Вече трети ден Невена обикаляше безцелно улиците на Атина. Безделието и безпаричието започнаха да ú натежават. Началната еуфория, че хубавата работа само нея чака, бавно започна да я напуска. Не ú беше хубаво на душата и лъскавите витрини вече не я привличаха. Дори не ги поглеждаше. Какво да ги гледа, само да се дразни. Нямаше пари, нямаше работа и кой знае какво тепърва още ú предстоеше. Беше цяла лудост от нейна страна да тръгне в чужда страна без договор за работа и да разчита на помощта на приятелката си. Че тя Ани да не би да раздаваше служби наляво и надясно. Какво зависеше от нея? Да не е кметица на Атина?! Беше се уредила за себе си, но това не означаваше, че същият късмет ще споходи и нея. Малко късно ú идваха тези прозрения, но нали всички заминаваха в чужбина. Беше нещо нормално хората да си опитват късмета в чужда страна. Не, не трябваше да допуска негативни мисли да я обсебват. Трябваше да си мисли само за хубави неща. Всичко щеше да се оправи. Нямаше начин да не се оправи. Уж всичко вървеше като по ноти, а някакъв страх надничаше в душата ú и я парализираше. Нямаше желание да се качи и на Акропола. Какво да му гледа толкова? Някакви камъни с велика история. Ще мине и без тях. Друг път щеше да ги разглежда тези велики работи, когато на душата ú е весело и спокойно. Камъните нямаше да избягат. Толкова векове са седели горе и не са мръднали, ще я чакат, когато има настроение и предостатъчно време за тях. Но точно сега не ú беше до туристически лупинги с възклицания. Не искаше много и да се отдалечава от района, в който живееше Ани. Освен това ставаше и много горещо. Днес не ú беше до никакви мечти. Болеше я глава от сутринта. Сигурно имаше някакви изригвания или магнитни бури. Струваше ú се, че всички около нея са заети с живота си, бързат за някъде, гонят някаква цел, а само тя нямаше какво да прави. Дали хората ги болят главите както нейната я цепеше? Едва ли. Нямаха вид, че страдат от главоболие. Особено тая група пред нея с дръпнати очички, които се смееха и си правеха снимки за спомен. Отчаяни мисли отново започнаха да я връхлитат. Някакво съмнение, че е сбъркала, окончателно се загнезди в сърцето ú. Ами ако Човекът не дойдеше? Всичко можеше да се случи. Какво щеше да прави? Знаеше, че е в тежест на Ани, която също започна да се притеснява заради нея. Нищо, че не го показваше. Невена не беше чак с толкова дебели очи и го чувстваше. Дали да не се върне в България докато е време и не е станало твърде късно? Довечера ще го обсъдят с Ани. Не искаше да бъде повече в тежест на никого. А парите, които дължеше на приятелите си? Нали трябваше да им ги върне? За нея парите по принцип нищо не означаваха, може би защото досега ги изкарваше с лекота и с още по-голяма ги харчеше, но когато трябваше да връща това си беше съвсем друго нещо и сериозна работа. Тежеше ú, че е взела заеми, но какво друго можеше да направи. Само веднъж да стъпи на краката си, ще върне на всеки всичко. Даже ще им направи и подаръци. Само така можеше да се чувства напълно спокойна и щастлива. Обичаше да прави подаръци, а то все нямаше какво да дари. Все така се случваше, че трябваше да разчита на помощта на другите. И сега пак беше зависима от благоволението на някакъв напълно непознат човек.  Добре, че беше Ани да ú налива кураж. Всяка вечер тя провеждаше дълги разговори с Човека по телефона и той идваше при първа възможност. Снощи Ани му говори за първи път с много сериозен и категоричен тон. Невена за първи път осъзна, че нещата не са чак толкова лесни и прости.

     Тъкмо се чудеше дали да не поседне някъде на сянка и да похапне от вкусните сандвичи, и без това само за тях си мислеше, когато джиесемът звънна. Вдигна го и чу радостния глас на приятелката си:

-         Невенче, сестро, бързо идвай, защото човекът виси долу пред къщата. Казах му, че всеки момент ще пристигнеш.

-         Наистина ли? Ох, да знаеш, че вече се бях отчаяла. Идвам! – отговори Невена, а мислено си отбеляза, че все пак имало Господ на този свят и не я е забравил съвсем.

♥♥♥

     Пред входа я чакаше някакъв дебел, мургав и нисък мъж около 60- годишен. Заприлича ú на селянин макар да не знаеше как изглеждат гръцките селяни. Имаше мустаци и я зяпаше я с любопитство. „Сигурно ще е тоя”- помисли си Невена, погледна го дружелюбно и мина бързо покрай него.

     Той я последва и двамата едновременно стигнаха пред вратата на Ани. Тя ги посрещна малко притеснено, защото все пак беше в работно време и не трябваше да има чужди хора в дома. Грабнаха набързо багажа на Невена, който и без това си беше прибран в сака, винаги готов за тръгване. Разбраха се, че щом пристигнат, веднага ще се обадят на Ани. Тя ще чака на телефона. Двете жени се прегърнаха и целунаха за довиждане. Ани ú пожела успех с навлажнени очи и Невена последва мъжът надолу по стълбите.

      Отправиха се с бързи крачки към метрото, качиха се на него и стигнаха до пристанището. Човекът се движеше с учудваща бързина и носеше сакът с лекота. Невена подтичваше след него като домашен любимец.  Разбра, че трябва да хванат някакъв кораб, който всеки момент щял да тръгва. Нямаше време да разгледа пристанището. Страхуваше се да не изгуби водача си. Човекът купи билети и се запътиха към някакво елегантно корабче, което скоро щеше да вдига котва. Пътуваха около 6-7 часа, през които ù прилошаваше и на няколко пъти повърна. През целия път почти не си размениха дума, единственото нещо, което беше разбрала е, че ще се грижи за някаква жена. Минаваха покрай различни острови – от приказни по-приказни. Разминаваха се с огромни на четири етажа лайнери и луксозни яхти. Морето беше синьо и чисто. Гледките, които се разкриваха пред нея бяха невероятни. Повърна още няколко пъти.

     Пристигнаха привечер. Това беше най-красивият от всички острови, които беше успяла да види през време на пътуването. Наоколо гъмжеше с туристи от цял свят. Къщите бяха бели, нямаха керемидени покриви, а последните бяха покрити с плочи и превърнати в тераси. Църквите я привлякоха най-много - бели със сини куполи и кръстове върху тях. Стръмни и извити пътища водеха нагоре към града и на Невена ù стана лошо при мисълта, че пак ще трябва да вървят пеша. Гръкът малко се позабави на пристанището, говори с едни хора, намери отнякъде огромен мотор и покани Невена да се качи зад него.  „Добре, че  съм с дънки. Ужас! Ани не ми беше казала за това.” – мина ù през главата. В началото се изплаши, защото никога през живота си не се беше качвала на мотор. И все пак беше за предпочитане отколкото да вървят пеша нагоре. Подминаваха ги весели и шумни младежи яхнали мощни мотори. Леки коли плавно ги заобикаляха. Къщите се разкриваха все по- големи, по-бели и по-красиви със сини врати и сини капандури на прозорците, а улиците ставаха все по-тесни и по-калдъръмести. Във въздуха се носеше аромат на море, любов, рози и жасмин. „Като палати са! Сигурно и аз ще работя в някоя такава”. Тази мисъл я крепеше да не падне от мотора.  Накрая стигнаха до една малка, бяла и скромна къщичка със сини врати и прозорци. По-малка от нея май нямаше наоколо. Посрещна ги на двора усмихнат мъж на средна възраст, ръкуваха се, той ù каза нещо на гръцки, на което тя само отговори с името си.  Направи му знак, че иска да види жената, за която ще трябваше да се грижи. Влезе в една от стаите и още от вратата я лъхна миризма на урина. „Сигурно има наблизо тоалетна” – помисли си Невена. Една мъничка и симпатична бабка с най-сините очи на света я посрещна с най-сияйната усмивка. Беше кацнала като врабче на леглото си – мъничка и лъчезарна. Всеки момент можеше да зачурулика. Невена също ù се усмихна и подаде ръката си за здрависване. Бабката, както се усмихваше, скочи внезапно към нея и я захапа за ръката. Невена изпищя и отскочи назад. От ръката ù потече кръв. Побягна уплашено навън. Вече се беше стъмнило. Двамата мъже нещо си говореха на висок глас на двора и се смееха.

- Тази е луда, луда е, ще ме убие,- разкрещя се Невена. Мъжете спряха разговора и по-младият, който се оказа неин син, бързо влезе в къщата.  Изведнъж някакъв бент се откъсна в душата ù и тя се разрида толкова силно, че чак раменете ù се разтресоха. Седна направо на земята и продължи да плаче като малко дете, което е изгубило майка си и не знае какво да прави.

- Не, тия не луда, тия не познава ти. Сштара, мого сштара, – започна да я успокоява гръкът, който говореше български, но Невена не чуваше нищо. Всичко, което беше трупала в себе си през последните месеци и години, реши точно сега да излезе и то точно пред тези чужди и непознати хора, които нямаше да я разберат. А този отвратителен остров, който беше накрая на света и всички бяха луди на него?! Защо не я предупредиха?! Вече нямаше никакво доверие и опора в никой. Почувства се предадена и изоставена от всички. Реши, че това е краят ù и искаше да умре. Да! Точно тук и точно сега!

      Дадоха ù вода да пийне, превързаха ù ръката.  Накрая успяха да я успокоят, че бабата всъщност не е луда, най-вероятно е от възрастта, страхувала се от непознати лица, но не била лоша и щели да свикнат една с друга. Нямало друга работа за сега, харесва - не харесва, това е! Невена едва повдигна глава. Красивото ú измъчено лице, блестящата на масури дълга и черна коса, както и цялата ù блузка отпред бяха мокри от сълзи. Видя с периферното зрение, че на прага на къщата се беше изправила и я наблюдаваше бабката. Стори ú се като джудже, не, Баба Яга си беше! Само една метла ú липсваше. Но имаше нещо в погледа ú, нещо което разколеба Невена. На лицето ú беше изписано недоумение и някаква безпомощност. Сякаш бабката искаше да ù помогне с нещо, но не знаеше с какво и се мъчеше да си припомни. Невена избърса сълзите си с бинтованата ръка, изправи се бавно, мина покрай старата жена, без да я погледне и влезе с наведена глава отново в къщата. Знаеше, че сама се беше набутала в този кошмар. В края на краищата никой не я беше канил да идва и вече нямаше връщане назад. Поне за сега. После щеше да му мисли. Щеше да звънне на Ани и да се нареве отново. Ани все някакъв кураж щеше да ú даде. Щеше да измисли нещо. Но преди това трябваше да се обади на майка си, да я успокои, че си е намерила много хубава работа, най-хубавата на света и да не се притеснява за нея.

♦♦♦