, други въобще не били в кондиция, след вчерашната престояла вода, трети пък въобще не я познавали, само са били чували за нея. Сърцето му се преобърнало, когато видял родителите ù и мислейки, че е с тях, се насочил към тяхната посока. Те го посрещнали студено, като го обвинили, че бил изневерил на дъщеря им, заради което тя избягала да страда някъде далеч от тях. Кал сякаш бил ударен от най-силното вятърно течение. Той не вярвал, че това се случва. Той обяснил, че никога не би я предал, никога не би направил нещо, с което да я загуби. Обяснил им колко много обича дъщеря им и как е готов да даде живота и перушината си за нея. Разяреността на бащата и омразата на майката към него била отмита, както бързеят отмива всичко по пътя си. Искрените думи, треперещият му, разкайващ се глас за вчерашните лудории, безкрайно влюбените му очи накарали семейството да му прости и да го окуражи да я намери, да я върне, защото според тях нямало друг лястовец за дъщеря им. След дълъг три часов разговор, Кал изпратил възрастните лястовици и се замислил накъде да тръгне. От къде да започне?... Изведнъж се досетил, че Джажи много се била впечатлила от юга. Доколкото си спомняше, там тя имала и стари приятели. Кал събрал сили, вдишал дълбоко въздух и поел дългия път на борбата за своята глупаво загубена любов.

7.

Кал изминал стотици километри и все не успявал да намери следа от нея. Разпитвал който срещне, но никой не можел да му помогне. Разочарован, обезверен, той кацнал на едно дърво. Измореното му тяло се отпуснало и бил на път да заспи, когато до него кацнал един бухал.

- Хм! Лястовица тук? Мислих, че отдавна не живеят тук

Кал в първия момент се стреснал, но после, виждайки кой го е обезпокоил, спокойно отговорил;

- Добър вечер! Аз не съм от тук.

- Хм! Странно, самотна лястовица да лети по тези места. Какво правиш тук?

- Ами търся една лястовица

- Хм, жени, а? – поизкашлял се разбиращо бухалът – намерил си подходящия бухал за тази тема. Жени! Хм, дааааа, без тях животаът ни е скучен, празен, самотен, еднообразен... Хм, жени... защо ме гледаш така?... Нали търсиш женска лястовица?... Нали не си от тези... Другите лястовици... С леви крилца, с обърнати пера.

Кал в първия момент не разбрал какво го попита бухалъта, но чрез знаците, които направил бухалът с крила, разбрал и усмихвайки му отговори:

- А, не, не. Не съм от тях и да, търся женска.

- Хм, какво е станало?

Кал се разстроил при мисълта, че трябвало да изживее спомените и да разкаже случилото му се. Опитал се да отклони темата на разговора, но бухалът, макар деликатен и възпитан, нахално не го оставял да заспи. Кал поел дълбоко въздух и разказал всичко. Непрекъснато клатещият глава събеседник свил перушинени рамене и му казал:

- Хм, ясно, но щом ти не си изневерил, не виждам причина тя да избяга от теб. Освен това казваш, че сте се обичали. Когато едно същество наистина е обичало друго, то каквото и да се случи, ако разбира се съгрешилият се поправи и разкае, аз не виждам причина да не се съберете пак... А ти нали се разкайваш?

- Заклевам се в свещената Бяла Лястовица, че никога няма да докосна, да прегърна, камо ли да си помисля нещо друго с друга женска. Бухал, аз обичам тази лястовица. Цял живот съм мечтал и съм я чакал да дойде, тя самата ми е разказвала, че никой друг лястовец не я е карал да се чувства толкова добре, толкова обичана. Досега винаги е била разочарована и...

- Хм, да... разбирам. Тя сега те е приравнила с останалите, мислейки, че и ти си като тях.

Кал се замислил и след кратка пауза извикал решително:

- Аз не съм като останалите. Да, направих грешка, но... тя беше неволно, подведох се по глупавото чувство да съм център на вниманието, да съм желан от всички.

- Хм, момче, това ти е било грешката. Когато имаш половинка до себе си, трябва да се задоволяваш с това да си ценен и желан само от нея. Никой друг не трябва да те интересува.

След тези думи Кал не успял да сдържи сълзите си и те потекоха по малкото му телце. Бухалът прегърнал лястовичето и бащински му казал:

- Виж, моето момче, никой на света не е безгрешен, нищо не е непоправимо. Ако тя те е обичала и ако ти си направил толкова много неща за нея и ако тя осъзнае, че ти си ù бил верен, тя ще се върне... сама. Няма какво да я търсиш и гониш.

- Е, да, но тя може да ми няма вече доверие.

- Хм, чуй ме. Ще ти разкажа една история, която се бе случила миналата година.

Казват, че едни от най-големите лъжци и хитри животни са вълците. Те правят всичко възможно само и само да се докопат до овцете на овчаря... Нали знаеш какво е вълк, овце, овчар...?

- Е, да, разбира се... ама не съм ги виждал на живо.

- Хм, абе по-добре да не ги виждаш, особено овчаря, но както и да е. Казват, че вълкът кожата си мени, но нрава не.

- Какво е нрав? – леко позасрамен попитал Кал.

- Нрав е характерът на едно същество... Неговите действия, провокирани от определен начин на мислене. Та, вълкът кожата си мени, но нрава не. Един овчар, обаче решил да даде втори шанс на един вълк, който като малък нападнал овцете му. Овчарят нямал сърце да го убие, защото малкото вълче било толкова кротко и излъчвало такава доброта, каквато дори неговото домашно куче нямала. Човекът имал приятно усещане за този вълк и го взел със себе си. Всички скочили срещу него. Жена му не пускала децата да излизат на двора заради кръвожадния звяр, който само преди няколко дни нападнал стадото, а какво оставало за малките им човешки деца. Овчарят бил принуден да затвори вълка в кошара и малко по малко да го изкарва заедно с другите кучета и овце. Кучетата разбира се не били доволни и се сбивали непрекъснато с врага. Не им било приятно да имат за приятел неприятеля, от който пазят стадото. Овцете също нямали доверие на новия си съмнителен пазител, дори някои от тях направили опит да се самоубият, скачайки в една пропаст, а знаеш ли, че когато една скочи, скачат всички... хахаха... Овце!... Колко са глупави... Хм, ама усмихни се, де... По-широка... А, така... та... да не се разсейваме... Докъде бях стигнал?... Човекът обаче не загубил вяра във вълка. Независимо че като малък нападал овцете, сега доверието към него се връщала в овчаря. С месеците вълкът ставал все по-голям и силен, но и все по-верен на стопанина си. Кучетата продължавали да не го приемат, защото имали лошо предчувствие за него в бъдеще. Те така и не му вярвали. Жената на овчаря също. Той обаче станал най-добрият пазител на овцете. Те страшно много се страхували от него, а от там и уважавали. Откакто той поел стадото, овчарят се чувствал все по-спокоен и по-спокоен. Дори един ден решил да остави стадото само с вълка. Самият овчар имал друга работа и му поверил овцете. Жена му, кучетата, най-вече те били в шок. Дори едно от горделивите кучета се поболяло. То започнало да разказва, че светът, в който живее, се е обърнал с опашката надолу. Не можел да приеме този нов свят и започнал лаещо стачкуване.

След няколко часа вълкът се появил, а пред него под редичка се появили нахранените овчички. От тук нататък овчарят си гледал другите работи, а млекодаващите били развеждани от вълка. Минали две години и една вечер ни вълк, ни овце. Стопанинът разтревожен тръгнал да търси животните си и когато стигнал на поляната, видял кървава картинка. Половината овце ги нямало, а другата част застанала до една скала зад вълка. Овчарят бил потресен от вида на съществото, на което вярвал. То било с окървавена муцуна и тяло. Овчарят не можел да повярва. Ядосал се, взел един голям камък и убил вълка. Събрал останалите овце и ги повел към кошарите. Човекът минал по по-дългия път, за да потърси някоя и друга оцеляла овца. Освен кървави следи, нищо не се виждало, докато изведнъж достигнал до една поляна, на която видял 5 вълка. Те били разкъсани, а около тях потичвали ранени овцички. Тогава овчарят разбрал защо муцуната на вълка била окървавена. Ядосал се на себе си, че е загубил доверието и вярата си към вълка точно тогава, когато най-много е трябвало да я има. След като се събрало стадото, се оказало, че не липсва нито една овца.

 Кал слушал захласнато историята и не можел да спре сълзите си, защото много би искал Джажи да чуе тази история и да осъзнае, че той е този вълк.

Бухалът разчел неговите мисли и само го прегърнал с крилото си. Кал замечтано загледал луната и постепенно заспал, сънувайки, че е сгушен в крилото на неговата истинска любов. Бухалът погледнал с мъка лястовичето и го погалил бащински. След това погледнал към луната и ù казал:

- Защо наистина обичащите се същества винаги се разминават? Защо самотата винаги побеждава?... Моля те!.. Нека поне то намери своята любов... Нека обичащите като него да бъдат обичани.

Луната гледала Бухала и нищо не му отговори. Само вятърът кръжал и свистял около двете сгушени птици.