МАЛКА „ГАДНА‟ ПРИКАЗКА

Г-а-а-а, г-а-а-а,

дай ми вода!

Ама че ти свиди, 

да му се не види!

Малката чавка подскачаше около една от масите пред кафенето на Филхармонията, а човката ѝ се отваряше и затваряше докато рецитираше това стихотворение, което сама си беше измислила. Беше ужасно жадна, но най-ужасното беше, че никой наоколо не чуваше даже „Г-а-а-а”-то от това така умно измислено произведение на изкуството. А тук редовно сядаха разни важни хора, като например важни поети, важни писатели, важни музиканти и прочие други градски важности. Все пак беше кафенето на Филхармонията. Може би, ако разберяха колко е талантлива, щяха да искат да ѝ станат приятели и тогава тя щеше да се почувства по-малко маловажна и със сигурност по-малко жадна, отколкото беше в момента. 

– Ох, че е горещо! – въздъхна едното ѝ око, поглеждайки към пълната с вода чаша пред една дебела начервисана лелка, която обилно се потеше.

– Ще го пробия това стъкло! – закани се другото, когато дойде неговият ред да погледне чашата. 

Това, разбира се, нямаше как да се случи, защото погледът на чавката не беше достатъчно остър да пробие стъкло, нито пък дебелата човешка кожа. В действителност беше някак смешно и тъпо да гледаш как чавката гледа към тази чаша, защото нямаше как да го направи с двете си очи едновременно и се налагаше да върти главата си ту на едната, ту на другата страна. А защо трябваше непременно да погледне и с двете си очи поотделно е въпрос с повишена трудност. Но!

Г-а-а-а-дна съм, 

ще умр-а-а-а!

Г-а-а-а-дна съм, 

дай ми вода-а-а!

Това беше важно сега. Пееше с пълна сила, явно само наум. Всъщност беше жадна, не гадна, но Ж като в ЖЕГА днес определено не беше любимият ѝ звук. А ако трябва да бъда напълно честна, по принцип не можеше да го произнася. Вместо това произнасяше Г, когато Ж-то беше в началото на някоя дума, а ако беше някъде другаде в думата, съвсем, ама съвсем го изяждаше. 

– Ха-ха-ха! Не знаех, че чавките могат да пеят, пр-р-р-и това в рими!

До крака на дебелата лелка се беше опънал доволно един петнист рижав котарак и явно жегата не го смущаваше изобщо. Понеже масата беше отчасти под короната на едно дърво, слънчевите зайчета, които падаха през нея до земята, го бяха маскирали. 

– И си наистина гадна! – почти констатира котаракът.

– Не съм гадна, г-а-а-адна съм!

– Черна, гадна, все едно!

– Не, не – г-а-а-а-дна!

– Това вече го чух няколко пъти!

– Човката ме заболя да повтарям! Г-а-а-а... – не успя да довърши чавката.

– Да не би да си гладна? Ела, ще ти покажа – ей там зад ъгъла правят едни много вкусни дюнери с птиче месо. Това са едни палачинки, в които завиват парченца месо, обаче някои от тези парченца падат по земята и аз... – котаракът се облиза при мисълта за храната.

– Не съм гладна и освен това не съм глупава! Ама че наивник! Не знаеш ли, че „чавка‟ не се римува с „патка‟?!

Чавката се отдалечи от масата на котарака с бързи стъпки, а тънките ѝ краченца почти изпукаха от гняв – приличаха на две сухи клечки, идеални за разпалки. Ох, толкова беше горещо...

Реши да застане до най-важната от всички маси и да чака до нея. Там обикновено сядаше дъщерята на собственика на кафенето на Филхармонията с кучето си – Голдън Ретривър на име Джак, което беше вече на преклонна възраст и малко трудно се движеше. Но днес ги нямаше, а купичката за вода на Джак стоеше празна – напълно, ама напълно суха. Ядец!

Ех, Дак,

къде си, Да-а-а-к.... 

Джак ѝ беше отдавнашен приятел (за разлика от многоважностните човеци), защото е всеизвестно, че тази порода кучета имат толкова добри сърца, че са способни да пренебрегнат и най-грозното нещо у всеки, само и само да успеят да го оближат и така да заявят безценното си и доживотно приятелство с него.

Ех, Дак, ех, Дак!

Чуй моя предсмъртен грак!

Тук (докато те чакам) ще си умра,

(до купичката ти) без капчица вода...

Отчаянието е лош приятел, за разлика от някои породи кучета, и чавката вече почти се беше предала пред зноя на юлския ден. Беше оставила едното си око да гледа в нищото вдясно, другото – в нищото вляво, а човката ѝ беше клюмнала до безводната купичка на липсващия ѝ другар. Черни, като самата нея, мисли я бяха погълнали, а може да се каже, че дори бяха изпили и последната ѝ капка надежда... Когато...

кап... каП... кАП... КАП!!!

Нещо пръсна в едното ѝ око, после в другото! В металната купичка до нея затракаха едри капки вода, за каквито цял ден беше бленувала!

Дъд, дъд!

Чакан дъд!

Важните хора се разбягаха, с тях и дебелата лелка, която вероятно беше дебела също поради важност. Котаракът на петна от слънчеви зайчета също се шмугна неизвестно къде. Остана само чавката да се радва на дъжда. Сега беше мокра гарга, което не беше особено поетично като мисъл и в действителност, но пък поне вече не беше „гадна”. А да си гаден несъмнено си е изключително гадно нещо.

– Дано Дак е добре... – помоли се чавката в края на малката гадна приказка, в която беше станала главен герой. 

КРАЙ