Хубави, но малко бяха дните до края на учебната година. Ирина и Камен трудно заспиваха. Мислите винаги се връщаха към преживяното през деня. Преповтаряха се думи, изречения, картини, сълзи и усмивки. Бяха много щастливи. За пръв път имаше на кого да се доверят и той да ги разбере. Докога ли ще трае това щастие? До деня, в който родителите ѝ разберат. Но поне през тези дни никой не разбра и те спокойно се наслаждаваха на щастието си. Ирина обичаше природата, но сега тя ѝ се виждаше по-прекрасна от всякога. Бе разцъфнала само за нея. Птиците пееха за нея. Розите ухаеха, погалени от нейния дъх. Животните ѝ се радваха, а кучето дори разговаряше с нея.
Не можеше да не се забележи промяната в нея, отнесеният ѝ поглед, ненадейната усмивка. На кого, някъде там – в мислите, се усмихваше тя? Баба й, която беше най-близо до нея, първа се замисли, но едва ли можеше да разбере истината. Разсъжденията ѝ я повеждаха в съвсем друга посока. Ако си има някой? Хубава е, но е още малка. Тия деца сега рано ...