Хубави, но малко бяха дните до края на учебната година. Ирина и Камен трудно заспиваха. Мислите винаги се връщаха към преживяното през деня. Преповтаряха се думи, изречения, картини, сълзи и усмивки. Бяха много щастливи. За пръв път имаше на кого да се доверят и той да ги разбере. Докога ли ще трае това щастие? До деня, в който родителите ѝ разберат. Но поне през тези дни никой не разбра и те спокойно се наслаждаваха на щастието си. Ирина обичаше природата, но сега тя ѝ се виждаше по-прекрасна от всякога. Бе разцъфнала само за нея. Птиците пееха за нея. Розите ухаеха, погалени от нейния дъх. Животните ѝ се радваха, а кучето дори разговаряше с нея.
Не можеше да не се забележи промяната в нея, отнесеният ѝ поглед, ненадейната усмивка. На кого, някъде там – в мислите, се усмихваше тя? Баба й, която беше най-близо до нея, първа се замисли, но едва ли можеше да разбере истината. Разсъжденията ѝ я повеждаха в съвсем друга посока. Ако си има някой? Хубава е, но е още малка. Тия деца сега рано се развиват. Знаеше ли какво може да се случи? Сега се смее, но после може да заплаче.
Белла се мъчеше да откопчи нещо от Ирина, но тя все отклоняваше отговора. С Гина не смееше да говори. Дори се радваше, че тя нищо не е забелязала.
Но, както казват хората, шило в торба не стои. Минаха изпитите, взеха удостоверенията и започна ваканцията. Една вечер Ирина беше извела кучето на поляната и си играеше с него. Чу, че Гина я вика. Усети особена нотка в гласа ѝ и изтръпна. Побърза да влезе, закачи кучето и плахо пристъпи прага. Беше изминал месец от ваканцията и изобщо не помисли, че предстоящето може да е свързано с брат й. Всички бяха вътре. Майка ѝ стоеше на средата на стаята с ръце на кръста, ако можеше въобще да се определи къде е кръстът й. В последно време беше толкова напълняла, че вече не можеше да се различи къде е талията й. Понеже беше ниска, изглеждаше четвъртита. Двете гушки се бяха слели в едно с бледожълтеникавото туртесто лице. Малките ѝ очички изхвърляха мълнии и Ирина, не на шега, се уплаши. Застана до вратата.
– Я, ела! Ела ма, коконо! Ела по близо!
Ирина беше посрещана много пъти и с шамари, и с крясъци, но от всичко най-мразеше подигравките. Те я унижаваха и тя предпочиташе да понесе и най-силния бой, но не и думите, които правят от човека нищожество. Сега разбра накъде ще тръгне разговорът и вътрешно се наежи, пристъпи крачка напред и застина в очакване.
– Я, разкажи ни и ние да знаем, с кого се срещаш! Защо го криеш от нас?
Ирина прецени набързо, че може би им е казал някой, че я е виждал с момче, но не знаят кой е. Реши да отрича.
– Не се срещам с никого.
– Как така никой? Едно момче никой ли е?
– Какво момче? От училище си тръгваме с много момчета, които живеят насам.
– А с такива, които не са за насам, не си ли тръгвала?
– Не зная. Знам ли кой накъде ходи?
В очите на Ирина блесна пламък, но дългите ѝ ресници го прикриха. Почти сключените ѝ вежди се сключиха изцяло, а лицето ѝ издаваше непристъпност.
– О, ти си била горда! Ако не те бяхме измъкнали от калта, сега щеше да просиш по улиците и да се валяш по сламите като тоя обесник, с когото се срещаш. Казвах аз, че така ще стане и ето на́, оная пачавра си изпрати палето да те примами и ти тръгна по петите им. Кой като тебе? Брат имала... майка имала... а ние какво сме?
Ирина повдигна очи и погледна право в майка си:
– Родители. И мисля, че нищо не съм направила, нито съм ви обидила. Уча, работя. Какво искате повече от мен?
Гина се вбеси. Истината, казана право в очите, винаги я вбесяваше, но досега Ирина не си позволяваше да казва такива истини. Тя замахна, крещейки:
– Зъбиш ли се, вълче таково? Показа ли си най-сетне ноктенцата? Няма да останеш по-далеч от фамилията си.
Белла се спусна и задържа надвисналата над Ирина ръка.
– Защо така ма, Гино, какво е виновно детето? Казали са й, че Камен ѝ е брат. Тя може ли да промени нещо? Кръв са. Кръвта на вода не става.
– Кръв ли? Реки от кръв ще се леят. Значи и ти си знаела. Знаела си, а нищо не си казала и се правиш на божия кравичка. Може ти да си ѝ казала, както преди, за осиновяването. Тебе питала. Иначе било. Нас защо не е питала?
– Толкова ще я чуете. Вие само вас си гледате и пак се недоглеждате.
– Неблагодарници! – изсъска Гина с всичката злоба, която беше насъбрала и я давеше. – На кого смееш да говориш така? Чий хляб ядете и ти, и това копеле?
– Горчив е тоя хляб, макар че съм го отработила, а детето не обиждай! Не те ли е срам?
– Не съм копеле. Имала съм баща и майка. Имам и брат – вледеняващо, просто и точно произнесе Ирина. – А баба не закачай! Тя нищо не е знаела от мен.
До тоя момент Боян стоеше настрана като ням свидетел. Само адамовата му ябълка подскачаше надолу-нагоре и лицето му синееше, но не се стърпя и се включи в свадата:
– Ти мълчи! Недей да знаеш много, че аз ако те започна, ще видиш и брат, и сестра! Излез от стаята! А вие престанете!
Ирина не очакваше подкрепа от Боян. Знаеше, че той не противоречи на жена си и ѝ се подчинява безпрекословно и не очакваше да се обърне срещу самата нея. Обичаше го и понякога го съжаляваше, както съжалява баба си и затова повдигна учуден поглед към него. Тоя поглед го обърка и той произнесе последните си думи почти като молба:
– Излизай! Чуваш ли ме?
Ирина се подчини. След нея излезе и баба й. Добър живот в тоя дом и досега нямаше, но тази вечер всичко се обърка завинаги. Ирина може би още не разбираше какво точно означава думата „Обич“, но преценявайки по своему нещата, смяташе че обича родителите си. Може би подменяше понятието „Задължение“ с обичта. Откакто разбра, че е осиновена, именно задължението я ръководеше в мислите и поведението. Други на нейното място биха се постарали поне да видят майка си. Тя отхвърли тази мисъл още при раждането й. Разсъждаваше върху всичко не за годините си и такава постъпка ѝ се видя несправедлива към тези, които я бяха отгледали, особено към баба й, която направо обожаваше. Но тази вечер тя разбра, че с изключение на нея, другите са ѝ чужди.
Цялата ваканция ѝ беше забранено да излиза без тях. Мълчаливо понасяше всичко с едничката мисъл, че колкото и да е дълга ваканцията, ще свърши. Ще се видят с брат си и ще споделят преживяванията и болките си. Отново тя не помисли да прескочи границите на позволеното, сама да потърси брат си или майка си. Работеше. Идваше ѝ отръка всичко, което подхващаше, но на масата сядаше като на чуждо място, като натрапница. Вземаше залък-два, засядаше ѝ на гърлото и ставаше. Напразни бяха дори поканите. Прекорен хляб трудно се преглъща. Такава остана тя през целия си живот. Все пресмяташе дали е принесла, за да има право на храна, а когато принасяше, все ѝ се струваше недостатъчно, за да се „разположи“ спокойно на масата. Това беше най-голямото поражение, което ѝ нанесе детството в този дом.
© Надежда Борисова Все права защищены